Монолог на разпнатия отляво разбойник

Аз няма да възкръсна непогребан,
макар че ме разпнаха до Христос.
Пребиха ни от бой. И мен. И него.
Той бе... Иисус. А аз – разбойник прост.

От раните и мене ме болеше,
но аз крещях, докато той мълча.
Трънлив венец очите му бодеше,
а аз се гърчех в невъздържан плач.

В смъртта все пак излизахме наравно.
И той, и аз – разпънати на кръст.
Но той... възкръсва. Аз, напротив – бавно
ще се превръщам в плодородна пръст.

А мъките ни май еднакви бяха.
Но той изкупвал чужди грехове.
Добре тогава. За какво умрях аз.
Нали и мен е щял да отърве.

И аз се мъчих също като него,
макар да съм убиец и крадец.
Щом болката божествен е критерий,
дали ще ме почитат за светец?

Сега разбирам, че е късно вече.
Дори да осъзнавам своя грях,
ще бъда пак разбойникът извечен,
разпнат отляво – до сами Христа....
   
     Монолог на разпнатия отдясно разбойник

И мене ме боля. И него също.
Не го познавам, но го припознах.
Той бе... Агнецът. Аз - с чевръсти пръсти.
Така изкарвах хляба си. Крадях.

Случайно ли съдбата ни пресрещна
на тоя хълм, без жал да ни разпнат.
Той беше примирен. А аз бях – грешник.
Защо в смъртта той стана мой събрат?

Уж стисках зъби, но напразно. Стенех.
Пироните се впиваха в плътта.
И аз не знам защо все гледах в Него.
Привличаше ме може би кръвта.

Тя беше като моята – червена.
А чувал бях, че той бил Божи син.
Със сигурност бе по-добър от мене,
но всички го оплюха. До един.

А той дори не можеше да плаче.
Приемаше смъртта си, като дар.
Прощаваше на своите палачи.
Той беше всичко. Само не и... цар.

Изглежда аз съм част от антуража.
Свидетел на една свещена смърт.
Катщл съм, да, но честно ще ви кажа –
за него нека дваж да ме разпнат.

Но кой ме пита. Вече нигде никой
не ще ме почете като покойник.
И ще ме поменават по Великден,
отдясно на Христос. Като разбойник.

      Монолог на Иисус Христос

О, Господи! Това ли беше всичко...
Страхът е болка. Болката е страх.
Когато всички рани си приличат,
не всяка рана означава грях.

Аз... няма да говоря. Аз ще мисля.
Устата ми – пустиня. Нямам глас.
И тяло нямам. Вече съм отписан
от земните регистри. И от вас.

И който още може, нека слуша.
Обичам ви! Макар от вас презрян.
Но не за да ви гледам малодушни
на кръста днес съм здраво прикован.

Дано да съм ви вдъхнал малко вяра,
че Бог е вътре във душите ви.
Че те са жадни. Че им трябва мяра.
И че животът всъщност е един.

За другия, при мене, на небето
ще ви ценят по земните дела.
И всеки, който е живял на светло,
ще се спаси от вечната тъма.

Обичам ви! Роден съм сред човеци
и по човешки между вас живях.
Поемам греховете ви. Агнец съм.
И чрез смъртта си вас ще ви спася.

Но пак ви казвам, може да се върна.
Помнете, че ще дойда някой ден.
Повярвалите – Бог ще ги прегърне.
Безверните ще се смирят пред мен.

Живейте в мир. Когато всички вие
превърнете духа си в твърдина,
тогава всеки ще се преоткрие...
И светлина... Ще бъде светлина!

Александър Калчев 

Днес ръцете ми плахо целуват клавишите.
(не си тръгвай, дори ще попея)
И съвсем нелогична и толкова глупава,
аз навъпреки... пак те живея.
Започни... да мълчиш! И послушай гласа ми,
ще присъствам сега в самотата ти.
Отмъщавам със думи. Дори ще крещя.
(потърпи още малко, приятелю)
След това ще затръшна до писък вратата
в лицето ти, за да не виждаш,
че ще бъдеш отсъствие в мен и душата,
в която последен умираш...
Ако можех да върна сълзите на времето
и да бъда пак малко момиче.
Бих си сляла очите със друг, не със твоите.
Бих се влюбила в някой... различен!

Кремена Стоева 

Не ме е страх от болката, най-малко от смъртта,
тъй плашеща животите безлични.
Обвита във мистерия, пробождаща плътта,
изсмукваща копнежите предишни.

Не ме е страх от празното, във него аз кънтя,
камбана съм във храма на душата.
Изпяла най-кървящите и пламенни слова,
събрала се във болка осъзната.

Не ме е страх от тъмното, та аз съм светлина,
свещица восъчна, иконостасна.
Изплакала сълзите си, на кладата горя,
приела свойта карма прокълната.

Не ме е страх от стръмното, животът е скала,
заострените зъбери прескачам.
Крилете си залепям, над бездната летя,
завихрям бури с въздуха сумрачен.

Не ме е страх от Нищото, но плаши ориста
в безверие сърцето ми да бие.
Аз моля се на Бога, дарил ме с Любовта,
в смирена топлина да го обвие.

Таня Мезева 

Аз просто закъснях за пролетта.
Откъснах цвят от клоните уханни.
Завърнах се през болка в есента,
но може би пак няма да остана.

Пропусках да се срещна с всеки лъч,
прорязал като болка планината.
От слънцето и дебнещия дъжд
се криех, непребродила реката.

Сега съм пред поредната дъга,
която като в пръстен ме прегръща.
И само безсезонната тъга
при корените тихи ме завръща.

Красимира Кацарска 

Сами се раждаме и пак сами умираме,
така устроен е животът ни... съдба!
Любов и мъка, гняв преекспонираме,
терзаем с чувства бедната душа...

Кой взел и дал, кому какво направили
от малката мушичка правим слон...
Кой влюбен бил, друг пък изоставили,
плетем интриги с мрежи милион...

Една дребнавост склещила сърцата ни
и въздух няма... как да се спася...
Не съм подвластна аз на правилата ви
и искам да се боря с... глупостта.

Не съм щастлива с толкоз лицемерие,
боли ме и не дава ми покой...
Не бих могла със овче лековерие,
да съм една от този глупав строй.

Различна съм! Сама сред стадото
и горко страда бедна ми душа...
Добрата самота ми е одеялото,
а за възглавка свила съм нощта!

Така живея в мир-война със себе си,
а диагнозата ми просто е човек...
Непримиримост скрила във елека си,
дошла навярно във погрешен век!

Таня Илиева 

Животът ни е дар от Бога,
от раждането до смъртта,
и все живеем във тревога,
че ще намразим любовта...
За обич истинска се борим,
и все се мъчим за добро.
За съвест често се говори,
а злото е с наднормено тегло.
Изваяхме си свят тревожен,
пари да трупаме безброй.
Но стана той, нахално сложен,
че прави ни на прах...Без бой.
Какво е бъдното, не знаем.
Дали спокойно нощем спим?..
И ако продължаваме да траем,
не ще се скоро май спасим...
Не трябва само да се молим:
Прости ми, Господи!... Прости!...
Хвърли си ножа! Няма да се колим!...
Ела при мен!... И прегърни ме ти...

Красимир Димитров 

Като огънче вяра,
като зрънце от ръж,
като златна пендара,
като плам вездесъщ,

надълбоко в душата
пазя нежен рефрен,
породен от искрата
между тебе и мен.

В този свят бездуховен,
прозаик и циник,
озлобен и греховен,
и за обич длъжник –

бяла, нежна магия
е свещен благослов.
Затова не я крия,
моя светла любов!

Тя е огън и вяра,
и спасителен дъжд,
светлина пред олтара,
ад и рай наведнъж.

Надълбоко пази я –
тя е ключ в песента,
талисман и стихия,
на живота солта!

Таня Благова 

Когато всичко вече е изречено
и всеки жест познат е ог години,
тогава нищо няма да попречи
на любовта от вас да си замине.

Избухнат ли жестоки пледоарии,
съжителството е съдба нелека.
Приличате на риби във аквариум,
водата в който бавно е изтекла.

Мълчание след туй - тревожно, дълго
и в него нещо траурно звучи.
И вие се поглеждате на дъното
с безчувствени - по рибешки - очи.

Таньо Клисуров 

Така ми писна, дяволът го взел,
да бъда все за някого безплатен
удобен, винаги готов мотел,
във който да си настани душата

И кой ли не – скучаещ и пиян,
разлюбен, неразбран или самотен
почукваше в мотела, а оттам
не връщах никого... (Нали съм смотана!)

Във стаите му не едно сърце
гасеше фасове – печални притчи,
избърсваше си мръсните ръце
а аз търпях. От жалост. От приличие.

Додето от събрания боклук
горчива се разнесе миризмата.
"Пфу, колко мръсно е и грозно тук! –
Намръщи вежди всеки наемател. –

Какво е туй посрещане от теб?
Това не съм очаквал. Хайде, сбогом!“
И днес сама във мръсния вертеп
се мъча да почистя, но не мога.

Приятелчета, имам новина –
мотелът е заключен доживотно.
Ключа ще метна в близката река,
(да не отключа пак – нали съм смотана).

Стоянка Фъркова 

В тая звездоока вечер
без причина домъчня ми...
Може би, че съм обречен
в пустошта на Океана?...

От любов ли е?... Не зная...
Но души, не дава мира
и от тука до Безкрая
то утеха не намира...

Ако можех, бих заплакал,
но къде в душата влага!...
Чувствам как гъстее мрака
и гърдите ми пристяга...

Дали те обичам още?..
Сам не зная, а и колко,
но когато дойде нощ и
ме присвие тая болка:

малко трябва да те има
иначе ще полудея...
... Моля те недей проклина
мен и щурата идея

завъртяла ми главата,
хвърлила ме в Океана
и побратимила с Вятъра
във стихийната нирвана!..

... Но - о... ако сега самичка
под звездите си самотна
избери една от всички
и си пожелай: В Живота,

в някаква пресечна точка
да се срещнем с умиление
за да тръгнем без отсрочка
в чудното му продължение!...

Коста Качев 

Когато сменя
агрегатното си състояние
и заваля
кротко и напоително,
настойчиво, барабанящо,
или поройно...
Когато съм дъжд
и се разпилявам по тротоара,
по пътя, в тревите,
по покривите, и криволича
без глас по стъклата...
Когато съм дъжд
и се пръсна на милиарди,
безброй капки,
отразили всичките ми
профили и анфаси...
Когато съм дъжд
и плъзнат свободно
на повърхността
като малки, големи
и всякакви охлюви,
и станат видими
като тръпки по кожата
всички мои грешки,
страхове, срамове,
провали и болки,
комплекси, слабости,
заблуди и истини...
Когато съм дъжд
и цялата се излея
над теб без остатък...
И когато утихна и спра
на лицето, ръцете,
устните и гърба ти,
когато съм дъжд...
Ти, който пееш
и танцуваш в дъжда,
захвърлил чадъра си,
събери ме в шепи
и полей с мен
най- тъжните цветя
в градината си;
извий ръцете си ,
с татуирана по тях дъга
над мен, и замълчи,
докато се стопявам
под двете слънца
в очите ти.

Стефка Петкова 

Ако не бях се сблъскал
с подли хора,
добрите нямаше да оценя.
Ако не беше мракът,
нямаше да имаме
понятие за светлина.
От враговете си,
от подлеците,
от озверените глупци
аз взех най-мъдрите уроци.

Благодаря ви,
подлеци!

Стефан Цанев