Такава е. Недейте я убива.
Различното на нея ѝ е даденост.
Говорите за грях недопустим,
а стискате в ръката си огниво.
Нали, в противоречие на кладите,
Земята ни все още се върти.

Такава е. Защо ѝ е присъда!?
За погледа ѝ, остър от зеленото,
наказвате я с властния си жест
отлъчена от стадото да бъде.
Но колко ли това е унижение,
щом овчето е фактор за превес.

Петя Павлова 

Обръщам се назад и ме стъписва
една немилостиво ясна гледка.
Баща ми с нещо в двора се залисва,
а майка ми седи на прага с плетка.

Един петел прекрасен и тържествен
от багрите на залеза излиза.
И аз - хлапак, трогателно мъжествен,
за първи път обличам бяла риза.

Каква жестока памет съпровожда
човека цял живот! С каква вековна
увереност и точност го пробожда
на миналото шпагата отровна.

Аз не от тебе, старост, се страхувам,
и не от тебе, бъдеще неясно.
Не бих могъл сега да пророкувам,
но времето зад нас е по-опасно.

Там вече ни е дадено да видим
това, което трябва да се сбъдне:
лъжи, неблагодарности, обиди,
предателства и жертви безразсъдни.

Там вече се разделяме със тебе
и болката расте неумолимо.
Там вече съм ти чужд и непотребен
и всичко е така непоправимо.

Тъй ужаса на своя край стократно
човечеството вече е видяло,
но тръгва пак с носталгия обратно
и пак започва всичко отначало...

Какво сме ние? Гости на земята,
забравени в подземие деца,
прашинки от космическия вятър
или благословени семенца?

Петър Анастасов 

Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.

Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да връщам там мечтата си зелена.

Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.

Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.

Петя Дубарова 

Сребрее косата ти рано,
от път ли, от обич ли много?
Къде са годините, мамо,
когато ме гледаше строго?

Прости ми за времето, дето
в мен светлата песен не стига.
За теб аз оставам момчето,
в ръка с непрочетена книга.

И с куп пеперуди на рамо,
звънящ с пъстроноги пътеки -
къде ли не скитах се само,
но вярност не срещнах у всеки.

Сребрее косата ти рано -
и в мен есента се обажда.
Пътуваш с надеждата, мамо.
Ти знаеш света да прераждаш!

Петко Каневски 

България за мене е страната,
където малко ям, работя много.
И лошо спя, но хубаво се смея.
И не броя пари, защото нямам.

България за мене е страната,
където имам стая. В нея - книги,
портрет на Левски, карта на Европа.
И чаша ром, ако ми стане тъжно.

България за мене е страната,
където пиша и чета, и мисля
това, което няма да ви кажа.
А няма го и в сутрешния вестник.

България за мене е страната,
където още дишам и усещам,
че дишат като мен и други хора.
Поне в това не съм така самотен.

А може би и там когато ида,
оттатък географските предели,
отново ще е същото: България.
И стихове. И смях. И скръб. И вечност.

Петър Велчев 

Ако бях се родила небе,
бих поливала с нежност земята
с дъжд от звездното топло сърце.
Бих рисувала с обич дъгата –
с цветовете на жива любов,
всепрощаваща, истинска, тиха
и родена от земен живот –
от греха и мечтата поникнал.

Ако бях се родила река,
бих наситила с вяра тревите
и на пясъка бял по брега
бих рисувала детски усмивки.
Бих пренасяла в мен светове
от надежда и вяра родени,
бих се вляла в безкрайно море
от съдби и мечти разпилени.

Ако бях се родила очи,
приютила бих тихо небето –
със дъгата, с море от звезди,
с песента на дъжда над полето.
Бих погледнала в тиха река,
отразила бих в мен световете
със Надеждата, с Вяра добра -
подарила ги бих на Сърцето.

Ако бях се родила... Ако ...
Но родена съм тук, на земята,
а небето... Високо е то
и дълбока, студена реката.
А в очите се сбират мечти
и потичат в сълзите горещи ...
Само нощем, в море от звезди,
във съня си се чувстваме Вечни.

Пепа Николова 

Ти, грохнала гора, запази ли за мене
поне една хралупа - да се преселя в нея?
Не искам нищо друго, за да преживея
годините, които са ми отредени.

Страхувам се от твоите четириноги,
но тук страхът от хора ме доведе.
И предпочитам безсловесните съседи
пред тези от панелните бърлоги.

Ще бъде низ от ритуали прости
животът ми - усмивка милостива.
Ще правя път на мравката трудолюбива,
ще бъда щедър с гладния, когато проси.

Като фенер, от моята ръка поставен,
на клона пред хралупата ще свети бухал.
Когато завали или задуха,
от всеки звяр да бъда посещаван.

Отсреща някой храстите разлиства,
притихва всичко в горската държава.
Страхът от хората ме унижава.
Страхът от зверовете ме пречиства.

Петър Анастасов 

Искам да е тихо. Като в църква.
Само тишината да се чува.
Този свят съвсем се е побъркал
от говорене. И боледува.
Думите валят като градушка,
след която смисълът изстива:
леден дъжд, порой...
А всъщност – суша.
Красотата бавно си отива.

Петранка Божкова 

Ако сълзите,
набрани в очите,
не избършеш -
ще можеш ли леко
да вървиш
през простора на дните
и да гледаш
далеко, далеко?

Ако болката,
в гърлото накипяла,
по стръмния път
към далечния връх
не преглътнеш
в самото начало -
как ще поемеш ти
дъх?

Пеньо Пенев 

За ден да бе разпрегнал битието,
аз нямаше от слабост да се скърша.
От тебе как се жънат ветровете
научих се. И сълзи как се бършат.

Направи ме жена, но не тогава,
когато две галактики се сляха.
Под ризата си взе ме вироглава
и тихо в мене дните възмъжаха.

И нищо, че ни гонеха фурии,
трепереше земята под нозете,
създаде дом, мечтите си да скрием –
от кал и вяра, кътани в сърцето.

Че хлябът се споделя ме научи,
но първо как се меси и изпича.
Животът по-настръхнал бе от куче,
а ти опитоми ме да обичам.

Дори за миг да клекнеш под самара,
аз мога тежестта му да нарамя.
От тебе съм се учила на вяра!
На обич. И на свят, като за двама.

Пепа Петрунова 

На тебе цялата си обич дадох,
душата си, ранимата, разкрих,
без глас се смеех и без сълзи страдах
и песни за любов ти посветих.

У тебе упование намирах,
презирах и страдание, и страх,
за тебе ту се раждах, ту умирах,
припламвах. И за тебе изгорях.

Пенчо Пенчев 

Гледахме се като хипнотизирани
аз и змията.
И не беше оная, от библейската
райска градина,
а пепелянка, с познатия
зигзаг на гърба си
и отрова в зъбите.
Ей сега ще се хвърли
и ще ме ухапе - помислих.
А дали и тя не мислеше;
ей сега тази пета
ще ми смаже главата.
Гледахме се и не предприемахме нищо.
Нито тя ме ухапа, нито аз я ударих.
Разминахме се.

Паулина Станчева