Що не си говорите, бе, хора?!
Пречи ли ви нещо...? Аз не знам!
Плахо „Добър ден“ по коридора,
после в ляво, в дясно – и до там.
Що не разговаряте ви питам...?!
И очите гледат настрани?...
Този бесен всекидневен ритъм
ни превърна във развалини,
в ходещи бездушни песимисти,
с огорчено стиснати усти...
А гората вече се разлисти...
Чака някой да я посети...
Ала хората са все заети,
дърпат дните, сякаш са товар.
Спят набързо, на обяд - спагети,
вечерта във някой шумен бар.
Сутринта без „Здрасти!“ в асансьора.
Сякаш този свят е глух и ням...
Що не разговаряме, бе, хора???
Аз ли съм побъркана...? Не знам.

Ренета Радева 

Ще заровя сърцето си (лявото)
там, под храста цъфтящи камелии.
И, оплетено в корени цяло то,
нека спи и забрави последния.

Нека милват го сенки от клоните,
вместо него, в червено окичени.
Вятър, с глас шумолящ в обертонове,
да му шепне балади лирически.

Нека тръгнат си с него и песните -
неразумно и пяти, и плакани.
Нека спи - свито в себе си кестенче,
приютено от торф и от злакове.

Ще му склопя очите неискани,
под покрова лекуващ на билките.
Своя гълъб, нестигнало в синьото,
да сънува под клепки босилкови.

Със сърце ще живея, но с дясното.
То е силно - издържа на плакане.
А при храста с камелии - ясно е,
че ще идвам - там лявото чака ме.

Радост Даскалова 

Аз съм гарата, която
те посреща всеки път.
Върнеш ли се, като злато
мокрите стъкла блестят.

Но съм спирка, на която
чакаш всеки следващ влак,
и напускаш ме, когато
някой подаде ти знак.

Аз оставам мъртва гара
с пусти, зейнали врати.
Леден дъжд гаси пожара
дето го запалваш ти!

Уморих се вече в мрака
да те чакам ден след ден...
Не, не идвай! Слез от влака
до семафора... зелен!

Галина Ганова 

Колко е страшно
да те обичам!
Сякаш стискам
в шепата си
счупени стъкълца...
Боли,
а продължавам...
Кърви ръката ми,
а аз се смея...
Стискам,
за да не ги изгубя.
Да не се разпилеят
по пътя
и да ги намери
някой друг.
Защото повече
ще ме боли,
ако не са
във моята
ръка.

Радост Георгиева 

Ако потегля в луди дъждове,
не хуквайте с чадърите след мене.
Щом хлътна здраво чак до колене,
не ми е до прически и перчеми.

Веднъж, безкрайно влюбена, и аз
с чадърчето се крих богоугодно.
Но кал ме ръсна гърбом и анфас
пред взора строг на чужди и на родни.

Не всяка кал се мие със вода,
но, пак с надежда дъжд да ме изкъпе,
червилото избърсвам със ръкав.
Усмивките си бърша - вече мъртви.

Извира в мен една добра сълза,
тече на воля също като ручей.
Без думи се разбираме с дъжда -
той плиска, аз скимуча като куче.

Не помня ни прозорец, ни врата.
Но знам посока, дето не замръзва -
там хората се водят за ръка.
И се крепят, преди да се подхлъзнат.

Галена Воротинцева 

Шуми животът преходен и прашен,
а няма кой праха му да отнеме.
Денят е стиснал в зъби ръб на чаша
и всеки носи личното си бреме.

Пчела жужи в хралупата на звяра,
а нейде в тъмното проплаква сова.
Една звезда по пътя си изгаря
и на небето се показва нова.

Човекът вечно себе си изстрадва
и вечно вярва в някакви химери...
Ако не влезне във гората брадва,
дърва за огрев кой ще ни намери?

Сега задаваме безброй въпроси...
Мълчи. Не отговаря мойто време.
Навярно чака някой друг да носи
върху гърба си личното му бреме!

Вълко Марашев 

Изчаквам те да идеш в друга стая,
и като вълк спотайвал стръвен глад,
захапвам самотата си - оная,
с която ще избягам в моя свят...

Недей да идваш - стой във коридора!
Недей да влизаш - остави ме сам!
Присъствието твое е отрова,
която ме убива - грам след грам!

Но влизаш ти - спокойна и щастлива, -
неподозираща за моя гърч.
Ти много си добра и си красива,
но внасяш в мене мрак, наместо лъч...

И аз мечтая пак за празна стая,
тъй както ти - да бъдеш с мен във тая...

Владо Любенов 

И достигнахме дивия пролетен бряг
през мъглата на яростни клони.
Върху мокрия пясък в мъчителен бяг
някой нашите сенки подгони.

А пък ти ми говориш за минали дни,
за загадъчни златни морета,
за гори с кипарисови лунни вълни
и за райски покой под небето.

И звездите звънят с твоя сребърен глас
и с камбанки огласят простора.
И блестят змиевидни мостове над нас
и деца сме отново, и спорим...

За какво? За разплискан до дъното свят.
Странен спомен, ненужно повикан.
Да вървим. Боси в мрака. Не гледай назад.
По следите ни бисери бликат.

Владимир Набоков
 

Аз търсех своя верен образ
по всички знайни правила,
но виждах
ту черта,
ту отрез
във счупени
огледала
и бе надежда непозната
мигът
когато засиял
на твоите очи
в дъната,
за пръв път се огледах цял.

Навярно си била пристрастна,
но аз внезапно се явих
красив и смел,
с осанка властна,
с душа прозрачна като стих.
И днес,
протегнати във немощ,
ръцете ми са само глас:
Не си отивай!
Ти отнемаш
това,
което станах аз.

Владимир Башев
 

А как се надява надеждата!
Как се надява!
И любовта как обича!
Въздух не ти остава.
Първо очите се пълнят.
Тъгата те дави.
После се спускаш на дъното
и се предаваш.
Вътре си сребърна мида,
нататък си разлив...
Дълго тъгата тъгува ли,
става напразна.
Пулсът отмерва секунди -
от тука до някого.
Кой различава различната
капчица в млякото?
Паякът в мрака говори
езика на знаците.
Светът е чакалня -
и всички животи са влакове.
Но как се надява надеждата,
как се надява!
А любовта как обича -
въздух не ти остава.

Виолета Христова 

Имам ахилесова пета:
романтичка съм в излишък.
В облаците шеметно летя,
по миражи все въздишам...

Пряка е пътечката към мен -
няма нужда от завои...
Просто трябва да си зареден
със безумна доза обич.

Вилдан Сефер 

Път ни чака все още. Най-трудният.
Подир който без път ще летим
над земи неизбродни, безлюдни
под огромния звезден килим.

А когато пребродим нощта
и се върнем в дома си завинаги,
ще живеем във всички неща
и за всички ще бъдем невидими.

Владимир Попов