Опънала на струни сетивата -
до отказ чак до скъсване почти,
потъвам през очите ти в душата.
Напипвам пулса... Знам, че те боли...
Превръщам се за теб в лечебна капка,
разтворила невинност и тъга,
понасям се по пътя на кръвта ти,
за да открия точно онова
разнищено, закърпено, закрито,
измъчено, изгубено сърце,
което за любов вече не пита,
което се отказва да зове.
Обвивам го със светлата магия
на мойта вяра. Нежно - ръб след ръб -
с търпение и обич ще изтрия
там белезите, вдялани от скръб...
Изчистила изгарящите рани,
ще се превърна в пареща сълза,
очите ще измия пожелани,
ще ги целуна... и ще се стопя...

Мария Мичева 

За честното ти мъжко постоянство -
дори в най-неочаквани беди,
за чувствата ти - пролетно пиянство,
което след порои се роди.
За погледа ти, пълен със прохлада,
дори след най-нажежения ден,
За ласките, очаквана награда,
изцяло предоставена на мен.
За рамото, с което ме закриляш,
когато ме повалят ветровете,
ще съхраня последните си сили,
светулката в косите ти да свети.

Бианка Габровска 

Всичко може да се случи в тази прашна равнина.
Да те сепнат в краен случай бързи стъпки на жена:
под опънатата дреха обли колена сноват
и напира весел дявол в целомъдрената гръд.

Даже вятърът да духа с триста километра в час –
триста ручея бълбукат във дълбокия ѝ глас.
Слънцето да е с превръзка от изкуствена мъгла –
като слънце ще те греят мургавите колена.

И ти идва да забравиш всичко друго в този ден:
кой те е продавал вчера, кой от теб е провален...
Само в сребърното було на дъждовния ѝ смях
да потъваш, да се губиш и да не усещаш страх.

Господи, нима от глина ти човекът си създал?
И нима след сто години пак ще се превърна в кал?
И защо е тази луда надпревара всеки ден –
кой да бъде победител, кой да бъде победен!

Трийсет сребърника дрънват всеки месец в моя влог.
Трийсет пълни дни. По трийсет. И по трийсет – цял живот...
Но човекът е надежда. Нужно му е след дъжда
две слънца да го огряват. Всичко друго е лъжа.

Атанас Коев
 

Дъждът рисува къщите. Върху асфалта
изписва свой раздвижен акварел.
Със нов замах нанася всяка капка
и в миг изчезва тънкият предел
между дървета, светлини и хора,
между стени, прозорци и небе
и слива се във локвите по двора
това, което беше и не бе.
Танцува всичко. Всичко се изменя.
Прелива се. Избухва изведнъж.
И аз внезапно чувствам се спасена
във ритъма на тръпнещия дъжд.
Очите си там бавно разпознавам
сред светлини, проблясъци, листа.
Усещам как полека се разтварям,
как се прониквам с другите неща.
И зная – като светлина неясна
ще нося вече винаги във мене
магията на слетите пространства,
от формата неразделени.

Антоанета Николова 

Колко обич по теб пропилях,
колко дни те рисувах по памет,
но творба да създам не успях,
че различни представи ме мамят.

Само старата страст ме влече —
тя ме води към теб, тя отгатна:
твойто време обратно тече
и при все, че не си вероятна,

всеки ден, всяка нощ, всеки час
те съзирам и губя по навик.
Не, не вярвам в абсурдния шанс,
но не идвай, не идвай наяве!

Твойто бъдеще бърза назад —
мойте дни все напред се пилеят.
Ако двете стрелки се сближат
и пресечната точка ни слее,

туй, което на мен предстои,
то за теб е било тъй отдавна...
Похитили мига, ще стоим
недостъпни и чужди поравно.

Този миг, като ловък злодей,
Теб от мен, мен от теб ще откъсне.
И дори да съм нов Одисей,
да се върна назад ще е късно.

Затова ти не идвай до тук.
Нека с четка и звук те описвам.
Нека вечно един срущу друг
да вървим и ти да ми липсваш.

Анибал Радичев 

Къде изчезна лекотата
на обичайните неща?
Стопи се нежната позлата.
Лъжа. Горчивина. Ръжда.

И стана трудно. Неуместно
е да те хвана за ръка.
О, искам пак да ни е лесно!
Да те обичам пак така,

както преди, както отдавна,
както в наивното начало,
което се топеше бавно,
докато се стопи изцяло.

Мария Донева 

Нечисти хора ще те спрат.
Но - утре да не се презираш -
ти се опитай да намираш
със свои сили своя път.

Е, да, със тях ще имаш раят.
Без тях не рай - бял ден дори.
Но свойте бесовски игри
без теб те нека да играят.

Ще те купуват и продават,
с друг на шега ще те сменят...
По-слаб си. Но не ги оставяй
сърцето ти да озлобят.

Щом с тях не можеш да вървиш,
а длъжен си да оживееш -
не можеш ли да полудееш,
ще се наложи да мълчиш.

Но отмини ги, без да спираш.
Дори да няма видовден
след туй не ще се ти презираш,
не ще се чувстваш унизен.

Андрей Германов 

Всички са по-наясно от мен.
Всичко навън се повтаря.
Лампите светят, (макар че е ден)
Старите свещи догарят.
Дъртата вещица ходи насън,
вечно пред моя прозорец.
Наднича нахално и се плези отвън.
Какво ли ще кажат хората...?
Коте мяука пред мойта врата.
Мъничка твар огладняла.
Мяука не то, а рижият ден,
срещу косата ми бяла.
Неистово в мен - телефонът звъни,
къде ли котлона забравих,
къде ли детето забравих дори,
прането прострях ли го цялото?
Всички са по-наясно от мен.
Големи съвети ми дават,
как да съм къпела рижия ден,
без мокри следи да оставям.
Не искам да слушам и нямам уши,
захвърлям събирани думи.
Целият свят около който кръжа,
е детския свят е сина ми...

Мария Викулова 

Един след друг се движим под диктовка
на масата "разумни" същества,
вървим във съвършена маршировка,
въртим се постоянно във кръга.
Все става тъй - останалите знаят
как трябва да живееш, всъщност, ти,
оказва се, за съжаление, накрая,
че следвал си натрапени мечти.
Отвсякъде посреща те насмешка
във неразбиращ, чужд и празен взор
и блъскаш се в потребността човешка
да се присъжда "гордост" и "позор".
Замисляш се какъв е резултатът -
един на нула в полза на Света,
съзнаваш ясно - трябва правилата
да се променят... или нарушат!
Всеки сам поставя свойте граници
и си изгражда собствен мироглед,
избира си дали да плаща данъци
на чуждия, така наречен, ред...
Животът си е наш и само ние
ще избираме по кой път да вървим -
извън шосето, по пътеки виещи,
към хоризонта и отвъд ще се стремим!

Ангелина Трифонова 

В прегръдките ти бих се разтопила.
Под дланите ти искам да умра.
Поела бих, дори да нямам сила,
товара ти на своите рамена.
Бих тръгнала, когато ме повикаш,
и без дори да питам накъде,
и просто за това, че ме обичаш,
бих паднала пред теб на колене.
Простила бих за всичките ти грешки,
но мога ли за моите да простя?
Повтаряйки си колко е човешко,
дали сега отново не греша?
И търсят те ръцете ми във мрака,
останал от предходните ни дни,
и пламък от жаравата им чакам,
и чакам да престане да боли.
На пътя на поредната магия
поглеждам те със толкова тъга...
Ще можем ли със теб да се открием,
преди да падне пълна тъмнина?

Мариета Караджова 

Едно писмо ти пиша от години.
Живее още старият копнеж, но
боя се, че с кръвта ми ще изстине
и толкова изстрадалата нежност.

И бързам все, заспивам с мисълта, че
навярно утре то ще е готово,
че пак ще бликне изворът затлачен,
ще забълбука пеещото слово,

и виждам някой скромен стих, облечен
на думите с красивата позлата...
А все така посрещам всяка вечер,
загледан на деня през перилата.

Съдбата две посоки отреди ни,
въртят се дните - остаряла плоча,
и все го пиша, толкова години...
А няма никога да го започна.

Ангел Атанасов 

Нощта дълбока тръгна си, денят е надалече,
блуждаят още сънища и звук не се дочува.
На изток се роят звезди в мъглата млечна,
звезда зове зората в небето да изплува.

От нечии очи роса със дъх на мед
шурти в тревите тъмни, за блян на пеперудите,
за този час на изгрева цветята тихо шепнат,
целуват се в ръжта с метличината будна.

По склонове и хълмове лежат селца гърбати,
попили тишината, във времето потънали,
като юнак огромен възправя се гората -
със вежди - сивкав мъх, с коса от облак тъмен.

Отвориха се вече вратите под земята,
пропя от дълбините петел един самотен,
и като лебед вдигна се от блатото мъглата,
със белоснежен пух поръси заревото.

Земята - синкав дим, снижи се кротко в изгрева,
нощта загреба някъде с невидимо крило,
и ласкавият ручей отмерено и жизнено
запя молитва свята в сребърен псалом.

Животът сякаш няма го, а пак трепти навсякъде
замря кръгът на времето, то сбъдна своя сън,
зора се ражда, близко е и чудото очаквано:
ще падне лист-звезда и лист ще стане Слънцето.

Алексей Ганин