Когато някой си отива
без думичка да ти е казал,
в отчаяна сълза се скриваш,
а вътре в теб е адски празно.

Луната дращи – бяла котка,
звездите падат, падат с писък.
Нощта е нота, тъжна нота
и нищо вече няма смисъл.

Танцува днес сълза в окото
последен танц, последен зов...
Сърцето тъй боли жестоко,
боли от белези любов.

Когато някой си отива
без тихо "Сбогом" да е казал,
дори една сълза убива
и слънцето за миг залязва.

Ивелина Радионова  

С ножица остра будилникът времето сряза.
Скръцна леглото – от лекия сън се пробуди.
Млад котарак запристъпва без страх по перваза,
втренчен в игривия полет на две пеперуди.

С глас разтревожен камбаната къщите стресна.
Облакът тръгна да разузнае простора.
Стана дървото и с вятър косата си среса,
после понечи да се разтъпче из двора.

Стар, простуден автобус се изкашля хрипливо.
Сили събираше – бързия път да настигне.
Някой земята на шиш завъртя предпазливо.
Огън реши да не пали – на слънцето смигна.

Пийна си утрото чая. Захлопна вратата.
Грабна багажа, по стълбите бързо заслиза.
Шумният делник отново дойде на земята
с нови надежди и стара закърпена риза.

Гален Ганев 

Красива и боса, с пети на момиче,
пристъпва по края на хладната болка.
Надежда. В страха ми с усмивка наднича
и ведро намигва: "Ей, я стига толкова!"

Присяда и чака. И винаги в профил.
Не гледа от упор брутално в очите.
Надежда. Не е нито зов, нито вопъл,
а тих силует на брега на мечтите.

Красива и чиста, по детски прозрачна,
а моите сложни очи все я губят.
Надежда. Безгримна, привидно невзрачна,
очаква в миража ѝ блед да се влюбя.

Валентин Евстатиев 

Когато ти ме гледаш съм красива,
до кости ми е влюбено и нежно,
когато ме докосваш съм щастлива
и гали ме любовната безбрежност.

Когато ме прегръщаш съм желана,
разпадам се под топлите ти пръсти,
а чувствата в гърдите ми събрани,
пулсират и в сърцето ми се пръскат.

Когато ме целуваш съм ефирна,
душата ми с душата ти се слива,
в този миг забравям, че съм смъртна,
чрез тебе дишам и чрез теб съм жива!

Евгения Георгиева 

А дали всъщност тя ме напусна
или аз ѝ посочих вратата?...
Беше дързост и гняв. Беше устрем.
Беше огън и студ. Бръснещ вятър.

С мен живя във хармония странна -
симбиоза на жертва и хищник.
Аз от своята обич я хранех.
Тя мечтите ми бавно разнищи.

Беше подла. Изискваща. Властна.
Беше трънче, в сърцето забито.
Беше грешна рецепта за щастие.
Настанила се в мен, без да пита...

Тази ревност... Неканена лудост.
Колко нощи осъмвах със нея!
Беше болка. Но беше и Чудо.
Страстен порив. Импулс да живея.

А когато най- после си тръгна,
победена в двубоя, излишна,
аз тревожно на прага се спънах -
любовта ми бе спряла да диша...

Тази обич всесилна, която
се превърна за миг в непотребност...
Не успях да я върна обратно.
Просто... липсваше дозата ревност.

Бианка Габровска 

В измислените приказки любовни
щастлив е винаги финалът.
Слугинята от плаха и бездомна
превръща се в принцесата на бала.

Изпусната пантофчица кристална
по стълбите на царския палат
ще я направи много специална
в очите на суетен богаташ.

И ще живее дълго и щастливо,
ще се придвижва със каляска.
Но като се замисля, ми е криво...
Не всички сме родени Пепеляшки!

aLmA_mUeRtA 

Няма такава любов – пропиляна.
Няма любов по погрешка – каприз.
Няма сърце защитено от рана.
Няма изгаряща обич без риск.

Всичко, което съм казал е вярно.
Всичко, което направих за теб.
Всичко, което получих в замяна...
Всичко запазих и всичко приех.

Има надежда, която лекува.
Има подслон за бездомни души.
Има Любов – Любовта съществува.
Има я даже когато грешим.

Само понякога леко заспива.
Само понякога, щом сме сами.
Само понякога тя си отива.
Само понякога много боли.

Яким Дянков 

Мечтая си да се събудя в утро розово
и някога да пробвам този трик,
да сложа малко руж на бузите
и да нахлузя гащи на смешник.

Да се оплезя на един отсреща,
какво че ми се прави на сърдит.
И да раздам на всекиго по нещо,
един ден да съм просто без бодли.

Да се надбягвам с времето...
Ще бъда по-бърза и от метровлакче.
Да си подсвирквам някаква си тема
дори да заприличам на глупачка.

С безброй усмивчици на влог
и в портмонето с два петака
мечтая да съм протеже на Бог,
изпратено от Него на земята.

Мечтая си, а Времето подрънква
във колелата на един трамвай.
Мечтая си... И то по съмнало...
Привижда ми се на земята рай.

Юлия Барашка 

На вятъра
да нямаш вяра –
все някой номер ще скрои:
мигрена ли ще ти докара
или прозорец ще строши,
или в лицето ще ти дъхне
със спомен за пропуснат миг,
а кожата ти ще настръхне
от дългия му сух език;
прах ще ти хвърли във очите
от път,
от теб неизвървян,
ще те задърпа за косите
към някой несънуван блян
или прането ще издува
(единствените ти платна),
върху стъклата ще рисува
с дъждовни капки
онова,
което си мечтал с години...

Но кой ли вятър те довя,
любими,
с тримата ни сина
и синеока дъщеря.

Цвета Брестничка 

Такава се родих – наивнобяла,
сред февруарска лунна суматоха.
Под звуците на влюбени рояли
орисница добра ме омагьоса.
И като в приказките детски ми предрече
да бъда ручей. И любов да бликам.
Но добротата може би ви пречи?
Нима забравили сте да обичате?
Ужасно е. И тъжно е. Простете.
Но своята душа ще пазя чиста.
Сред хищни плевели да бъдеш цвете
признавам, че е трудничко наистина.
Признавам си, че трудно е да дишаш,
когато ти отнемат и простора.
Обстрелвайки с омраза всички стихове,
дали забравили сте, че сте хора?
С безочие си грабехте от мене.
А цялата си топлина бих дала.
И няма кой душата ми да вземе.
Такава се родих. Наивнобяла.

Христина Маджарова
 

Във гърдите ми е вече тясно,
като във килер с ненужни вещи.
Сам не зная как намирам място
всеки ден по нещо тук да вместя.

В тази теснотия и щурчето
не усетих как успя да влезе!
Рови, търси пътя към сърцето...
Пее... Марширува марсилезата...

Фикри Шукриев 

Аз никога във нищо пръв не бях.
В училище добре се учех просто.
По физкултура с мъка изиграх
поредното възлизане на лоста.

Другарите ми с мъх набол едва
изпращаха момичета до вкъщи.
Аз слушах как разказват след това
за първите целувки и преглъщах.

В казармата поне да бях веднъж
улучил най-добре в стрелбите разни.
Останах си и там един и същ
и отпуск рядко получавах в празник.

И примирен със мисълта почти,
че в нищо няма да съм първи, трепнах
„повярвай, първи ме целуваш ти“
една жена когато ми прошепна.

Лъжа ли, истина ли бе? — у мен
прошепнатите думи още тътнат...
Аз се родих повторно този ден.
А подир девет месеца — синът ми.

Таньо Клисуров