По несретните мои кръстовища,
все отляво намира се дясното.
Все усмихнати бродят чудовища
и широко поле ми е тясното.

Изток, запад, обърках посоката.
Замъглиха годините ясното.
Все нагоре летях, към високото.
От калта все изравях прекрасното.

Всички жаби, с любов нацелувани,
си останаха долу, с царкините.
Аз летя. Не живот, а сънуване.
А след мен са трохички... Годините.

Дама Пика 

Аз си мислех, че само
напролет,
щом разцъфнат треви и цветя,
с техния тих и упойващ полъх
ще ни облъхне
любовта.

Ала тя дойде
неочаквано
през един зимен ден мразовит,
като буря нахлу в сърцата ни
и разпали там огъня скрит.

Разгоряха се чувствата,
пазени
в глъбините на наште сърца.
Ние с погледи всичко си казахме
и допряхме лица.

И вървяхме край хладните здания
мълчаливи,
без цел и
без път.
И блестяха рекламни сияния,
и валеше,
валеше
снегът.

А на утрото слънцето
ласкаво
се усмихна във всички стъкла
и закапаха капки със плясък
върху снежния гланц.
Бе сред зима и ние
учудено
наблюдавахме тоз парадокс,
а небесният свод,
разбуден,
се избистряше - син и дълбок.

Може би слънцето пекна
случайно,
но аз не вярвам на случайността.
Просто зимата разкри
нашата тайна
и дойде
пролетта.

Григор Ленков 

Боже, колко необетован свят
между тичинки, между съзвездия -
светли бездни от аромат,
галактични стъмнени бездни...

А сред тях безкрайно ечи
оглушителното мълчание,
ненаселено от очи,
от пчели, от криле и длани...

Няма място за празнота
повече под небето...
Просто веднага ще рухне света,
ако някой откъсне цвете.

Божана Апостолова 

Свеждам поглед в самота.
Тъжно, мъничко момиче.
Само плътна тишина
иззад рамото наднича.

Вземам в шепите си прах
от отминали години.
Господи! Щастлива бях.
Господи! Сега прости ми!

Не предадох! Не ранѝх!
Но предатели дочаках.
Пак добра и щедра бих!
Ала много, много плаках.

Но отново и без страх
пак ръката си протягам.
На притихналия праг
скрито, тайно се надявам...

Някой да застане там
и в утихналата вечер
да протегне топла длан,
на душевен мир предтеча!

Гергана Асенова 

Тишината лекува кървящите рани
и зарастват полека след толкова страх...
Има смисъл в това насаме да останеш
след поредица думи, тревоги и грях...
Тишината отваря пътека навътре –
да проникнеш под маската с цвят на тъга
и да видиш сърцето си в новото утро
как те моли за мир и го иска сега...
Тишината отнема жестокия ритъм,
укротява ламтежа по дребни неща,
а духът ти е лек – като птица полита
и те вдига високо над всичко това...

В тишината дочуваш как твоето име
Някой шепне с любов и подава ръка...

Румяна Попова-Бакърджиева 

И ето – в нощите ни скъпи
не можем вече да заспим.
Тъга е легнала на пътя
и ужасът, че се търпим.

Аз трябва да ти бъда нужен,
а ти старателно добра
и за опора да ни служи
протегнатата ми ръка.

Но във сърцата ни внезапно
връхлита звън, далечен вик,
и във усмивката ни кратка
приижда зов неумолим.

Сред този зов ще се защураме,
докато ясно разберем –
във вятъра ти търсиш бурята,
а аз във капката – море.

Но само дъх е твоят вятър,
морето – капчица роса,
и на брега на самотата
ще се стопим като сълза.

Георги Богданов 

Много тихи тревоги и болки рисуват
по лицето ми с живи бои
набраздени следи
от изминали зими
и от болки,
надежди,
вини...
Не отвръщай очите си!
Няма да мога
да съм същата както преди!
Но душата ми вече е толкова млада,
непризнаваща тези следи -
все по-нежна и влюбена,
с вяра,
която
дава смисъл на всички неща...
През годините тя е растяла обратно
и е ставала детска душа,
за да може да стигне момента,
когато
ще прилича на капка роса!

Румяна Бакърджиева 

За хляба,който спи под снеговетв,
за атома, във възел свил сърцата,
за разговора влюбен на ръцете,
за съсъка безстрастен на сачмата,
че тегне на стрцето ми умора
и слънцето безмилостно припича -
за всичко в този свят съм отговорен.

А най-безотговорно те обичам.

Андрей Андреев 

Аз съм толкова твоя, колкото ничия.
Не ми казвай коя съм. Не ме определяй.
На думи не вярвам. Освен на „обичам те“.
Не се моля в църква. Дори и в неделя.

Сама си взимам. Не обичам да искам.
Не в мечтите - в мига живея.
Някои ще ме нарекат егоистка.
Нека. В омрази не се пилея.

Не искам да споря. Затова отминавам.
Какво да се случи - сама избирам.
В мъгливото утро усмихната ставам
и без да търся - намирам.

Росица Сертова 

Ако днес добрата дума си спестил
или неволно някого си наскърбил,
и съвестта ти пречи да заспиш,
и грешките си цяла нощ броиш,
помни приятелю, помни от мен,
след всяка нощ се ражда ден!

Прераждат се душите ни човешки,
пречистени от тягостните грешки.
Сърцето си тогава разтвори
и нека бликат думите добри!
Раздавай с пълни шепи доброта
и чувството на срам и самота -
парчето лед във твоите гърди,
ще се стопи и няма да гнети.

Помни, че след нощта се ражда ден
в който всеки угнетен и наскърбен,
жадува с утринната светлина
да срещне и любов и топлина!

Генка Богданова 

Пътуваш всеки ден към моята врата,
не, ден е много, всеки миг пътуваш,
но, изковал сам своята вина
дотук да стигнеш колко ли ти струва?

И все така - до страшния звънец,
до прага - тази граница висока,
без да си грешник, без да си подлец,
объркан, себе си не можеш да надскочиш...

И все така... Да ти подам ръка,
аз бих могла, но няма го куража
да влезеш през мечтаната врата,
която, зная, няма да забравиш.

Росица Копукова 

Ние се разбираме без думи.
Времето ни даде този дар.
Бяхме неразумни. И разумни.
Бяхме и чаровни. И без чар.

Хубаво животът ни омеси.
Май че с малко тежичка ръка.
Но от дръзки истини и песни
леко няма да се отрека.

Те са и със думи. И без думи.
В тях си ти. Във тях живея аз.
Някъде, по вечно прашни друми,
търсехме щастливия си час.

Бяхме ние смели. И несмели.
Бяхме със лице. И без лице.
Още носим на челото белег.
Ала крием и добро сърце.

И ще се разбираме до края
мълчаливо... Няма да вгорчим
туй, което бе за нас омая
или черен, но попътен дим.

Росен Василев