Каква е тази дивна песен,
която във сърцето ми звъни,
след онзи ден, под цъфнал кестен,
когато със целувка ме дари.
Защо така дъхът ми спира
и броди, озарен от светлина,
из дебрите на моята щастлива
и търсеща покоя тих душа.
Защо сънят ми бяга в тъмнината,
където сенки две, сред дъхави цветя,
прегърнати се взират в светлината
на тайнствената огнена луна.
Зората после нежно ме погали,
очи отворих, чула дивен зов,
и в миг усетих първите сигнали
на чудото, наречено ЛЮБОВ!

Илонка Денчева 

Обичам те, преди да те познавам,
обичам те, преди да се родиш,
обичам даже да те наблюдавам
как нощем сладко и смирено спиш.

Не мога с думи прости да опиша
какво е да те гледам как растеш,
как тичаш, смееш се и дишаш
и носиш обич, нежност и копнеж.

Душата ми изпълва се с надежда
щом видя милото ти личице,
а ти с очи невинни ме поглеждаш
и казваш всичко, слънчево дете.

За тебе всяка трудност ще премина,
ще се преборя с всеки ураган,
защото ти си моята причина
да съм по-силна даже от вулкан.

Палати, блясък, диаманти, слава,
не може нищо да те замени,
за мене няма нищо по-голямо
от щастието да ми кажеш "Мамо"!

Ася Георгиева 

Най-тихо е, когато ти мълчиш.
Тогава всичко друго избледнява.
Не си успял навярно да простиш
словата, със които те ранявам.

Мълча и аз, вината си приела.
Разбирам, че е лудост любовта.
Мечтите си със огън съм изплела,
платих за тях най-тежката цена.

Мълчим, а между нас е бездна,
в която падат трепети, сълзи...
И тръгваме си, без да се погледнем...
След нас заплакват две звезди...

Ивелина Радионова 

Не знам с какво и как ще ме посрещнеш,
но влизам в тебе с пееща душа -
да вярвам в нещо, нещо да догонвам,
да тичам подир нещо във света.

Аз нося много вяра във кръвта си
и много луда сила ме гори.
Но оня бряг - жадуван, чуден, светъл -
не ще достигна нивга може би!

Един ли влезе в тебе с много сила,
с препълнено от вярата сърце?
Но колко пъти ти му се присмива
над счупените в утрото криле!

И аз ще мина, както много други,
с отворени и вярващи очи.
Безумна ли е вечната ми мисъл
да бъдеш радостен за всички ти?

Какво оттуй, че можеш да ме смажеш
и твоят дъх кръвта ми да смрази?
Живот, нали човечната ми песен
веднъж, поне веднъж ще прокънти!

Димана Данева 

Навикнал на измислени слова
и биохимия разбъркана във колба,
объркал пак сластта със любовта
скимти света в хроничната си болка.

И рони между пръстите си кал,
останала от торса на Адама.
/Едно ребро, превърнато в кинжал
остана в джоба му да отлежава./

Разцъфваща с различни имена
откъсвана през всичките сезони,
жената си остана пак жена
докато я изписваха в икони.

И някой мъж навярно ще съзре
в разтегната ѝ по залез сянка
как никнат в бисерните ѝ нозе
цветя... и вълци тънат в дрямка.

И ще оплаче своя съд Адам -
сърцето си, че в пръст ще се обърне,
а кост от него, легнала в калта,
по-хубава от слънце ще се върне...

Даниела Табакова 

Къде си тръгнал, дон Кихот?
Останал само тънка щриха.
О, щриха на един живот,
що вековете не сломиха.

Мечтателю, къде така?
Към мелниците? Тях ги няма.
Ти сам си - с лъвската ръка,
с оптическата си измама.

В доброто винаги заклет,
звънящ със бронята ръждива -
пътувай, странен силует,
мъдрец на кон без плът и грива!

Приятелю, върви на път!
На тоя свят живеят хора.
Ако ръце за зло те спрат -
сърцата път ще ти отворят...

Иван Теофилов 

Безмилостно отсече и реши,
че нямам място в твоите предели –
Съдбата ли, Родино, или ти,
до днес ответ сърце ми не намери.

Откърми ме, отгледа със любов,
а колко спомени за тебе нося,
но ти забрави някогашен зов
и ме затрупа с множество въпроси.

Къде отиде твоят благослов,
с който моите мечти летяха?
Къде е скъпият ми твой покров,
без който дните ми осиротяха?

Защо децата ти се разпиляха
по всичките посоки на света,
а тез, които в тебе оцеляха
така и не обгърна с топлина?

Но аз не те виня, а ти прощавам
за туй, че моите мечти разби.
В сърце ми вечно си, но те оставям.
Ти ако можеш, моля те, прости!

Анна Банчева 

Коне пасат по ливадите
на древната наша земя.
Вечер се връщат номадите
да търсят онази звезда,
която забравена сякаш
зад облаци черни, дъждовни,
векове самотно ни чака...
Аз се чувствам виновен...
Номад по душа и по минало,
вкоренил се цял в земята.
Сърцето ми е вече изстинало...
Кой да ми стопли душата?
Коне пасат по ливадите
на древната наша земя.
Вечер се връщат номадите...
От песните им как да заспя?

Иван Мишев 

Късно е, а мислите ми бягат
в миналото връщат се назад.
Уморени в мене тихо лягат,
но от тук избягал е сънят.

И замръзнала аз тръгвам в мрака
да потърся онзи топъл миг,
появил се някога в душата
като ласка на ветреца тих...

Има ли го този миг – къде е?
Може би ще дойде във съня...
Дали двама с него сме летели
или аз летяла съм сама?...

Ани Иванова 

Всичката нежност, с години събирана,
скътана нейде дълбоко у мен,
всичката радост, със мъка намирана
в дните на бури и вятър студен;
малкото обич, надвила омразата,
хорския гняв победила едвам –
всичко, което остана запазено,
искам на тебе да дам.

Иван Дочев 

Видя в мен блудница, не съм,
какво че тук стоя на тротоара...
Ами, случайно случих се навън,
студено ми е, имаш ли цигара?
Не съм такава. Кафе ми се допи,
през две пресечки е кафенето...
Кофеиново, със захар, не горчи,
не ми е късно, здраво е сърцето...
Да ме почерпиш? Не, ще си платя.
Тежи ти нещо, ако искаш сподели.
Не ми предлагай... не, благодаря,
чадър не искам, какво като вали.
Довиждане, да, беше ми приятно.
Питаш, ще ни срещне ли съдбата...
Не зная, може би, най-вероятно...
Едно кафе пи с мен, със Самотата.

Анета Саманлиева 

В капките му се оглеждаше дъгата,
и всяка капка беше му дъга,
а нощем отразяваше луната,
и тя във плен на свойта суета.

И пееше, да, пееше фонтанът,
а никой не разбра защо и как.
Загадката остана си тъй, неразбрана,
напук на учени от другите държави чак...

А истината беше там, пред тях,
в прегръдките на влюбените двойки,
във ехото на детския кристален смях,
във погледа на любещите майки...

Той просто взимаше от красотата,
попиваше я в своите дълбини,
и пееше от любовта водата
симфония от звуци и мечти!...

Георги Каменов