Само с теб се обичам така,
както ледена скулптура - майстор,
както птицата - полет в нощта,
както мидата - болка от пясъка!

Само в твойте очи срещам брод
и очите си мия в пристанища,
както тръгнал наново живот,
след олтара на жреческо капище,

както пръстен, намерен в прахта,
както хвърлена роза на пътя...
Ти си живият сок на кръвта,
който в мен като стихове руква.

В този дом, в който ти си роден,
като буря върлува душата ми.
Сякаш ти си намерил у мен
не жена, а частица от вятъра!

Росица Ангелова 

Нарисувай ми очи, добри приятелю,
да поглеждам през годините, когато
ще се вливам с ручеи предпролетно
между камъните мъхести в реката.

Нарисувай ми коси от лъх подгонени,
разпилени върху светла мъжка риза.
Няма да съм тук, а като спомен
вместо вятър в пръстите ще влизам.

Нарисувай ми ръце, за да прегръщам
в паметните нощи на обричане.
Тишината ще е моето завръщане
след екстаза на поредното момиче.

Нарисувай ме с криле като орлите –
да прелитам в твойта късна есен
и от минало ще се превърна скрито
в майчина изпята тъжна песен.

Нарисувай ми сълза, росица капнала,
дето кърпа все не я изтрива.
По пероните на гари неочаквани
ще пристигам и ще си отивам.

Нарисувай ме с бои, добри приятелю,
да се върна след години пак, когато
без начало и без край текат сезоните.
Аз с усмивка ще те гледам. От стената.

Роси Савова 

Ти така ме усмихна...
виж - вървя през света
като малко момиче,
уловило мечта.
И наум си прегръщам
свойто мило момче,
дето в миг преобръща
таз земя във небе.
С теб светът е различен -
калдъръм чудеса.
Аз задъхана тичам
и те сричам с душа.
Ти така ме изригна,
че съвсем не разбрах
как така си достигнал
до сърцето ми чак.
Как така го докосна,
че със теб затрептях
и във него те нося
и без капчица страх.
Ей така те дамгосах
тук, от лява страна,
хвърлих всички въпроси
и със теб полетях.
А Вселената, сякаш,
сътворила това,
като верен приятел
ме държи за ръка.
И към някаква Вечност
ми отваря врата...
Няма утре и вчера.
Има само сега.

Ти така ме усмихна…
Ти така ме изгря...

Розалия Лефеджийска 

В съня му се посипаха стъкла
от счупените устни на русалки.
Осъмна по-богат с една вина,
която не успя да го ограби...

Която не успя да го боли,
защото сам се преболя отдавна.
Пресъхна му палитрата с сълзи,
задето все в червено оцветява.

И затова сега не му тежи,
русалките били са къс от време,
със който е закърпвал сиви дни,
откакто и дъгата му отнеха...

Откакто плака във онази нощ,
когато Приказната си отиде...
Той приказките изгори. И стана лош.
Единствено на сън сега ги пише.

Ренета Бакалова 

Понякога съм болка неизплакана
попила в тишината на сърцето,
понякога съм цветето повяхнало,
неполивано... обрулено от ветровете.

Понякога сълза съм заискряла
в зениците, от мъката попарени,
понякога съм дума онемяла
във устните от зла ръка ударени.

Понякога съм песен неизпята -
започната, но още недовършена,
понякога съм цяла в стих излята
като въздишка плаха и прекършена.

Понякога съм любовта изгряла,
но просто непоета и отблъсната,
понякога съм и парче от цялото,
което никога не е потърсено.

Паула Петрова 

Обичам мъжете да ме обичат,
обичам мъжете след мене да тичат.
Обичам мъжете, които са смели,
обичам мъже за любов зажаднели.
Обичам мъжете, които ме искат,
обичам дори и от тях да завися.
Обичам мъжете да ме целуват
и после без повод да ме ревнуват.
Обичам мъжете да ме докосват,
любов и пари по мен да прахосват.
Обичам мъжете, когато са умни
и мили и нежни и сладкодумни.
Обичам мъжете, с които съм дама,
които ме карат да съм желана.
Обичам мъжете да се шегуват,
със чувство за хумор да атакуват.
Обичам мъжете, които умеят
когато съм тъжна да ме разсмеят.
Обичам мъжете, които угаждат,
обичам ги даже когато досаждат.
Обичам мъжете, когато са дръзки
любов и омраза във мен да насъскват.
Обичам дори и теб Казанова,
нищо, че утре ще си със нова.
Обичам мъжете със мен да се борят,
обичам мъжете за мен да говорят.
Добри и любезни да са със мене,
обичам мъже-джентълмени.
Обичам, когато съм тяхното цвете
и мамка му, вярвай, обичам мъжете.
 

„Добър вечер“ шепнеш.
Добър вечер.
Жажда гибелна към теб ме люшва.
Ти пристъпваш -
тиха и далечна.
Свети електрическата крушка
и чертае обръчи,
извити
около красивото ти тяло.
Искам да те зърна и в очите,
искам,
искам да те видя цяла -
да се добера до теб посягам.
Спъвам се,
ала наново ставам.
Светлината обръчите стяга -
светлината цяла те не дава.
Най-накрая гневно ключа щраквам -
сянката ти плахо потреперва.
Секва светлината.
Ала в мрака
няма никога да те намеря.

Радослав Ранчин 

Една сълза се стече по лицето,
изпълнена със болка и тъга,
търкулна се надолу към сърцето
прониза го, като стрела!
Изтръпна то, и в мъка сви се,
зачака нови удари със страх
и зад стени високи тихо скри се,
обгърна всичко в тъмнина и мрак!
За кой ли път отново наранено
разпръснато на късове безчет,
опитва някак си да се съвземе,
надежда малка търсейки навред!
Горкото то!
Отново е самичко,
захвърлено, потъпкано и зло!
А как направило би с радост всичко,
за да получи капчица добро.
Поспри! Не бързай!
Времето лекува!
Отново нявга ще си цяло пак,
ще биеш, и ще чувстваш, ще ликуваш
и ще намериш пристан...
Твоят бряг!

Радка Горанова 

Не казвай, че животът ти е кратък,
щом е узрявал четири сезона:
детинство, младост, средна възраст, старост.
И всеки е оставил в тебе спомен.
Приличат на годишните сезони,
но ти се случват само по веднъж.
И ти препускаш, щастието гониш,
и сякаш остаряваш изведнъж.
Но вече стар, ти още имаш право
на въздух, на любов и свобода...
Върви напред, додето стигнеш края.
И вярвай, че те чака вечността. 

Безсмислено е всяко любопитство,
не ме препъва нищо ново...
Все същата житейска писта
притегля ме като магнит олово.
Все същите отъпкани пътеки,
следи от някой, който си отива...
Не търся вече знаци от ацтеки,
където минало и бъдеще се сливат.
Не търся истина под всеки камък,
със мъховете просто си говоря,
тя – истината, спи във тъжен замък
и пазят я все тъжни хора.

И все пак – гравитацията днес е слаба...
Жонглирам леко с каменни фосили...
Бог скрил е своята игла в купата слама,
но всеки ден да я откривам нямам сили.

Рада Димова 

Понякога мълчанието е вик
в дълбока земя,
от който само глухите тръпнат.
Ако животът бе такъв наркотик
като любовта,
щяхме да сме безсмъртни.
А той е недовършено многоточие,
глас на риба
в най-шумните океани.
И го живеем неволно или нарочно,
но все не достигаме
точката покаяние.
Кипят замразените градуси.
в сърдечните термометри.
Превръщат кръвта ни в пара.
По масите гладни гларуси
пишат сонети.
А целият свят е гара.
Забравил съм вече
кой влак да чакам –
пристигащ или заминаващ.
Хлевоустието е вечност,
вавилонски придатък.
Разминаване за останали.
Преразказани мъдри притчи
за добри или лоши,
за бедняци, търгаши...
И нечуто, неуко, обичам те...
От всички хиляда и четири нощи –
последните три са наши.

Пламен Бочев 

Такава е. Недейте я убива.
Различното на нея ѝ е даденост.
Говорите за грях недопустим,
а стискате в ръката си огниво.
Нали, в противоречие на кладите,
Земята ни все още се върти.

Такава е. Защо ѝ е присъда!?
За погледа ѝ, остър от зеленото,
наказвате я с властния си жест
отлъчена от стадото да бъде.
Но колко ли това е унижение,
щом овчето е фактор за превес.

Петя Павлова