Една усмихната любима,
с две топли влюбени ръце.
И детски смях да се разлива –
в дома и в твоето сърце.
Това е цялото богатство,
което трябва на човек.
И всичко друго е измама,
но трябва да го разбереш.
Любимата е крехко цвете.
Дарява те със красота.
Не позволявай да увехне
и ще е вечна любовта...
Това му трябва на човек.
Любов и Топлина!

Валери Петров 

Воювам с теб откак се помня,
във битки мина тоз живот.
Сърцето ми – пробита стомна,
светът ми – мрачен ешафод.
Не ползвах щитове, измами,
аз борих се с едно сърце
и лееше се тъй кръвта ми,
че напоих едно поле.
Не се отказах, изнемогнал,
все виждах светъл булевард.
На мене никой не помогна –
ни стар другар, ни тежък гард.
Надвих те май, Любов, нали?
Недей така ехидно гледа.
Аз победих те, а боли...
Спечелих... Пирова победа!

Мартин Спасов 

Какво му трябва на човека -
една сърдечна, слънчева усмивка,
да чуе блага дума за утеха
и болката у него да затихва.

Да има две очи, които
света до дъното си да побират
и думите, когато не достигат -
недоизреченото да разбират.

Да има муза да живее,
да се вдъхновява всеки ден -
свободно да лети и да дарява
обичащото си сърце. Във плен

на бялата, добра магия,
с вълшебството искри да пали -
прераждайки се в тази орисия,
света със чувства да погали...
Мария Янакиева 

Тъмни страсти вилняха в очите ми,
тайни пътища нощем ме викаха.
На сърцето ми, буйното, ритъмът
беше сроден със този на скитника.

Неспокойният здрач все ме мамеше
с дъх на флирт върху прашните дансинги.
Не усещах във нищо измамата,
породена сред зноя на ласките.

Тъй живях - все на крачка от грозното
и компаса си често изгубвах.
Пропилях и проскитах живота си,
а очаквам поредното влюбване.

Валентина Атанасова 

Страх ли те е, съвършена моя?
Страшно е да бъдеш съвършен.
Мона Лиза е зад десет слоя
кварцово стъкло в един музей.

А пък ти си толкоз немузейна...
Нямаш броня против страхове.
В този свят на възрастни съмнения
приказката в полунощ ще спре.

И тогава ще ти бъде трудно.
Ще се свият белите крила.
Ще се чудиш имаш ли си чудо,
или просто луда си била.

Затова ти пиша тези думи.
Може би светът навън е лош,
ала вярвай в този помежду ни.
Аз ще те целуна в полунощ.

Валентин Евстатиев 

Сънувах те като река,
все още ненамерила корито,
поела през скалите, ей така -
красива!
Непокорна!
Ненапита!
И цялата си същност отразих.
Изпих до капка бистрата ти сила.
Събудих се, но вече те открих
във себе си по-хубава.
По-мила.
Сега течеш през моята душа,
съдбата ти съдбовно ме дълбае.
Ще бъде страшно, ако е лъжа.
ще бъде страшно, камък да ридае.

Борислав Владиков 

В нозете нямам камъни, защото,
по мене хвърлени, не ги събирам.
От думи като изстрели в челото
душата съживявах след умиране.

Ако ги бях запазила, тогава
те щяха в планина да се превърнат.
И този, целещ се в лицето право,
зад нея скрито, нямаше да зърне.

Насън ли Господ беше ме научил -
не знам. Не помня сънища и псалми.
Разбрала бях, че камъкът улучва
в очите който хвърля. Гледах жално.

Добрите думи в кърпичка събирах,
не се залъгвах аз, че съм безгрешна.
Отвръзвах я и точната намирах,
щом срещнех като мене в пътя грешник.

Дарявах го със тази дума-чудо,
в сърцето зимно пролетта да бликне.
Не хвърля камък, който в свойта лудост
готов е и врага си да обикне.

Мария Панайотова 

Ще ме спреш ли някъде - уморена,
посивяла от битки и в битка пленена,
от живота посмачкана и доброто поела,
нощем на пътя - не чак толкова смела,
не чак толкова силна,
не чак толкова млада,
със пети изгорени от загаснала клада
(и мечтите на пепел) -
с глас, пресипнал от болка,
да се моля за още една обиколка...
Само още една, нека бъде последна,
за да мога в очите ти пак да погледна,
да докосна със устни горчивата кожа
и на твоето рамо глава да положа.
Дано само те има, дано съществуваш,
дано в звездна нощ ти за мен да бленуваш,
да не знаеш къде съм, да се будиш уплашен,
но да видиш, че само сънят е бил страшен
и да видиш, че аз съм до тебе - смутена,
потопила в лек блясък една малка Вселена,
като слънце изгряваща, тайна сила събрала,
не на пътя - до теб тихомълком заспала.

Бояна Петкова 

Ехо ли ме викна пак обратно -
там, където детството остана?
Беше тя момичето ми златно,
станиолче върху марципана.

А под него онова, което
като капката шира изтича...
И така, залепнал за небцето,
смисъла намерих - да обичам.

Ботьо Буков 

Морето ни срещна, морето ни свърза,
морето ни даде и бряг, и любов.
И ние живяхме, и ние копняхме –
с любов към морето: любов за любов.

В море от любов само с обич се плава:
голямо, безкрайно, тихо и бурно,
то празник за двама и радост предлага
с надежди дарява – усмихва се трудно...

Морето ни свързва и то ни дели
с пристанища много, със знойни души:
една днес отплава, друга от път се връща
да намери покой в родната къща...

Все пристанът там стои и ни чака –
верен побратим дори и сред мрака,
пазител на спомени, мисли неканени
в ръждясали кораби от вълните все галени...

Животът е плаване между днеска и утре.
Животът ни с бури и щил е устроен,
Надежда опъва пак платната отвътре...
Щастлив е този, който оставя тук спомен.

Борислав Арнаудов 

Когато те мъчи с властта си
до болка разчетено време,
когато от чуждо безстрастие
в душата ти стане студено,

когато до смърт ти омръзне
стандартната роля в живота,
когато в теб чувствата зъзнат,
пленени от тиха самотност,

вземи един бял лист хартия
и в пристъп на странна жажда
направи лястовичка, от тия,
дето надежди възраждат.

Драсни две слова на крилата ѝ,
простички, неримувани,
като пробуждане кратки,
като възторг несъгласувани.

И повери ги на вятъра –
нека немирникът носи
по улиците стандартни
твоите странни въпроси.

Румяна Каменска-Донкова 

Животът е това, което става
пред теб, зад теб, от двете ти страни,
със сетивата той се разпознава,
те служат ти, откак си в пелени.

Живеейки, задавай си въпроса:
“Дали успявам всеки Божи ден,
аз мисията на човек да нося,
нали за нея всъщност съм роден?”

Човек да бъдеш никак не е лесно,
да правиш не злини, а добрини,
и да се трудиш отговорно, честно,
да бъдеш праведен до старини.

Това се иска. Малко е, но трудно.
Стори го и животът ще е лек!
Не го ли сториш, да не ти е чудно,
че мижитурка си, а не човек.

За щастие и радост сме родени,
земята ни посреща с красота,
от детските мечти сме окрилени
да търсим свое място по света.

Съдбата е орисница на всеки
и прави го човек неповторим,
по начертаните за нас пътеки
забързани във времето вървим.

Надежда вяра и любов ни води
в стремежа ни за по-добър живот,
но злото също по земята броди
и много често даваме му вот.

Душа, отдала се на злото, страда.
На грешниците Бог не ще прости.
Доброто води в рая, злото – в ада.
Да вярваш или не, избираш ти.

Най-мъдрата и свята книга учи,
че Бог е любовта и доброта,
че с мъдростта човекът ще сполучи.
Животът е свещена простота!

Живей красиво, простичко, човечно,
прави на всички хора добрини,
душата ти блажена ще е вечно,
а ти ще си щастлив до старини!

Божидар Коцев