От всичкия ми опит през годините
животът се побира в кратък том -
със философията на градините -
плода, листата и дървото-дом.

Останалото думите не могат
да преразкажат, без да се повтарят,
за всеки то е личен дар от Бога
и аз не искам да го изговарям.

Диана Павлова 

Ще ти разкажа за Изгубения свят -
за моята единствена Родина.
С небе, изписано в лазурен цвят
и както пееше се "... от коприна" .

То беше дом за птичите ята
и райски звуци лееха се във простора.
Неземна беше моята страна,
а ние други бяхме... Бяхме хора!

И планините бяха планини -
със склонове, облечени в дървета.
Вековни дъбове, ели...
Историята пазеха за три морета.

Полята мамеха със цветове,
прилични на родопско одеало.
Там Бог рисувал векове,
но после нещо го възпряло.

Крайбрежието викаше ни с глас.
Очакваше ни всяко лято, зажадняло.
Да го докоснем, да го съживим.
Сега от сгради, казва, му тежало.

Децата бяха благодат.
Родителите им за тях живяха.
Достойни бяха жителите на Изгубения свят,
но изродиха се. Не оцеляха.

Мнозина се продадоха за без пари.
Те май така и не разбраха.
Предадоха История, съдби.
Отстъпиха от бащината стряха.

Честолюбивите пък тръгнаха напред -
с разголени гърди, без брони.
Разтърси ги Железният юмрук.
Издигнаха около тях кордони...

Сега разбираш ли защо
се чувствам сякаш съм сираче?
Разбираш ли защо съм тъжна
и често... Много често ми се плаче.

Детелина Стефанова 

Нямам сили да вярвам в своето "утре".
И кога ли загубих пътеката в тъмното?
Уморих се от празни надежди и лутане,
уморих се да чакам да съмне...

Нямам сили! Умират надеждите...
И отдавна обърках посоките.
Всички пътища пак ме отвеждат
към една безнадеждност жестока!

Нямам време и то се разбърза...
А мечтите са само измама!
Спрях да вярвам и изход да търся!
И защо ли? - та него го няма!!!

А очите ми - бездни бездънни,
в тях отдавна угаснал е огъня...
Но дали ще дочакам да съмне?
Ще дочакам ли? Или не мога???

biala_liastovica 

Във четвъртък преброждам Слънца
и претърсвам Вселени в Безкрая.
Там намирам безгрижни деца...
С тях спокойно без страх си играя.
И съзДавам си ден от мечти,
от наслада и мъничко трепет.
В този ден заповядай и ти!
Ще присаждам безвремие в цвете.
И поливам го с много Любов,
ще му сложа и капчици Радост.
И го погалвам със БлагоСлов...
Тоз" Четвъртък прилича на сладост.
Ще почерпя днес целия свят!
"Заповядай, къс Щастие давам!"
Ако даваш, си вече богат...
(А за друго май вече не ставам.)

Десислава Церовска 

За нея - жената родена от огън!
За нея - красивата дива сърна!
Аз пиша и вярвам, мечтая и мога
да бъда в сърцето ѝ лъч светлина.

Тя бяга със устрем нагоре в скалите.
Невинна се къпе с планински води.
Разплита коси и присяда с орлите,
а нощем в очите ѝ греят звезди.

Тя буря е страшна и полъх от нежност.
Светкавица, скрита във стрък от трева.
Ту близост желана, ту смътна безбрежност.
Ту чаша с вода или кръст в синева.

Тя древна е притча, и приказка жива.
От мрамора диша, в дървото гори.
В очите, подобно сълза се излива.
В сърцето, подобно на рана боли.

Пресъхва перото. Да пиша не мога.
Мастилото моля: Бъди светлина!
За нея - жената родена от огън!
За нея - красивата дива сърна!

Ясен Ведрин 

Кога измина, мой живот, кога измина?
Бях млад пройдоха - горд и безпаричен.
С приятели на чаша русо вино
отричах лесно, лесно бях отричан.

Живеех по софийските тавани
с утехата, звездите че са близо.
Нехайно ближех честните си рани,
без корист давах втората си риза.

И мислех си, че времето е спряло
в сърцето ми, че винаги така
ще бъде искрометното начало,
а не позаблатената река.

Кога измина, мой живот, кога измина?
Остана изворът високо. Долу - бит е.
Апартамент. Директен хол. Камина.
И в нея вече - пепел от звездите.

Янко Димов 

Август ме погали и си тръгна -
бавно, като залез, като отлив...
Не протегнах длан, за да го върна
скрих го в своя летен спомен.
Толкова бе топъл този август-
лунен, звездопаден и различен,
мина през съня ми като вятър.
Исках да избягам. Но обичах...
Август си отиде. И остави
своите следи, за да се върне.
Някой ден, когато го забравя
вятърът в съня ще ме прегърне...

Яна Вълчева 

Ах, как времето, някъде едно лято отнесе...
Всяка вечер тогава бродирах луната
и измивах очите на небето от есен,
а пък само за мен ти въртеше Земята.

Без умора красиво рисувах от рано
сто пътеки. И слънце посипвах на прага.
А ти носеше дъжд ураганен през рамо,
после дружно ковяхте от дъгата ограда.

Късно вечер намирах букетче звездици,
много прясно откъснати - още да парят.
И разливах се нежно, нейде в твойте зеници...
И оставах море. И вълни, дето галят.

А в косите си връзвах от летния вятър,
че на теб ти харесваше как с тях си играе.
Режисирах в прекрасните нощи театър
за сънят ти - красив да е. Без да го знаеш.

Беше... Времето някъде бързо замина.
И сега, виж, Земята търкалят я други.
Нищо. Пак избродирах луна, но половина,
за да бъде чадър, който пази от бури.

Не ми късай звезди - нека има за всеки.
Не ми трябва ни вятър, ни ограда красива,
даже къща и праг със стотици пътеки...
Имам теб. И ми стига да бъда щастлива.

Десислава Иванова 

Намяташ болката си и се скриваш.
И искаш да потънеш в самотата.
А самотата бавно те убива,
изяжда те отвътре без остатък...
Не можеш и не искаш да признаеш
в сърцето си коя си изоставил,
а спомените в тебе бесен танц играят,
така се вихрят, че без дъх оставаш.
Надяваш се на времето, по-мъдро,
да ти подскаже вярното решение.
Ще чакаш, ще стоиш зад някой ъгъл,
но няма да се доближиш до мене.
И времето за теб е най-добър приятел,
защото знае всичките ти тайни,
но то ще те избави ли от самотата,
помагайки ти всичко да признаеш?
Ще ме очакваш знам, ще е до края.
А аз до теб съм, само ме поискай.
Ще долетя от своята безкрайност,
и повече от всякога ще бъдем близки.

Юлия Барашка 

„Българийо, за тебе те умряха!...”
Но те умряха в бой за свобода!
И слава богу, че не доживяха
на двадесет и първи век глада!

Родино мила, майко моя, свята!
Какво ли още ти не преживя!?
За тази вечна жажда – Свободата,
какво ли вече знаме не развя?!

Сега живеем всички в свобода!
За нея да се мре – не се налага!
Защо тогава пак и докога
животът като в менгеме ни стяга?!

Нали със гръм и трясък сам се срина
един прогнил и ненавиждан строй?!
Нас даже и войната ни подмина!
Защо не сме в подем, а сме в застой!

Защо ли? Ще ви кажа: Негодяи
от четвърт век са яхнали властта,
и както са набрали скорост, май,
ни влачат всички нас към пропастта?!

Народът, ще не ще, ги преизбира –
държавните проблеми да решават,
а не да гонят само келепира
и с власт, де факто, да забогатяват.

Но нищо тях не ги интересува!
Освен едно – да трупат милиони!
Какво, че ги ругаят и ги псуват!
Че цялата държава е в агония!

Хазната даже няма кой да варди!
Резервите ни в нея се топят...
В бездънна яма чезнат милиарди,
а няма назидание и съд!!

Земята ни, осеяна със тръни,
с пороища безсилно се сражава...
В селата сякаш минали са хуни!
В тях камък върху камък не остава!

Децата ни, немили и недраги,
се мъчат да прокопсат в иностранство...
И моето е там!... В очите – влага...
В сърцето – ХристоБотево пиянство...

Това ли ни постигна след обрата?!
След толкова жадувания преход!
Когато някой мре за свободата,
поне умира с гордост и утеха,

че те поне – потомците, ще могат
да вкусят от бленуваното щастие...
Когато не от Царя и от Бога
ще имат хляб, а от народовластие...!

Разруха, безхаберие, цинизъм...
И цял народ – в предгибелна беда!
Това дойде след злия комунизъм,
във който не живяхме в свобода!

Нелепо е, и тъжно е, и гадно!
Народът назоваван – суверен,
отново е излъган безпощадно!!
Пореден исторически рефрен...!

Не знам дали съзнават господата,
които ни докараха до тук,
че писне ли щ и на свободата,
самата тя превръща се в юмрук!!

Чавдар Тепешанов 

Ето, ще ти се покажа,
огледалце, с теб ще споря.
Цифрите... не са най-важни.
Искаш ли да поговорим?

Времето, което беше?
Ами то си е у мене.
Шепа скъпи хора срещнах,
с мен са, още. Нощем, денем.

Сто приятели ми даде,
с дъщеря ме награди!
Внучките – поредна радост,
по-голяма от преди.

От душата ми преливат
миговете: черни, бели.
В стих подреждам ги красиво –
за да ги погледна смело.

Ти не можеш да ме съдиш
за годишна бъркотия.
Нито даже да се сърдиш:
възрастта от мен си крия.

Цонка Петрова 

Даже утре да няма ни лято, ни пролет, ни есен,
от високо да паднем по гръб в оня пагубен ров,
ще превърна вика от тревога във вяра и песен
и ще легна на скута ти, моя безкрайна любов.
Даже утре да свърши водата и въздухът също,
даже утре да няма ни плод, нито семе, ни храст
ще направя от задух и жажда най-топлата къща,
ще направя от къщата – храм, от секундата – час.
И напук на оная, които не вярват на нищо
ще превърна в религия тая могъща любов,
дето вечно остава, дори след последна въздишка,
и крилете я носят над онзи най-пагубен ров.

Деница Гарелова