Имаше ли такава любов на земята?
Беше ли тя,
съществувах ли аз? -
Останаха само стихове,
запечатали
първата среща
и прощалния час.

Там си ти,
там съм аз
с мойта женска безпомощност,
там е стаята
с аромат на кафе,
и луната е там -
един янтар огромен
на нощта
върху тъмното кадифе...

Там все още отеква
плача ми сподавен,
сред дъжда,
който призрачно ромоли...
Всичко,
всичко е като тогава...
Само мен
вече нищо не ме боли.

Людмила Исаева 

Да можех, бих ти подарил небето,
звездите бих гравирал с твойто име,
остана ми единствено сърцето,
което с обич моли „Прегърни ме!”

Целувай ме със устните-корали,
докосвай ме със тръпнещи ръце,
очите ти, безкрайността побрали
с любов изпълват моето сърце!

Любомир Попов 

Заслушах се със страх във тишината,
усещах я - поглъщаше ме хищно,
убийствено пълзеше тъмнината
и сенки появиха се от нищото.

Дочувах странни плачещи акорди
от старо, позабравено пиано,
погледнах се - тъй някак си отгоре,
видях кървящата в сърцето мое рана.

Обърнах се към миналото прашно -
съзрях дете - невинно, непорочно,
неосъзнало още намеците страшни
и неразбрало, че от злото е нарочено.

Сега съм друга - нея съм забравила -
девицата със нежните мечти,
сега съм аз докосната от дявола,
безжизнени са моите очи.

Аз призрак съм в окъсани одежди -
раздърпана, ненужна, нежелана,
оставих там - в далечното, копнежите,
наложница на демоните станах...

Люба Георева 

Говори ми, момче! Говори ми
за потънала в мрака любов,
за отминали, буйни години,
за човека, на всичко готов!
Говори ми! Пияна на бара
ще те слушам с копнеж и печал,
като счупена, стара китара
в свой последен концерт, на финал.
Аз отпивам от чашата бавно
и се давя в море от сълзи,
а гласът ти извива се плавно.
По лицето ми тихо пълзи.
Във тъмата запалвам цигара,
за да вкуся отровата пак.
Тишината зад мене повтаря:
"Ниско падна. Дотук стигна чак."
А ти спря да говориш. Защо ли?
Вече всичко ли каза? Нима?
Избледняват мечтите, наболи
и оставам на бара сама.

Лилия Кашукеева 

В нощи самотни все теб съм сънувала,
безсънна на кея срещам сините залези,
пламнала мисъл все към теб е пътувала,
мое, родно море, със смълчаните заливи.

При теб се завръщам накъсала нервите,
смъкнала дрехата на дните ми яростни,
вглеждам се и търся при тебе останките,
да се сглобя цялостна в мигове радостни.

И пак пишат стихове моите стъпки по пясъка,
раменете ми тръпнат в солено дихание...
По лунна пътека вървя подир блясъка,
kойто е спомен и ново мечтание.

Лили Качова 

Избягала от пъклената врява,
покоя теменужен вдишвам жадно.
Контурите ми бледи разтопява
разровена от залеза жарава.
Денят ме умърлуши до сънливост
и нощ изсипа звездното си сито,
а стих от таралежови бодили
съня ми гони, без да ме попита...

Антонина Димитрова 

Не ме вини. Такава съм. Прости ми.
Изкупих всяка болка със сълзи.
Любов от мен потърсиш ли - ще имаш,
но знай, че после много ще боли.

Не съм това, което дълго търсиш.
След време знам, че сам ще разбереш.
Усмихвам се, но вътре ми е пусто -
едно сърце, удавено в копнеж.

Не се измъчвай. Тъжна съм. Нехая...
Аз с времето престанах да обичам.
Не знам целта ти даже и каква е,
но в нищото отново не се вричам.

Поглеждаш ме с искрица във очите,
но болката и нея ще изтлее.
Дори ми казваш - Много те обичам.
А тези думи имат ли значение?

Не можеш да ме имаш. Разбери.
В устата си не слагай грешен залък.
Това, което палиш... ще гори,
но после ще угасне този пламък.

Доверие от мен сега не искай,
наказах се от истини мълчани.
Дори да знам сега, че съм ти нужна,
те - чувствата - на тъмно са прибрани.

Безсилна съм да кажа и „Върви си".
Стаена в мен е тръпка непонятна.
Не мога да съм с теб. Недей моли се.
Дариш ли обич... тя е безвъзвратна.

Кремена Стоева 

Родена съм от обич да летя,
да са ми чужди злоба и омраза.
Душата ми - градина със цветя.
Сърцето ми - на любовта оазис.
Но напоследък трудно се лети.
Да полетиш е чиста проба лудост,
че всичко се отмерва във пари,
и ценност са безочие и грубост.
Живея в настръхнал вълчи свят
и всяка сутрин слагам вълча кожа,
излизам вън във сивия си град,
а сивото ме взема за заложник.
Но пеперудената ми душа
отвътре блъска яростно с юмруци,
а съвестта крещи: Лъжа! Лъжа!
Знам, лудост е да се затвори птица!

Красимира Михайлова 

Аз търсих талисмана свой с години,
проучвах знаци, символи и форми –
предмети малки в пръстите застинали,
потънали в магическите формули.

Видях лица на хора непознати,
които препоръчваха горещо
прекрасни амулети за приятелства,
за щастие и за желани срещи.

Студени талисмани с тъжен пламък
опитвах се да нося до сърцето,
и шепнех мантри празни в паметта ми
с копнеж да ме запазят в неизвестното.

Но тези талисмани не говореха –
те бяха глухи, неми, без душевност
и не успяха чудото да сторят –
да оправдаят моята потребност.

И тръгнах – като момъка в легендите
късмета талисман да търся верен,
да сгрее с огън пръстите ми ледени,
и щастието свое да намеря.

Обходих много кътчета захласната –
живот усетих, радост на сърцето.
Мечтите ми в пристанища прераснаха
и моята звезда сред тях засвети.

Поисках талисман да ми е Слънцето,
но може ли огромната му яркост
заради мен да се превърне в зрънце
и трябва ли да стана нестинарка!

Избрах тогава камъче в гората,
трептящо с меки, нежни колорити.
На цялата природа красотата
в изящната му същност са пропити.

Повярвах силно – то ще ме запази!
То беше част от моята надежда,
то беше глас, в покоя неизказан
и то ще ме закриля от премеждия!

Антоанета Иванова 

Любовта ми
е непукистка,
но познаят ли я —
хитрува:
неформално
е връзка близка,
а формално —
не съществува...
И все пак
е неотменима!
Тя е късната
моя драма.
Тя е всичко,
което имам.
Тя е всичко,
което нямам.

Анибал Радичев 

Животът ни – калейдоскоп трагичен
скъпернически гали и често удря с бича.

Той всяко утро със слънце ни поглежда,
а после силата ни сред безсмислици изцежда.

Дори когато е спокойна мисълта ни,
зад всеки ъгъл дебнат скритите капани.

Дори да ги избегнем – Битът с пета желязна –
по-слабия ще смаже, ще мами със съблазни.

Останал сам – в човешката навалица –
напразно чака някой поне с очи да го погали.

Душата му с остен невидим тялото влудява,
което с Дявола и с Бог се съюзява.

Разпънат между Днес и Вчера, и Бъдеще неясно –
внезапно самотията към гибел ще го тласне.

Преди това утеха ще потърси в чашата,
щом сомнабулства цяла нощ – изнервен и уплашен.

Животът, както да въртим, е акт трагичен,
но всяка глътчица от него до смърт обичам!

Николай Гюлев 

Аз не искам бъдеще време.
Аз те искам днес. И сега!
Ти си мое красиво разсъмване
и на утрото нежна следа.

Ти си жарките стъпки на слънцето,
вятър в пръстите сресал мечти
и без тебе денят не е същия.
Някак празен е. Бездумен. Вали.

И плаче небето до втръсване.
И е пусто. Светът е студен.
Капки дъжд. И мокро. И тъжно е.
И е скучно, щом те няма до мен.

Време - бъдеще. Едно безпосочие,
а сегашното с топъл нюанс,
дето обич не е с многоточия
и е ласка от цветен романс.

И е лято с влюбени залези,
с пълнолуния, с низ от звезди,
с куп въздишки в босоногите плажове
и морето в твойте очи.

Аз не искам бъдеще време.
Във сегашно те искам. Сега!
Само днес се живее с "Обичам те",
утре друг ще ни гледа света!

Красимир Трифонов