Възторжени мили момичета,
нестихващ шумящ водопад,
живителна нежна прохлада,
разцъфнал от щастие цвят,

така ме омаяхте с песните,
с кълбета от огън и блян,
с жадност, нестихващи страсти,
с копнежа във нежност облян,

че хукнах да гоня във спомени
въздишки, стенания, зов.
Такива ли бяхме – преливащи
от жизненост, плам и любов?

hely 

Да стоиш като бор изправен,
когато вятър шиба в гърба ти,
когато и сетното птиче ято
е отлетяло завинаги от съня ти...

Да бъдеш със зрящи очи,
когато лепкава кал те облива,
когато не песен, а опело звучи
и душата ти от тъга прелива...

Да протягаш за прегръдка ръце,
когато думи-мечове ги посичат.
За любовта да отваряш сърце,
а в замяна, глупав да те наричат...

И все пак да съхраниш доброто,
в своя сила да го превърнеш.
Ведно с нея да победиш злото,
без от пътя за миг да свърнеш...

Тогава вече можеш да поемеш
по другия, неведом път – оттатък.
Смъртта със радост да приемеш,
докрай раздал се, без остатък...

galiakara
 

Най-страшното във този вик-живот
не е часът на сетната разплата,
ни в дните ни, протекли като ток
между срама, лъжите и тъгата.

По-страшно е, когато зажаднял
за ласка се завръщаш в късна доба
и твойте стъпки в двора опустял
отекват в тишината като ропот.

По-страшно е, когато си раздал
и най-последната трошица обич,
да видиш как напразно си копнял
и сам си сипвал в чашата отрова;

когато плащаш чуждата вина
и гордостта преглъщаш с отчаяние,
когато от приятелска ръка
получиш удар, вместо състрадание,

но пак прощаваш и вървиш нататък,
макар в душата страшно да горчи...
А най е страшен онзи миг, когато
на себе си не можеш да простиш.

felisia 

Искам само да те има -
в устните ми и по пръстите,
във звука на твоето име
мислите ми са разпръснати.
Искам само да си с мене -
в тази нощ и този мрак
да те чакам покорена,
да те търся сляпо пак.
Иска ми се да останеш.
Искам пак да бъда твоя...
Иска ми се да ми върнеш
тишината и покоя.
Искам само да лежа
пак на силното ти рамо.
Ако бъдеш мой сега,
аз ще бъда твоя само.

Мариета Караджова 

Едва когато стъпките заглъхнаха,
оставящи невидими следи
и твоят аромат се разпиля във въздуха
след моя аромат и се стопи,

едва тогава аз разбрах, че ти завинаги
си бе отишъл и че плачеше денят.
Когато всичко се превърна в минало,
намерих смисъла на казаното „да“.

Едва тогава, да, едва тогава
в мен сърцето се пробуди и заби.
А колко късен поривът му се оказа
пред утрото на ранния април...

И аз заплаках, а дъждът се стичаше
по моето посърнало лице.
Но бях дете, което още учеше
душата си без грешки да чете.

За мен ти беше книга с невиждани,
нечувани и странни чудеса.
Не бях я чела и не знаех кой да питам
какво да правя с теб и любовта.

Преглътнах и закрачих сред тълпата.
И тъй през нея и до днес вървя.
Но съм благодарна на съдбата,
че ме научи гладко да чета.

Мариела Пидева  

Аз нямам вече капка сила за поредното сбогуване.
И всички петъци тринайсти в календара ще зачеркна.
Мълчанието ми е мамещ океан. Ще го преплувам.
На този бряг издигнах храм от думи. Ала мразя черкви.

Не ми останаха клепачи за гуляй с катун безсъници.
Умората – напъден пес – се върна и се моли нямо.
Опъвам тънка корда за съня, безмълвно пускам въдица...
Зад мен единствената премълчана дума осветява храма.

danda 

Бях от теб на светлинни години,
ти живееше в приказен космос...
не видяхме комета да мине –
после всичко се случваше просто!

Беше полъх... Бе нежност без думи!
Беше пролет, в която мечтаех!
Беше нашата среща през юни
със жената, която желаех!

Мариан Кръстев 

Как бих искала да ти кажа
онова, което дълго таих,
теб и себе си да накажа
с този всичко прощаващ стих,
да отворя врата, през която
същността ми да изкрещи
и, забравила за вината,
да не питам: ”Какво си ти?”,
да не търся отровни струни
във омайните ти слова,
без да искам да те целуна
и да тръгна в нощта сама.
А целувката ми да грее
на челото ти като знак,
та никой в света да не смее
да те целуне пак.

Маргарита Зидарова 

В дни на тревоги и отчаяние
аз те открих като извор в гора.
С бялата блуза като сияние
блесна и стана за мене зора.

Господи, колко щастливи илюзии
с теб изживях! И бях окрилен.
Твойта усмивка и твоята блуза
бяха убежище чисто за мен.

Бяха. Но само до онзи сляп случай,
когато пред мене падна звезда,
когато научих, че вместо от ручей,
пил съм от улична локва вода.

Максим Асенов 

Едно въже за цял живот ми стига.
Дори за Вечност, някъде отвъд.
Не ща съдба, подобна на верига,
която е обречена за съд.

Едно въже, изплетено от нишки,
които Любовта с лъчи тъче.
Заветът от молитви и въздишки
на вече побелялото момче.

Край мен светът от тъмен бяс се дави.
Потъва и не ще да се спаси.
Най-кривите - за себе си са прави
и дух лукав душите им мърси.

Каква ли болка още ще износя
не знам, не питам... Нека да боли!
С въже ме тегли Виа Долороса,
и врича ме на смърт, като че ли...

И без да съжалявам, че е клета
съдбата ми от заник до зори,
с най-светлото от всичките въжета,
дано се в мене Господ възцари...

Ясен Ведрин 

Тази вечер в ухото на куфара
ще прошепна едно съзаклятие –
как добрите ми стари приятели
преваряват в бурканите духове.

Тази нощ ще намразя леглото си.
Ще пропадна навярно под нулата.
Аз отдавна съм слязъл от кулите
и не вярвам в легенди и в лотоси...

Ще оставя вратите отворени –
ветровете да влязат завинаги,
да предъвкват лавиците с книгите –
на живота ми сухите корени.

Аз ще идвам, ще сядам на пейката,
за да гледам как моите хорица
се спотайват далеч зад прозореца,
ще стоя и ще свиря на флейтата.

Кой си ти? – ще ме питат на ъгъла.
Аз съм свещ – ще им кажа, – без восъка,
по-ненужен дори и от троскота,
дъвка, семчица за залъгване.

Янислав Янков 

Аз съм птица -родена от ласка на вятъра,
който с обич скова мойте нежни крила
и понесе ме плавно върху топли обятия
и дари ме с вълшебството сама да летя...

Аз съм песен - родена от лъчите на лятото -
всеки звук в мен е нежност и звучи в красота.
И съм ромон в потока. На житата съм златото.
На дъждовните дни - многоцветна дъга.

И съм чудо - родено от очите на хората.
Сътворена от обич на чисти сърца.
И съм тази, която прогонва умората
и дарява душите със топли крила...

Магдалена Василева