Незнайно къде и защо
преливат се в синьо-зелено
мечтите за плаж и море
което е сладко-солено...
Под пясъка мидички спят,
симфонии пеят рапани,
курортно прекрасен светът
поднася ни сноп от банани.
Релакс и безгрижие, плам,
набързо скроена забава.
Ела, отвори се Сезам,
че време все май не остава...

Александра Георгиева 

Помня, че ти се отрече от мене
и невъзможно е да го забравя.
Зная, че носиш ми само проблеми,
но те обичам - какво да направя?

Целият в тебе потъвам, момиче -
щом те погледна и щом те целуна.
Тази любов... тя ме прави безличен.
Мразя я! Мразя я чак до полуда!

Нека от мен да си тръгне веднага!
Стига! Омръзна ми да се страхувам.
Искам отдавна далеч да избягам,
и ни за теб, ни за нея да чувам.

Искам! Обаче не мога. Това е.
Тази проклетница здраво ме стиска.
Тя е по-силна от мен и нехае.
И да ме пусне от тебе не иска.

Ти как се справи със нея, кажи ми.
Моля те, нека и аз... Изнемогвам!
Нека опитам, защото убий ме,
но да те мразя не мога. Не мога!

Ако успея веднъж да си тръгна,
никога няма назад да погледна.
Но на прощаване ще се обърна
и ще ти кажа две думи последни...
...
Шепотно тихо... почти бездиханно,
бавно и трепетно думите сричам.
Искрено, мило, сърдечно, спонтанно,
нежно ти казвам, че те обичам.

аskme
 

Спри се за миг, мое вечно страдание -
нека секунда живея,
нека усетя любовно ухание -
което отдавна копнея!

Вечно ще падам - в живота опарен
и тъй - ще си търся късмета,
не - няма място в света ти вулгарен -
за нас... добрите момчета.

До края се борим, в любов се обричаме -
тъй вечно живота ни гази
и казват, че луди сме - тъй да обичаме -
но лудите - господ ги пази.

В твоята джунгла - не ще оцелеем -
тук силни са тези с парите
и своите чувства - все тъй ще пилеем -
но вечно... ще пазим мечтите.

Виновни ли трябва да бъдем, животе -
че лоши - не можем да бъдем
и своите копнежи... и своята обич -
тъй вечно ли трябва да пъдим?

Хайде, стига сме близали раните
и сълзите дето ги леем,
умираме вечно - все ние сме слабите -
а всъщност... кога ще живеем?!

ANONIMNIQ 

Арестувайте моите мисли! -
Недостойните, плахите, низките...
Отчаяните и страхливите.
Малодушните, тъжно-горчивите...
Арестувайте моите мисли!
Арестувайте ги! - Без милост и без пощада,
по луна изведете ги на площада
като бойци, недостойни за боя,
като войници, напуснали строя...
Арестувайте моите мисли!
Уморени от битки горчиви,
от удари тежки и несправедливи,
с нерадостна орис белязани,
със мъчна обич наказани,
те, станали зли и нещастни,
започват да стават опасни.
Арестувайте моите мисли!
Те нямат право да се предават,
те нямат право да се съмняват
в Разума, Слънцето и Доброто
и в хармонията на естеството.
Арестувайте ги, преди да е късно -
преди в краткия миг на самотност -
те в нищото лек да потърсят...
Хора,
в името на Живота,
арестувайте моите мисли!

Людмила Исаева 

Всички ключове свършиха. Не отваряй вратите,
през които си тръгваш, миг преди да те спра
и не чакай дъждът да прикрие сълзите,
дето мерят живота ни с чужда вина.

Разруших всички мостове. Те събират реките,
по които разделите тихо текат,
като птица над тях ще прелитам във дните –
всички тъжни недели за нас ще умрат...

Подари ми живот, наниз перлени мигове,
двама с теб ги редихме нощ подир нощ,
мракът жадно проблясва, в сподавени викове
и луната блести като приказен грош.

А до нея звезди, в океан от копнения –
ще платим за поредния стрък свобода,
после в чужди очи ще валят откровения,
нецелунати устни ще кръстят света.

Не, не гледай назад. Не тъгувай за спомени –
аз съм тук и сега, не в съня, не в мечта
и не тръгвай, вратите за мен са отворени,
остани като мост от брега до брега...

Йорданка Господинова 

Захладня. Летен студ ме погали
и замръзнали кръвни телца
ме раздраха - полярни кристали
или смлени на прах стъкълца...
А лицето ми стана на камък
и косата ми пак побеля,
лумна в пламъци пясъчен замък,
само някакъв стих оцеля...
Само майка ми нейде проплака
и самотно се килна нощта.
Отлетя... Не можа да дочака
нежна песен за тъжни неща.
Отлетя и безкрила надежда
да целуна очите ти пак
или просто към тях да поглеждам.
Няма как, няма как, няма как...

Йордан Йончев 

Морето, спокойното ни омагьосва
а колко е страшно, когато реве,
и колко гальовно е, как те докосва
през лятото топлото лятно море.

Със много лица и с различен характер
уж същото все, а различно море,
намръщва се бързо задуха ли вятър
и пак се усмихва, когато той спре.

Живее морето по морски различно,
обичам го всякак - спокойно, с вълни.
Внимателно с него и то те обича,
морето е живо добре запомни!

Константин Дуков 

Вали ли, хиляди луни вали...
Светулките се давят в уличните локви.
Небето със ресници от мъгли
край кея розовите храсти мокри...

Карминен фар пламти на нощна стража.
Атлазен, бризът носи приливни вълни.
Самотен, Залезът разхожда се по плажа
и хвърля в океана гаснещи звезди.

Тупти на хоризонта огненото му сърце
и синевата вплита се в бедрата му от злато.
А след дъжда над спящото море
се носят макови целувки с дъх на лято...

Ирена Бочева 

На тоя ден ще дойдеш. Очаквана и бяла.
Жена от слънчев вятър. Магия и отмала...

Ще ме пригалиш тихо. Ще светнеш във сумрака.
И в твоята усмивка ще се изгубя някак си...

Ще разпилеем сенките навън от ъглите
и ще потънат някъде в разсъмването ни.

Ела, да помълчим!... От думи и говорене
сърцето ми обрасна във горчиви корени.

Душата си смалих от думи и заричане -
от пепелна тъга - умора в мене, стичана...

Ела със тишината, стъпвай по безпръстия -
невидима дъга, излъчване, присъствие...

Ти вече си била. Щом все у мен оставаше.
След толкоз самота, присънно приближаване...

Знам, тебе ще те има, с очи от синя същност:
Лагуна от Любов - целувана, прегръщана...

На тоя ден ще дойдеш. Навярно да останеш.
Ти, лъх и нежност свята, жив сън във дух безпаметен!

Илко Илиев 

Един такъв – свиреп и зъл,
сериозен, строг, неромантичен,
като скалист пустеещ хълм,
със гръм и мълнии окичен,
при мен отново си дошъл,
защото още те обичам
и си ми мил и драг и скъп,
и аз по склона ти потичам
като река, която миг
преди това се е разляла,
с най-топлия си нежен вик
и цяла ти се е отдала...

Един такъв - свиреп и зъл...
но вече с плодоносен нанос.
Треви по хълма ще покълнат...
Не те обичам тъй - на халост!

zinka 

Днес жените не раждат войници,
но децата от мънички учат
да не газят напряко в пшеницата,
да не удрят и улично куче,
да почитат приятелско рамо
и корица на книга да галят,
да съграждат дома като храм и
като свещ любовта да запалят.
Днес жените не раждат войници,
но децата ни знаят - на старец
се целува със трепет десница
и до гроб се обича България.

Ивелина Радионова 

Завръщат се избягалите влакове
от своите неслучени маршрути.
Престоят им отчитахме със чакане,
а липсите пресмятахме в минути.
Летяха бързо. Слепи за съмнения
прескачаха порутените гари,
изхвърлили ненужни закъснения
в депата на излишните товари.
С очите си чертаеха посоки -
следи от непосилна светлина.
За пътниците нямаше отсрочки:
билета предплатен е със вина.
В дъната на товарните вагони
се давеха сълзи недоизплакани.
Една тъга реши да не говори
и скри се зад затворени семафори.
Умората превзема всяко чакане.
На гарите е престояло бреме.
Завръщат се избягалите влакове,
защото не пристигнаха навреме.

yoro