Аз ли съм объркала света
или той в несвяст ме е повикал!?
Нишки от сребриста тишина
здраво ме привързват към звездите.

Тук съм и ме няма. Като в сън
сенки и лица край мен се нижат,
а съм будна някъде навън -
в място без въпроси и без грижи.

Трябвам ли на някого? Защо
властните жреци на висш порядък
хвърлиха ме в мрачното кълбо
на миражи, злоба и упадък?!

Този свят е странен, не е мой.
Моят път върви към светлината,
мами ме прозрачният покой,
скрит в дъха на пролетния вятър.

В мен прелива песен на капчук
и любов по стъпките ми никне...
Може би е нужно да съм тук,
някой този свят да го обикне.

Вики Горанова 

Ако имах силата да сътворя
рай небесен на Земята
и с любов да посадя
стръкче обич във сърцата...

Ако можех и зародиш доброта
аз до него да положа
и душевна чистота
със смирение да вложа...

Сетне нежно да поливам
тези крехки семенца,
за да могат да покълнат
във човешките сърца...

Ако можех да доставя
мир за всички по света...
Щях това и да направя
и спокойно да умра.

Веси_Еси 

Някой мисли за мен и се моли
да ме има и да съм добре,
да живея без страх и тревоги,
да заспивам без врагове.
Някой иска да бъда щастлива,
мъжко рамо зад мен да стои,
да ме буди с глас чучулига,
да съм здрава, да имам мечти...
Някой иска да чуе гласа ми,
за да знае, че съм добре.
И в безсънните нощи да бродим
във измислени светове...

Веселина Иванова 

Душата ми прилича на прозорец :
затварям го - и въздухът не стига,
когато пък широко е отворен -
нахални гости безразборно влизат.

Навярно трябва да стои открехнат
и непременно да поставя мрежа,
да е прикрит зад спуснати пердета,
та никой вътре в мен да не поглежда.

Не искам куп изтъркани съвети!
Не ме заплашвайте със самотата!
Защо не можете да разберете -
приятелите влизат през вратата!

Весела Чапанова 

Боли ме все за теб да мисля,
надявах се със болката да се пречистя.
Прогоних те от моя ум далече,
да не измъчваш мислите ми вече.

Прекарах тихо, във покой, нощта,
с надеждата, че ти си само сън,
че щом събудя се на сутринта,
и образът ти ще се изпари навън.

Природата ни лошо се намеси,
в реакция химична ни размеси.
И в мен се трайно бе вселил
ликът ти нежен, погледът ти мил.

Защо камбани бият на тревога,
и да ти кажа „сбогом” аз не мога?!
Защо ми липсват твойте думи,
любов ли настани се помежду ни?

Любов ли е, какво ли е това,
че ни обсеби двама с теб така?
В една сълза се сливат две души,
любов ли е, любов ли е, кажи?

Вергиния Илиева 

... Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна!
Затуй и в радост, но и в скърби
ний палим Богу свещи.

Затуй съграждаме светини
с христовите олтари,
душите ни да са единни
за българската вяра.

Защото в радост или в скърби,
пак бъднина ще има
и нищо няма да се върне,
но българското име

ще продължи да тържествува
в една любов голяма,
и докато свят светува,
ще съхранява памет!

Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна,
държава съградихме първи,
Европа бе далече.

Затуй и в скръб сме вдъхновени,
затуй сме богоравни,
че дух тече по наште вени,
а дух - се отстоява!

Веселка Колева 

Аз чувам твоя глас, нашир и длъж понесен.
Аз виждам твоята неземна красота.
Аз пея твоята вълшебна древна песен
и зная, че за мен си всичко на света!

Обичам аз от твойто минало метежно
да пия на колене изворна вода,
да гледам как в небето свилено, безбрежно
изгрява твоята рубинена звезда!

Обичам твоите полета и градини
и непристъпните ти горди върхове,
реките и вълните на морето сини
и хората ти по села и градове!

Обичам аз и слънчевото лято знойно,
и ласките на пролетните ветрове,
и ведрата усмивка на момиче стройно,
и птиците, които утрото зове!

Когато сутрин буди ме от сън зората
и вечер ме приспива родният балкан,
усещам как прегръща ме с любов земята,
тъй както се прегръща син любим, желан!

Не искам да те славя като рай небесен,
не искам да те кича с гръмки имена!
Аз просто те обичам като свята песен
и нося твоите мечти и знамена!

Радко Стоянов 

Влязохме в живота твърде шумно,
за да бъдем чути. И когато
не успявахме да бъдем умни -
бяхме дръзки, викахме сърцато.

Викахме от болка и от радост.
Викахме от нежност и от ярост.
Улицата като резонатор
тоя вик стократно заповтаря.

Тъй шумът, набрал в гласа си сили,
някак неусетно се пресели
в репродуктори, в автомобили,
в кислорода, късан от чинели...

Спряхме се, стъписани дълбоко
сред това ехтение насрещно.
И мълчим, заслушани неловко
в себе си - дали ще чуем нещо?

Първан Стефанов 

То бе отдавна. Бяхме си деца,
светът ни беше кръг от тебешир.
Как бързахме с напрегнати лица
кръга да разделим надлъж и шир.

И всеки бе владетел и войник,
за граница се биеше до кръв.
И сламен щит го правеше велик,
настъпена черта - сред първи пръв.

Пораснахме. И пак е кръг света.
И пак е разделен нашир и длъж.
Но истинска е днешната война
и облак ръси бомби вместо дъжд.

По границите пак до кръв се бият,
владетелите гневно сочат с пръст,
през детски вик сирени жално вият,
небето е разпънато на кръст.

Ботушите изтриват тебешира,
отнася огън сламения щит.
Играта на държави все не спира...
И плаче изгрев, с черен креп завит.

Венета Арахангелова 

Бяха дните безлични
във животa ми скучен
и проклинах ги всичките,
ала нещо се случи...
Нещо ново, различно,
нещо трепетно, диво,
нещо дръзко, първично...
и усетих се жива.
И душата възкръсна,
a сърцето запя -
щеще чак да се пръсне
в таз любовна игра.
Тъй се бе размечтало,
че дори не разбра,
че напразно копняло е...
сън било е това.

Валерия Иванова 

Аз не знам в този свят как да хвана пътека
(и затварям очи, и се хващам за лъч).
Бог е спирал и тук, но сега е далеко,
и звездите са дом – но за само веднъж.

А животът е шир – колко много животи.
И добре е все пак, че смъртта е една.
Аз се хващам за лъч, но сърцето пилот е,
прелетял през света в своя скришна страна.

Затова пипнешком (не познавам маршрута),
изнамирам земя – и над нея – небе.
И следя всеки звън на добрата минута
(злата идва без глас и не праща хабер).

Затова и със страх пробвам тънкия вътък –
смелостта е крило, не познаващо гроб.
А животът пред мен – Робинзонова стъпка –
се мени като път на отвято перо.

Аз затварям очи и го виждам по-ясно.
Всяка капка е дом на един небосвод.
На етажа под мен, кипнал млякото прясно,
своя син е повил най-добрият живот.

И вървя по ръба на прозрачната нишка
(щом сърцето е тъй неуморен тъкач).
И не знам за къде, но не спирам да дишам.
И вървя от зори до последния здрач.

Петя Цонева 

Земята ни все тъй ще съществува –
на Стара планина с гръбнака як,
със Дунав, който все ще се вълнува
и ще целува козлодуйски бряг.

С Перущица, със Сопот и Елена,
с Калофер, Котел, Трявна и Батак...
Но ще ни трябват няколко Шенгени,
да спрат поне един потеглящ влак.

Те заминават, учили езици,
готови там да мият и коли,
еднопосочни, невъзможни птици –
за родното гнездо не ги боли.

До вкъщи пишат после как печелят,
откупват се с колет подир колет
и майките им, рано побелели,
на снимка виждат внука най-напред.

О, внуците – за чуждата история
ще учат и ще смятат цент по цент.
На български дали ще проговорят,
дори да бъде беден и с акцент?

И – с наша кръв – те пак ще коленичат
пред други знамена да се кълнат,
и други градове ще заобичат,
и друг ще бъде родният им кът.

А Дунав все така ще се вълнува,
с брега си пуст, без сянка от човек.
Земята ни все тъй ще съществува.
Чия ще е през следващия век?

Венета Мандева