Когато ти ме гледаш съм красива,
до кости ми е влюбено и нежно,
когато ме докосваш съм щастлива
и гали ме любовната безбрежност.

Когато ме прегръщаш съм желана,
разпадам се под топлите ти пръсти,
а чувствата в гърдите ми събрани,
пулсират и в сърцето ми се пръскат.

Когато ме целуваш съм ефирна,
душата ми с душата ти се слива,
в този миг забравям, че съм смъртна,
чрез тебе дишам и чрез теб съм жива!

Евгения Георгиева 

А дали всъщност тя ме напусна
или аз ѝ посочих вратата?...
Беше дързост и гняв. Беше устрем.
Беше огън и студ. Бръснещ вятър.

С мен живя във хармония странна -
симбиоза на жертва и хищник.
Аз от своята обич я хранех.
Тя мечтите ми бавно разнищи.

Беше подла. Изискваща. Властна.
Беше трънче, в сърцето забито.
Беше грешна рецепта за щастие.
Настанила се в мен, без да пита...

Тази ревност... Неканена лудост.
Колко нощи осъмвах със нея!
Беше болка. Но беше и Чудо.
Страстен порив. Импулс да живея.

А когато най- после си тръгна,
победена в двубоя, излишна,
аз тревожно на прага се спънах -
любовта ми бе спряла да диша...

Тази обич всесилна, която
се превърна за миг в непотребност...
Не успях да я върна обратно.
Просто... липсваше дозата ревност.

Бианка Габровска 

В измислените приказки любовни
щастлив е винаги финалът.
Слугинята от плаха и бездомна
превръща се в принцесата на бала.

Изпусната пантофчица кристална
по стълбите на царския палат
ще я направи много специална
в очите на суетен богаташ.

И ще живее дълго и щастливо,
ще се придвижва със каляска.
Но като се замисля, ми е криво...
Не всички сме родени Пепеляшки!

aLmA_mUeRtA 

Няма такава любов – пропиляна.
Няма любов по погрешка – каприз.
Няма сърце защитено от рана.
Няма изгаряща обич без риск.

Всичко, което съм казал е вярно.
Всичко, което направих за теб.
Всичко, което получих в замяна...
Всичко запазих и всичко приех.

Има надежда, която лекува.
Има подслон за бездомни души.
Има Любов – Любовта съществува.
Има я даже когато грешим.

Само понякога леко заспива.
Само понякога, щом сме сами.
Само понякога тя си отива.
Само понякога много боли.

Яким Дянков 

Мечтая си да се събудя в утро розово
и някога да пробвам този трик,
да сложа малко руж на бузите
и да нахлузя гащи на смешник.

Да се оплезя на един отсреща,
какво че ми се прави на сърдит.
И да раздам на всекиго по нещо,
един ден да съм просто без бодли.

Да се надбягвам с времето...
Ще бъда по-бърза и от метровлакче.
Да си подсвирквам някаква си тема
дори да заприличам на глупачка.

С безброй усмивчици на влог
и в портмонето с два петака
мечтая да съм протеже на Бог,
изпратено от Него на земята.

Мечтая си, а Времето подрънква
във колелата на един трамвай.
Мечтая си... И то по съмнало...
Привижда ми се на земята рай.

Юлия Барашка 

На вятъра
да нямаш вяра –
все някой номер ще скрои:
мигрена ли ще ти докара
или прозорец ще строши,
или в лицето ще ти дъхне
със спомен за пропуснат миг,
а кожата ти ще настръхне
от дългия му сух език;
прах ще ти хвърли във очите
от път,
от теб неизвървян,
ще те задърпа за косите
към някой несънуван блян
или прането ще издува
(единствените ти платна),
върху стъклата ще рисува
с дъждовни капки
онова,
което си мечтал с години...

Но кой ли вятър те довя,
любими,
с тримата ни сина
и синеока дъщеря.

Цвета Брестничка 

Такава се родих – наивнобяла,
сред февруарска лунна суматоха.
Под звуците на влюбени рояли
орисница добра ме омагьоса.
И като в приказките детски ми предрече
да бъда ручей. И любов да бликам.
Но добротата може би ви пречи?
Нима забравили сте да обичате?
Ужасно е. И тъжно е. Простете.
Но своята душа ще пазя чиста.
Сред хищни плевели да бъдеш цвете
признавам, че е трудничко наистина.
Признавам си, че трудно е да дишаш,
когато ти отнемат и простора.
Обстрелвайки с омраза всички стихове,
дали забравили сте, че сте хора?
С безочие си грабехте от мене.
А цялата си топлина бих дала.
И няма кой душата ми да вземе.
Такава се родих. Наивнобяла.

Христина Маджарова
 

Във гърдите ми е вече тясно,
като във килер с ненужни вещи.
Сам не зная как намирам място
всеки ден по нещо тук да вместя.

В тази теснотия и щурчето
не усетих как успя да влезе!
Рови, търси пътя към сърцето...
Пее... Марширува марсилезата...

Фикри Шукриев 

Аз никога във нищо пръв не бях.
В училище добре се учех просто.
По физкултура с мъка изиграх
поредното възлизане на лоста.

Другарите ми с мъх набол едва
изпращаха момичета до вкъщи.
Аз слушах как разказват след това
за първите целувки и преглъщах.

В казармата поне да бях веднъж
улучил най-добре в стрелбите разни.
Останах си и там един и същ
и отпуск рядко получавах в празник.

И примирен със мисълта почти,
че в нищо няма да съм първи, трепнах
„повярвай, първи ме целуваш ти“
една жена когато ми прошепна.

Лъжа ли, истина ли бе? — у мен
прошепнатите думи още тътнат...
Аз се родих повторно този ден.
А подир девет месеца — синът ми.

Таньо Клисуров 

 
Вече знаеш, навярно, момиче –
първородният грях е измама.
В храм, с икони и свещи накичен,
богове, пък и истина няма.

Този свят е объркал конците
и продава за грошове жълти
смелостта да си гониш мечтите
и измислени, жалки безсмъртия.

Хич не вярвай, момиче, живей си
като цвете на лятна поляна -
на зората с усмивката смей се,
от лъчите стъкми си премяна.

И не слушай, че някой говори
за вина и за дълг, и за грешници,
на чужд ум не попадай в затвора,
че съдниците улични – смешни са.

Ти дошла си за радост и обич,
изправи се, глава не навеждай!
Във война на добро срещу злоба
светлинки като теб са надеждата.

Подминавай зли думи и хора
без излишна тъга и тревоги
и носи се, лети сред просторите,
и за тези, които не могат.

Вики Горанова

Какво ли сме оставили след нас,
след своята последна земна дата?
Това навярно в някой бъден час
ще се попитат внуците, когато
край мъртвото огнище у дома,
по стари снимки, книги и кавали,
по чаши и по счупена кама,
те ще гадаят как сме преживяли.
Ала един от тях ще разбере,
че не във сечивото и в предмета
е скрито днешното ни битие
и днешната ни радост и несрета.
Той ще прогледне във жарта изгнила
и, възкресил във явор пепелта,
ще види как кипеше хлорофила
в зелените му слънчеви листа;
как слънцето се трупаше и спеше
във жадното дървесно естество
и как от тази светлина растеше
до свойта смърт зеленото дърво.
Смъртта му беше огън.Тя разтвори
фотосинтезната му същина
и излетя през неговите пори
пак същата небесна светлина.
Така достойно яворът посърна
във свойто благородно битие.
Живя с назаем слънце, но си върна
онуй, което от небето взе...
С любов назаем цял живот живяхме
и ние като този явор млад.
До сетната искрица изгоряхме,
но върнахме на този тъмен свят
назаем взетата любовна сила...
Потомците ще разберат това.
Смъртта ни ще сравнят със жар изгнила.
Животът ни - с любов и светлина.

Ивайло Балабанов 

Една приятелка ми каза вчера,
че трябва вече аз да полетя
Замислих се...
и тръгнах да намеря,
отнякъде веднага две крила!
Тогава се изправих пред дилема!
Какви да взема да си избера?
Дали да са крилата на орела
или мъничките на нежната пчела.
А изборът не беше никак лесен,
не може просто тъй да си летя.
Не е като да пееш детска песен.
Нуждаех се от план, и то сега!
Погледнах в себе си и се разлистих.
Приоритети бързо наредих.
И плюсове, и минуси обмислих
и всичко горе—долу натъкмих.
С крилата на орел ако политна
високо чак във сини небеса,
отгоре облаци, отдолу китна
безкрайно ширнала се красота!
Гори, поляни, ручеи, морета
и малки хора скитащи сред тях,
живеещи със своята вендета,
не виждайки, че всичко туй е грях.
Но там високо, горе в небесата
далеч от хорски шум и суета,
ще си изчистя аз от кал душата
и ще докосна рая със ръка!
Но после казах си... Добре... Така е.
Прекрасно е високо да седиш,
но губиш връзката там горе във безкрая,
любов и радост, с кой ще споделиш!
Не е ли по—добре с крилцата
на малката пчела да полетиш!
Да, вярно! Не стига небесата,
но колко много можеш да дариш!
Докосваш всяко цвете, всяко зрънце
отпиваш нежен, дъхав аромат.
Вали дъждец. Изгрява сутрин слънце.
Живееш долу, в истинския свят!
Да... Хубаво е... Хубаво и чисто!
Високо, ниско — аз си полетях.
Благодаря, приятелко, за всичко!
Живота с неговите краски аз избрах!

Радка Горанова