Ако е мокро вън – не чакай!
Излез и посади цветя!
Сега е времето, в което
покълват всички семена.

Не ти е нужно слънце още.
В дъжда не слагай дъждобран!
Бъди по себе си – намокрен,
и в себе си поплувай сам.

Вземи си мярка на душата,
уший ѝ лодка от листа,
хвърли се в нея и отплавай
по локвите до край света.

На островче от сухи клечки
стъпи и огън запали.
Искра вземи от детски песни
и бавно, бавно се стопли.

Дъждът е мокър, но и весел.
Той свири в тон със песента.
По себе си излез облечен
и просто посади цветя!

Цвета Чукарска 

Свечерява. В стаята навлиза мрак,
стели се по книги и картини,
сякаш с туш рисува по стените пак
фреските на пролети и зими.

В миг се втурва ореолна светлина
(ярък взрив от уличната лампа),
и превръща окачените пана
в графики от черно-бяла щампа.

Напластена, тишината ме гнети,
но внезапно оживя тъмата -
някой нежно от прозореца шепти,
настойчиво чука по стъклата.

Моят стар приятел - пролетният дъжд,
приказлив, от нещо развълнуван,
самотата ми прогони изведнъж -
цяла нощ ме люби и целува.

И когато рано сутринта изгря
дяволито слънце сред окъпан ден,
моят нощен гост в очите ми се вля.
Сън недосънуван още нося в мен.

Лалка Павлова 

Орис моя, сладка и решима,
сбъднала ми толкова неща,
вярвам в тебе, вярвам че те има –
друга във живота си не ща.

Дар ми даде всичката ми слука
с първа обич – божи благослов,
земните ми дни изпълни тука,
щастие ми даде и любов.

Още от детинство ме закърми
родната страна и бащин род
силно да обичам, да съм първи
в бран на отвоювания плод.

Пак от тебе болест ме прихвана
още от ония детски дни
да не мога нивга без балкана,
без простор и ясни далнини.

И омайно слово да опива
моя дух – невидим, но крилат –
стих да сътворя и с песен жива
моят глас да радва този свят.
š
Орис моя, теб съм благодарен,
славно че живях живота цял,
който пак готов съм да повтарям
все такъв, какъвто съм живял.

Вярна беше, вярна остани ми
в дните още, що ще наспориш,
да погледам китните градини,
с песни още да ме насладиш.

С тихи стъпки още да обходя
толкова невиждани места,
чак тогава нека в края роден
да се върна, сладко да заспя.

Христо Мандев 

Роден за труд, в гонитбата с глада
без спомени остана паметта ми
и не намерих дружеска среда
на делниците в шумните измами.

В ръцете ми остана любовта -
мечта, която дълго пазих свято
от пламъците диви на страстта
и на калта от уличното блато.

Със щастието се разминах млад
и в своя път не срещнах устни нежни,
които да запалят в моя свят
желания и трепети метежни.

Главата ми покриха с бял воал
на мъдростта спокойните години.
В зори крилати звуци на кавал
не ме зоват към планините сини.

И както скитах се без цел веднъж,
очи отвори любовта приспана -
като дъга след пролетния дъжд
една жена на пътя ми застана.

Нанейде двама тръгнахме пешком.
Пред нас небето цветна люлка спусна.
Желана влезе в моя скромен дом
и вече никога не го напусна.

Крум Пенев 

Разбираме как някого сме любили,
когато гроб тревясал зашуми,
когато безвъзвратно го загубим
и сепнем се със болката сами.

И тая болка, без да подозираме,
изгаря, щом до нещо се допре,
заглъхва може би, но не умира,
додето и човекът не умре.

Христо Банковски 

Понякога си мисля, ей така, съвсем човешки,
дали човечеството осъзнава свойте грешки,

или съзнателно греши по своя път вековен -
поличба някаква, заложена в самия корен.

Да се множи през нощите до топлото огнище,
а денем яростно, до крак да се изтребв хищно.

Да си създава идоли, герои, мъченици,
които най-позорно са умирали в тъмници.

И да реди за тях молитви тихи пред олтара,
белязало смъртта им като празник в календара...

Та в този ред на мисли, задавам си един въпрос:
защо на кръст, скован набързо, разпънаха Христос?

А после сръчно за идващите поколения,
измисли някой и неговото възкресение.

Позора от Голгота белязали със кръстен знак,
да се тешим след постите с яйца и козунак...

забравило, че само тя - от мъката смалена,
тъгуваше единствено - Мария-Магдалена.

Димитър Никифоров 

В дъжда на закъснялата ми пролет
върви един художник непознат
и ме пронизва зоркият му поглед,
душата ми жигосал с огнен знак.
И някой ден във зимната картина,
небрежно окачена в нечий дом,
следи от живи въглени ще има
и нежен полъх на сподавен стон.

Христина Радомирова 

Фаустовски дух живее в мен.
Мира нямам през деня, в нощта.
Знаеш: Дон Кихот и Мефистофел –
всеки иска дял от съвестта.

Няма никой пътя да посочи –
в рая или в ада да вървя...
Във упорство съвест ли да точа?
На кого дуел да обявя?...

Пътя си налучкам ли за рая
Мефистофел връща ме назад.
А в обратната посока зная –
верният ми рицар е пазач.

Тъй живея... Никой не ме пита
жаждата си как ще утоля.
Сладка земна сласт и съвест чиста
в една стомна как да побера?...

Фикри Шукриев 

Сънувах стих. Стихът бе тъй прекрасен,
във него чувах плясък на вълни,
луната грееше над пътя ясен,
живеех в най-безгрижните си дни...
Не исках, не пресмятах, не умувах,
не търсех нещо малко по-добро.
Не се измъчвах и не се преструвах
на вярващ във Адам и във ребро.
Живях така, насън, известно време,
от щастие несвойствено пленен,
и както става с чувствата големи,
избягаха на сутринта от мен
и дните ми щастливи, и вълните,
и върнах се в житейския вертеп.
Луната бе зад облаците скрита,
а пътят - раздвоен.
Сънувах теб.

Томи Тодоров  

Редя жетони. Маса и сукно.
Къде ме хвърли раят на Земята.
Със дявола сме равни - по едно.
Под маската си крия занаята.

През дим проникват нечии очи -
следят да няма някаква уловка.
Късмета почва леко да горчи
и няма по небето маркировка.

Играя. Сложил съм душа. Ва банк.
До ада има само малка крачка.
Редя жетони сякаш съм пиян
и сякаш на живота съм играчка.

Тодор Тодоров 

Изпълни църквата камбанен звън,
прекръстихме се със „Христос воскресе”,
отново поздравихме се отвън,
в дома си всеки свещ отнесе.

Разпятието в църквата виси,
Христос от него скръбно наблюдава.
Духа човешки той да възкреси
от двайсет века се надява.

На празниците правим показно
и пак подкарваме я, както знаем.
Сега се моля само за едно:
Да не настъпи време да се каем!

Валерия Тодорова 

Някой ден ще докосвам звезди
и ще бъда пак слънчево-цяла...
Няма вече да има преди –
само обич, макар закъсняла...
Някой ден ще танцувам в дъжда,
някой ден пак ще бъда щастлива,
ще намеря във теб любовта,
ще се будя желана, красива...
Някой ден... Някой ден може би
ще премина и аз през дъгата.
Ще се сбъднат и мойте мечти...
Някой ден пак във мен ще е лято...

Таня Симеонова