Аз съм трънче в петата ти черна и грапава,
ежедневно те боцкам и тласкам напред,
омагьосвам те с нежност, с любов те наказвам
и опитвам да сложа в живота ти ред.

Забранявам от днес да говориш за болести,
за това, че си чукнал четиридесет и пет,
че в студа се обаждали старите кости,
че си беден и нямаш пари и късмет.

Имаш купища злато - разпалени залези,
имаш вятър в косите, потомство и дом,
топли думи, които на друг не са казвани
и разцъфнало цвете под твоя балкон.

Имаш пътища нови и утрешно лято,
две мазолести длани и бистра глава,
имаш мен - неизменното трънче в душата
и живот - да се радваш на всичко това!

Нели Вангелова 

Посред тъмните ребуси.
на сегашния свят
не си тръгвай от себе си.
И не хуквай назад.

В бъркотията, в хаоса
трябват твойте слова.
Не се крий като щрауса...
Не заравяй глава.

Има смисъл... Опитай...
Нищо, че те е страх.
Изправи се... Залитай...
Но тръгни срещу тях.

Срещу същите... жадните
за пари и за власт.
Лицемерно парадните...
Дето тъпчат по нас.

Изправи се... Най-простичко...
Без суетност... Без грим.
Какво време, а? Господи!
Баш накрая... Мълчим.

Недялко Йорданов 

Живея, за да бъде
по-красив светът,
да се събужда утрото -
с усмивка на уста,
да тръгне с мене вятърът -
да търси онова,
което кара хората
да вършат чудеса!

Живея, за да има
в очите топлина,
от думите човешки
да разцъфтят цветя,
да срещна тъмнината
очи в очи с дъгата
и да засияе
палитра непозната!

Живея, за да дам
на този свят любов
и моля се за всичко -
да имам благослов,
да се превърна в цвете,
в птица във небето,
в пламъка изгарящ -
душата и сърцето!

Недялка Сергеева 

Аз болката кървяща твоя съм
и с думите ти тъжни нощем вия.
Подскачам даже в лекия си сън,
ликът ти пред очите щом се скрие.

Вината ми е горда. Не желая
да бъде опростена... Не сега.
Обичам те, но вече съм в безкрая -
без радост, без сърце и топлина.

Не искам и не мога да се върна.
Любовта затискат морни длани
на тез ръце, с които те прегръщах
в мигове от страст необуздани.

Ти имаш вече свойта свобода.
Бъди щастлива в лоното ѝ ясно!
Не проклинай с болка ориста.
В любовта ни всичко бе прекрасно.

Найден Найденов 

Уморих се да бъда разумна,
да дърпам юздите на огъня си,
за да не си помислиш,
че ще лумне пожар,

да спирам смеха си
точно на ръбчето
преди да решиш,
че съм опасно влюбена,

да укротявам ръцете си
точно преди най-нежното докосване,
за да не се уплашиш,
че са пристрастени,

да се усмихвам,
когато най-много ми се плаче,
за да не ти се стори,
че те упреквам,

да си тръгвам,
когато най-много искам да остана,
за да не се почувстваш
в плен...

Уморих се.

Някой ден с някого ще съм себе си.
Но сега дърпам юздите.
Спирам смеха си.
Укротявам ръцете си.
Усмихвам се.
И си тръгвам.

Надя Костова 

Беше сън, беше вик, беше зов,
беше звън на камбана, кристален,
беше властна магия и тих благослов,
ангел светъл от храма сакрален.

Подари ми криле, подари ми мечти,
над гори и скали ме понесе,
звезден порив обагри ми скучните дни -
всички дребни въпроси отнесе.

Разтопи ме в мъгла, в светлина ме обля,
озари ме на пламък с искрите.
Както счупен кристал отразява света,
водопад отрази ми в очите.

После леко изчезна и пак бях сама.
С тиха радост, която разплаква,
с поглед друг, омагьосан приемах света -
по-различен и по-неочакван.

Беше сън, беше вик, беше приказен зов,
долетял (откъде ли?) през времето,
беше властна магия и тих благослов,
беше миг на единство с Вселената.

Вики Горанова 

Аз мога да съм много радостна
u много да съм тъжна.
Да браня истината с ярост,
без нужда да излъжа.

И мога да съм толкоз зла, че
на дявол да приличам.
И мога с чужда скръб да плача.
И враг – да заобичам.

И мога бързо да се влюбя
и да разлюбя бързо.
И мога всичко да изгубя,
но не и свойта дързост.

Когато нищичко си нямам,
се чувствам най-богата
със ласките горещи само
на беломорски вятър

и с пулса на земята южна
под пръстите ми боси!
Какво ли друго ми е нужно,
щом юг в духа си нося!

Надежда Захариева 

Дали да не загърбя днес света,
от чувствата парливи да се скрия,
от мислите досадни и страха
убежище в сърцето да открия?

Без изход ли е безнадеждността,
че обич се раздава без остатък
и колко още безразсъдността
ще носи своя тежък отпечатък?

А как се превъзмогва онзи страх,
от който е оглозгана душата
и как се побеждава пълен крах,
като незаличима е следата?

Измамна ли е гилзата в цевта,
готова срещу теб да се озъби?
Превръща ли се в спомен любовта,
когато безвъзвратно се издъни?

Опитвах се да бягам, но разбрах:
Каквито и усилия да влагам,
не мога да се скрия. Няма как.
От себе си не мога да избягам.

Веси_Еси 

А можеше да озлобея!... В несъвършената среда
и най-пленителното крее без почва, слънце и вода!

Но аз се доверих на Бога и в скалната пукнатина,
от погледите по-високо, по-ниско от виделина,

разцъфнах, за да ви разкажа - защо след всичко оцелях!
А съм умирала от жажда, а съм възкръсвала след грях!

Не се привързах към злината, в неволите не възроптах,
приех ги - част от мен самата, плачът ми се превърна в смях!

Той беше онзи странен подтик, да осъзная най-подир
Божествената си природа и с мен да заживея в мир!

Уединена, да съм ваша, в несъвършения ни свят,
във време страшно и коварно, да чувствате за обич глад!

Щастлива съм - да ви разкажа, с духовното как оцелях!
А съм умирала от жажда, а съм възкръсвала след грях!

Веселка Колева 

Аз не знам обрядите, но трябва да пречистя
тази нощ душата си от всякаква ръжда.
Нека гръм и мълнии падат върху листа
и на съвестта да шиба в мен дъжда!
Знам какво съм взел от майка и родина.
И какво дължа – уверен съм, че знам.
Сигурно вина за участта си имам –
на наивност детска още плащам дан...
Радвам се, че радост никога на заем
не приех от сноби, нито я спестих.
Всеки миг изстрадах и цената зная
на преглътнат упрек и неписан стих.
Сам, през много грешки пътя си проправям.
Спъвах се в интриги. Стенех повален.
Неведнъж от кални клевети раняван –
без сълзи съм плакал в неразбран момент.
В себе си прощавах всякакви обиди
и злорадство хулно на ударен в гръб.
Всеки би могъл дори в стиха да види
белези от рани с незараснал ръб...
Трудно ли е? Трудно. Но мечти в мен пърхат.
И ако постигна някоя от тях –
длъжен съм, безспорно, на врага си първо
най-чистосърдечно да благодаря.

Веселин Чернялски 

Бедни, оглозгани моите дни
нижат се, след като ти си замина.
Твоите устни са само едни -
моят прозорец, и моя камина!

Бедни са нощите като топаз,
който във мрака не ще да изгрее.
Ето ме, седнал съм тъжен пак аз,
споменът тихо в душата ми тлее...

Без упование ходя у мен,
че във магията пак ще сме двама -
да, но на твоите длани съм в плен,
още си моята приказна дама!

Виждам аз кротко пак нощем да спят
твоите дълги коси уморени -
сякаш отново те в моя са свят!
Ала за малко са в блян подарени...

Само илюзия светла за миг
идва да вдигне пак в мене тъгата -
вече пресипнал, поредния вик
пускам в деня да лети към дъгата...

Просто върни се, при мен поседни -
ти, мой прозорец, и моя камина!
Нижат се празните, тъжните дни
след като в онзи ден ти си замина...

Момчил Войнов 

За нещо пак ми дожаля,
реших да залепя крилата
и да се махна от света,
по дяволите да го пратя.

Опитах се да полетя,
със земния живот бях свикнал.
Оказа се, че съм левак
и черепа на Йорик ритнах.

Сега ми стига да гори
крило от будна пеперуда,
а времето да си лети,
на птица аз да се преструвам.

Та то си може и без мен,
тече през всякакви олуци,
но някой ден ще полети
над символи и над боклуци.

И аз ще го следя с очи,
главата ми ще побелее.
Дано да бъда сочен с пръст,
като човекът, който пее.

Да бъда или да не съм
и все така да ми е тъжно.
Да вярвам, че и аз съм луд,
и в студ като човек да зъзна.

Михаил Белчев