Виновна съм явно по всички закони -
на Дарвин, на Нютон, дори Архимед,
където плод пада далече от корен...
Вина ми вменявайте, и... прав ви път!

Вменявайте! С хули и злоба кълвете,
та очните ябълки да изтекат.
На мястото празно - на сухия плевел-
ще цъфне кокиче - свеж пролетен цвят.

Виновна ще бъда в каквото решите:
за туй, че поток се превръща в река,
за туй минзухар че е цъфнал напролет
и птичите песни огласят света.

Виновна да съм и за залеза в парка,
разходка с приятели - длани в дланта.
Виновна...! Но знайте - в себе си кътам
сърце и душа. За тях нямам вина!

Очите, които с усмивка искряха
и думи редяха с корен "добро"
сега са отвърнати. И за отрова
не сменям сърце като кат облекло!

Петя Кръстева 

Любовта и след края
продължава да тлее.
Ние само се правим,
на приключили с нея.

Тя не ни притеснява,
не създава проблеми;
романтично мъглява
в сетивата ни дреме.

И в случайните мисли
се промъква смирено -
ужким нищо не иска,
ужким нищо не взема.

Но не казала "сбогом!"
на обиди и рани-
подозирам с тревога -
някой ден - ще въстане;

ще разкъсва окови,
ще престъпва закони...
Ако пламне отново-
то тогава... тежко ни!

Васко Попов 

Когато бавничко те спускат
във кладенеца на живота,
дрънчи отминалото щастие
като ръждива мокра кофа.
По хлъзгавите му стени,
по камъните неодялани
откриваш белези, следи -
и други
преди теб
са падали.
Студено. Дъното е близко.
Небето малко е. Калта е истинска.
Дочуваш нещо като смях
от втория етаж на битието.
Това е - със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
без думи,
без да спориш.
Въже -
с което да се бесиш
или
да се качиш нагоре.

Петър Апостолов 

Аз не зная дали Тя ме обича.
Тя не знае колко обичам я Аз.
Сборът е равен на взаимопривличане,
умножено по всеки изстрадан час.

Уравнението се решава чрез система.
Намираме първо неизвестното Хикс.
После Игрек трябва да намерим...
Отговорът понякога е голям риск.

Прилича малко на генетично уравнение.
Хикс и Игрек са Мъж и Жена.
Животът има и математично решение.
Отговорът е в период към безкрайността.

Някога не стига тетрадката на съдбата.
Малко са листите. Решението виси.
Хайде! Кой ще измисли правилата,
че уравнението с едно неизвестно да се реши?...

Валентин Йорданов
 

Прострелян съм във упор от бита,
размаза ме - мен исполина, чудо!
И повали ме, на колене за беда...
аз воинът, наивно станах блюдо.

Прободен съм от счупена стрела,
не от десницата на враг достоен.
А пулса ми? В кръвта ми полудя.
Сразен съм, а духът ми неспокоен!

В огромните си мишци аз държа,
принцеса малка - бъдещата фея.
И плаче тя във свойта пелена...
на мен ми иде, да заплача с нея.

И гневен съм за нейната съдба,
за мойте грехове как тя ще плаща?
Дете невинно - мойта дъщеря...
да страда ли, всевишния я праща?

Денят настъпва с новата зора..
и слънцето очаквам да изгрее...
В бедите сам, със спъната душа,
във „мрака” по добре е да живея!

Боби Кастеелс
 

Ех, ти моя любов закъсняла,
изначало изгубена битка...
Аз вървя през света обедняла -
без любов, без мечти, без усмивка.
Натежал като грозд се отронва
от гърдите ми страшният писък,
че не се пипа чуждата стомна,
че не можеш и с мен да си близък.
Като звяр, укротен зад решетки,
в мен сърцето от мъка се свива.
Кой направи неточните сметки -
да се срещнем когато не бива.
Кой преплете съдбите ни клети,
а сега ги дели механично?
Не продават обаче билети
за живот, който свършва различно.
И вървя през света обедняла,
и се спъвам в сълзите си често.

Ех, ти моя любов закъсняла,
мое жребие тъжно, злочесто...

Васка Мадарова 

Годишнина. За кой пореден път...
Цветята от предишната умряха
само след ден. Погуби ги грехът
на мислите, които в мен валяха.

Несресана съм... Даже нямам грим...
Изрязах спомените си единствено - до живо.
Като пред гроб дойдох, да помълчим
и да изпия с тишината чаша вино.

В камината жаравата мъжди
и меката си топлина ревниво пази,
скъпернически въглени цедят
ръждиви пламъци от свойте пазви.

Запалените свещи хвърлят хлад
и в сенки тъмни по стените в хола
картините замислено мълчат...
Вечеря с времето ми тишината гола.

Отхапвам хляба... Рони се в трохи
и сякаш е от горска пръст омесен.
Вкусът му по-горчив е от пелин,
а ароматът му е с дъх на стара плесен.

Преглъщам залците... на сухия живот.
Дерат по гърлото. И разраняват дните.
Годишнини - прочетен хороскоп,
след който пак погребваме мечтите.

С достойнство се оттегли вечерта,
отстъпи място на нощта-сестрица,
наздравица да вдигне след това,
че не пророни ни една сълзица.

Угасна пламъкът, от пепел побелял
и остаря камината отново в черно.
От себе си откъсна миналото дял
и хвърли го във бъдещето непотребно.

Измъчени картините все тъй мълчат,
че като болест самотата е заразна.
Когато с кукувица дълго си живял,
гнездото ѝ в годишнини остава празно...

Нощта разтвори лъскав балдахин.
Пренесе в спалнята ѝ чашите със вино,
покани тишината да преспи при мен,
но аз отдавна, всъщност... си заминах.

Павлина Джарова 

Затрупан от измислени проблеми,
оплели ме в досадната си примка,
разпъван от безсмислени дилеми,
превърнали живота в скучна кримка,
отказващ да приема, че съм смъртен,
внушил си, че ще бъда глупав вечно,
във храма влизащ, без да бъда кръстен,
забравящ всичко свято и човечно,
подменящ идеалите с химери
и сричащ плахо истините Божи,
подсмърчащ пред заключените двери
на щастието, всъщност невъзможно,
оплел се в омагьосаната мрежа
на празна суета и хленч по рая...
отишъл съм си, без да забележа.
Къде, защо и как - уви, не зная.

Павел Горинов 

Не беше красива, а просто унесена,
косите и бяха гнездо на оси,
очите и някак си, бяха понесли
сълзите на триста проклети съдби.
Уж тръгна направо, а стъпи накриво,
нозете ѝ мачкаха остри стъкла,
и мъртва напразно възкръсна сред живите
и жива сред мъртви сърца се видя.
Гасеше угарките хорски в сърцето си,
препълни торба с обещани мечти,
избра с любовта да линчува лицето си
и после забрави как нощем се спи.
По пътя изгуби щастливите зарове,
от повече чаши отрова отпи,
и тайничко къташе ценните дарове
за някой, когото сънува преди...
В свирепия хаос намери причина,
със дяволи пи и се смя с богове,
докато живота ѝ в залез премина,
повехна в тъга и отгледа дете.
Не беше красива, повярва че някога
туптящия мускул във топлата гръд
ще блъска побъркан след многото влакове
по някой, обърнал назад своя път.
Тя чака на гарата, още е хубава
и храни врабчетата с мокри трохи,
и знае... дори да осъмне до друга,
той спи със отворени в мрака очи.

Одисей 

Мартенска прохладна вечер,
досаден котешки концерт,
белеят цъфнали череши,
да ги опазя, ми е дерт.

Като разцъфнало кокиче
подтичва в панталона бял
едно усмихнато момиче -
навярно нечий идеал.

С копнеж за лястовица бяла
към жиците отправям взор.
Мълви се, че насам летяла...
Ще кацне ли и в моя двор ?

Белеят кичури в косите,
но не го правя на въпрос.
Залъгвам се, ще ми простите,
че се превръщам в албинос.

Васил Иванов 

Запомни ме красива и млада.
Запомни ме на двайсет години.
Знам, че времето безпощадно
е привело раменете ти силни...

А косите ми – някога златни,
днес сребреят, сребреят на воля.
Запомни ме красива и млада! –
както някога. Моля те...

Ваня Статева
 

Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
И спрях полуунесен сред този земен път.
Не беше дар небесен, а земна кръв и плът –
жена от Бог дарена със хубост и с една
и свята, и измамна, и грешна светлина!

Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
Снага – като тръстика, ръцете – от бръшлян,
гръдта ѝ от жарава!... И сякаш съм пиян
от виното на устни, прошепнали: Ела!
И на възбог ме люшват две ангелски крила...

Аз протегнах ръка и дори не разбрах
как целунах жена насред път, посред ден!
Ако тя е до мен – как ще мина без грях?
За какво ми е Рай, ако тя е до мен?

Ваньо Вълчев