Спасявам те от огнения взрив,
почти стопил е божиите клетки.
Оттеглям се във образа си сив,
за да платя и тази твоя сметка.

Видение ли – не, просто живот,
изтича и се влива безконечно.
Изгубих много, но очаквам от,
от времето една секунда вечност.

Не стига по човешки, трябва свръх ...
и себе си от нещо да лишаваш.
Спасявам те до сетния си дъх,
а ти кога, кога ще ме спасяваш!

anastasia73 

Тъмна нощ.
Бегли образи светят;
мен визират,
извират отвъд.
Моят двойник
нашепва куплети.
Моят двойник
зове ме
на път.
Пряко нивите,
пряко лозята
чак до морските
бесни вълни.
Той ми грабва
могъщо ръката
и прекрачва
мъртвешките дни.
Той е дух.
Той е тъмна реалност.
Той е всичко,
което не съм.
И подпалва
добрата баналност.
И взривява
спокойния сън.
С мен се кара.
Вълнува се.
Вика.
И минира
невзрачния град.
И възкръсва
у мен ученика
тъй скандален
и дързък,
и млад.
Отлетява
самата представа
за спокойни,
достойни дела.
От скандалната младост
остават
тежки пранги
и мъртви крила...

Иван Атанасов 

Безгрижното лято прекрачи вратата.
Излетя, изгоря, като стих недописан.
Гръб обърна ми и подсвирна с устата
и остави света ми самотен и слисан.

Не ме искаш ли лято? Не бива ли?
Виж, оставяш ме тъжна и жадна...
В колко нощи със теб сме заспивали
във прегръдка до кръв безпощадна!?
А сега си отиваш! Оставяш ме значи!?
Да съм мъка и обич, и копнеж на кълбо!...
Твойта клетва във малкото слънчево зайче
е била на игра!? Но защо? За какво?...
Погрижи се за мен, мое слънчево лято!
Обещай да се върнеш, излъжи ме поне!!
Подари ми за спомен прегръдка, с която
да завивам моите есенни рамене...

Аgain 

Мъжът на четиридесет премина
онази златна възраст на Христос,
затуй не мери греховете с крина
и раят му изглежда под въпрос.

Мъжът на четиридесет не гине
в продажен тил, в задкулисни игри.
Той е строшил рекордите на Гинес,
щом челяд в страшно време коландри.

Мъжът на четиридесет не бори
днес мелници, но и държан на връв
той ще прескочи чуждите стобори,
за да припали тъмната си кръв.

И от Сизиф навярно по-препатил,
не гледа на нещата през перде:
той сам избира кой му е приятел
и този, който ще го предаде.

Мъжът на четиридесет все в дълг е
или така се чувства, раздвоен.
От кръста му захвърлен, не след дълго
за птици къща някой ще скове...

Ивайло Терзийски 

Зад миговете на пропитото очакване
се настаниха недохранени въпроси.
Един след друг беззвучно заваляха
и тишината като спомен се износи.
След тях остана изтънялото търпение,
потънало в тревогата си мълчалива.
Зад всички бледи сенки от съмнения
една безпомощност стаена се е свила.
Нахранени с първичната си сляпа сила
са думите. Преситени мълчат доволно.
Надеждата е жаждата ни, чашата изпила,
разбрала късно, че водата е отровна.
Ще се прикрием зад мъгли неизвървяни,
през тях провала на телата не личи.
Невидими са още незарастналите рани,
ако не можеш да ги виждаш без очи.
Сега мълчиш. По устните едва чете се
последният пресъхнал шепот на тъгата.
Следата сън от светлината не понесе
и си отива тихо, като сянка непозната.

yoro 

Един следобед в парка през горичката
разхождах се безцелно по асфалта,
когато изведнъж, ей тъй, от нищото,
„Здравей!”, ми се усмихна Светлината.

Опомних се след миг от изненадата -
и аз я поздравих автоматично.
И пак поех нататък към досадата,
но вече крачех някак непривично.

От слънчевите зайчета в очите ми
почти не виждах накъде отивам.
Но глупостта ми беше непростителна
и втурнах се назад да я настигна.

„Дали не се познаваме отнякъде?”,
попитах, неуверено притихнал.
„Напълно е възможно”, неочаквано
отвърна тя със светеща усмивка.

А после гонехме смеха на вятъра
и думите редяха се в мъниста.
И чувствах как в тъмата на душата ми
едно цветче от Бяло се разлиства.

Настана време да се разотиваме.
„При друг ще грея”, тихичко ми каза.
Но бях щастлив, че и до мен е стигнала.
А даже не запомних как се казва...

Ивайло Динков 

Колко е просто всичко -
някой да изтрие сълзите ти,
когато си извират по тяхна си причина.
Колко е просто всичко -
да се скриеш под покрива на една прегръдка,
когато навън е буря,
а ти се страхуваш от гръмотевици.
Колко е просто всичко -
да кажеш само две думи: “Обичам те”,
на човека до теб,
който те гледа с очите на ангел.
Колко е просто всичко -
само,
ако уловиш мига
в безкрайността на времето.

Емилия Трифонова 

Стол като стол. Обикновен.
И малко стар. И малко странен.
Изпуква тихо подир мен
минута след като съм станал.

Дочувам го в антрето чак
преди вратата да прекрача.
И не разбирам: този знак
защо е – и какво ли значи?

Окуражава ме за днес,
зарича ме какъв да бъда?
Или е някакъв протест,
над нещо вчерашно присъда?

Или пък се прощава с мен –
когато тихо тъй изпука?...
Тъй всеки ден – за оня ден,
когато няма да съм тука.

Емил Симеонов 

След тебе ми остана само истина.
Две шепи пепел. И небе без птици.
Безкрилие. И слънце непоискано.
И някакво море. И пясък миден.

Не е умиране. По-страшно е от болка.
По-страшно е от полет между длани.
А някак песъчинката в окото ми
вчертава се. И ставам по-голяма.

Не беше леко. Дните натежаха.
Като гроздове, пили много слънце.
Крещим наум. И давим се в съня си.
Измисляме си спомен да сме други.

Измислям те насън. И все си същият.
И аз съм същата. Забравяш ме наужким –
белязана от тебе и от слънцето.
Белязана от обич. Да се случиш.

Елмира Митева 

Тихо стъпваш. Проскърцва нощта.
Нейде гларуси сънено кряскат.
На морето заспало мощта
във вълните внезапно се стряска.
Тихо стъпваш. От гладна луна
зад завеса се скриват звездите.
За закуска ще има тъга.
А вечеряхме с обич в очите.
Спря на кея. До тебе мълча.
Влак просвирва в далечното някъде.
От целувките ти горча.
Идва с утрото дългото чакане.

Елка Стоянова 

Денят ми е пътека сред безкрая
на битието, по която крача –
от изгревната слънчева омая,
до сенките седефени на здрача.

Денят ми е мозайка разпиляна,
калейдоскоп от лъскави кристали,
дантела от житейска светла пяна:
до късче изгрев – късче късен залез.

Вървя през този ден и в шепа нося
две капки бисерен нектар от цвете,
прозрачен полъх вятър сенокосен
и ястребова сянка по небето;

от утрото – лазур и бучка злато,
от Дунав – светла влага сребротечна,
ухание на пръст от равнината,
от старите могили – шепот вечност;

небе след дъжд, по локви разпиляно,
студен светлик на синепръста мълния...
Вървя на дните пъстри през поляната
и шепите ми с чудеса са пълни –

красив зигзаг на пеперуден полет,
небесна синка, като извор чиста,
безмълвен взрив на кълнове наболи,
роса, като момински смях сребриста...

Когато нощната заря засвети,
разпръсквам всичко, в шепите донесено,
по синята коприна на небето
и върху светещия лист небесен

подрежда вятърът това, което
съм съхранил от бягащото време.
За мен това е път през битието,
за вас е просто стих или поема...

Валентин Чернев 

Днес моята тъжна Родина -
на снимка: в анфас и гросово.
Обрана. Окрадена. Срината.
Сама в световното гробище.
Отдавна децата далече са -
оттатък, отвъд океана.
А тя е... ела отсечена -
шишарка дори не остана...
И с „Хепи бърд дей” честитят
децата ни своите празници.
А „Многая лета” притихва
в душите им, вече изпразнени.
За снимката всички сберете се,
но всички - нали е родова?!...
Дори там онези репеи
сред нивата наша - за продан.
И вий - над земята, под нея,
в небето - коприна съдрана,
онази - Димчова нежност,
на Ботев - безсмъртната рана...
Сберете се! Колкото - толкова.
Все малко ще има за семе.
Вековни надежди и болки -
да можеш във длан да ги вземеш!
Да можеш и тях да ги скриеш -
тъй скри и на внука си зъбчето.
То падна само в копривата,
но ти там без страх пристъпи.
А после го хвърли на покрива -
да мери с високото ръста си.
И дядова песен да помни,
щом дявол наужким го кръсти.
Сберете се! Снимка ще правим
на своето свидно Отечество...

Виж, облаче риза изпрало е
и тя в тази снимка оттече се...

Елка Няголова