Вълшебна орис? Нищо много сложно.
Животът е надежда за причастие.
Понякога се случват невъзможности
отвъд съмнението, че заслужавам щастие...
Понякога небето ми е синьо.
Изчезва всяка мнима гравитация.
Внезапно се превръщам във любима.
Това е, меко казано, достатъчно...
И някак заприличва пак на приказка,
а аз съм неизвестна героиня.
От малка се заричам във измислици,
но никога не вярвам, че ги има...
Да, има ги. И не е нищо сложно.
Почти е сън. Във който съм изгубена.
Намирам се. И всичко е възможно.
Усмихвам се. И се събуждам влюбена.

Мира Дойчинова 

Аз ще идвам внезапно,
като насън —
неразумна, пагубна и тревожна.
Ще събличам
на прага
другия си живот,
сякаш е омагьосана кожа.
Ще накарам
часовниците да спрат.
Ще танцуваме заедно
под звездите.
И с очи,
премрежени от тъга,
ще потънеш
в тъмното на очите ми...

А когато
първият слънчев лъч
във прозорците заиграе,
като бяла птица
ще отлетя
от измислената ти стая,
ще се върна
в другия си живот,
в омагьосаната си кожа...
И ще мислиш:
трябва да е било
сън,
реален до невъзможност...

Весела Димова 

Моят часовник избързва със десет минути на ден –
една – като тичам за работа, една – към градината за детето.

Една – за да срещна един поглед зелен,
една – светофарът зелено да свети.

Една – да прочета още някой ред,
една – наоколо да се огледам.
Една – да изслушам някого, когато друг е зает
на колата си със поредната повреда.

Една минута – за нечия рана непревързана...
Тъй се боря с течението на времето.
И часовникът ми трябва да бърза, да бърза –
по секунди мигове да му отнема.

Една минута давам не напразно на подлеците –
да се разкъсат помежду си за нея.
И една остана за мен – да ви попитам
ще намеря ли време да остарея.

Венета Мандева 

Непонятно кога се разлисти небето,
а бадемите вдигнаха розови храмове.
Тихомълком в зори изумрудно вълшебство
милостиво лекува черноземните рани.
Съживени, нечуто чудеса избуяват
от пашкула на зимните сънища сиви.
И земята е храм от прошепнати тайни,
в който вятър опалов гнездото си свива.
От звезда на звезда нощем ангели сбират
всички стъпки на птици, всички думи за обич.
И е топла нощта, и е светъл Всемирът,
щом сърцата човешки за любов са готови.
Сътворена от чудо, от протегнати длани,
тази нова вселена ни проправя пътека.
Пролетта - ето виж! - е на дъх разстояние.
Просто казваш „обичам” - и си в нея навеки.

Мима Маринова 

Как да те предпазя, малка моя?
Този свят е толкова жесток.
Хората не са отдавна хора,
нито любовта им е любов.

Ти растеш добра и доверчива,
аз от страх и мнителност не спя.
Как жадувам чашата горчива,
пълна със злини, да ти спестя.

Тръпне в мене майката-орлица,
плаче от безсилие и яд -
след като за пукната жълтица
даже брат продава своя брат,

кой ще те обича, малка моя,
кой ще има толкова кураж...
Щом пораснеш свършва мойта роля,
ролята на предан, верен страж.

Ти сама крилете ще разпериш,
своя кръст сама ще понесеш,
свои върхове ще изкатериш,
водена от жажда и копнеж.

Няма да съм вечно твоя сянка,
твой другар обаче - цял живот!
Знай, че в труден миг добрата майка
дава дом, прегръдка, кислород.

Васка Мадарова 

Завърнах се. Кому да искам прошка,
че нямаше ме толкова лета,
за изгревите, дните и за нощите,
прекарани под чужди небеса?
Завърнах се - и кална, и похулена,
безпътна, гола, сива от вина.
Нима ще сложиш длани върху моята,
почернена от грехове, коса?
Аз нямам сили даже да ти кажа:
Прости ми, че не радвах твоя ден.
Изгубих се, бях сляпа и не виждах,
а ти бе тихо винаги пред мен.
Ще искаш ли възмездие, ще удряш ли
ръцете ми, по-кални от пръстта?
Завърнах се. Ти нямо ме докосваш,
изтрил от мен и сетната вина.

Василена Попова 

В сърцето ми има друг...
И не хлопай нощем отвънка!
Ти не знаеш, че всеки звук
в страха ми ме прави по-звънка.
По-кристална, по светлина.
И ще се пръсна на чувства!
Изпод спомените ми - пелена,
изпод лъжата на лустрото
после няма да се намери кой
вратата тихо да ти отвори.
И да искаш да станеш мой,
а и каквото да ми говориш,
аз си зная, че това е капан...
И отворя ли, падам в него.
После всеки се среща, сам.
Аз със волята, ти със егото.
И не хлопай, че току виж
съм отворила. Вътре - бездна.
Ще се счупя, ти ще гориш.
Просто начини на изчезване.
Бавно тръгвам след вечерта.
Чужда нощ е и става страшно.
Щом преминах една черта,
нямам минало, имам сегашно.
Сякаш цяла съм само врати
и не смогвам да се залостя.
По-добре ми го изшепти -
излъжи ме, че си ми гостенин.
Аз си зная, че ще е блъф.
Но е нужна причина просто
да ти стана улов. Ти - стръв.
А пък после ще се залостим.

Милка Пиналска 

Когато ми е тъжно и боля,
предадена, ранена от обида,
горчилката в сърцето не тая,
а болката си в стихове изливам.

Когато пък от обич заблестя,
когато съм щастлива, звездна, бяла,
разпръсквам радостта си над света.
И стих щастлив душата ми е цялата.

Усмихвам се. Или сълза изтривам.
Животът е палитра с пъстрота.
Във стихове душата си изливам.
Във рими съм щастлива... И тъжа...

Ваня Статева 

Всичко ще се случи
в някой друг живот.
Плува в бистър ручей
Ноев нов кивот.

Носят го мечтите
в сънища и блян -
манна сред водите,
плам и искрен свян...

Няма лоши хора
в снопа от лъчи.
Срещат ме в простора
влюбени очи.

Всичко ще се бъдне -
обич, идеал...
В Името Господне
мой ще бъдеш крал.

Приказно красива,
с теб - велик деспот -
аз ще съм щастлива
в някой друг живот.

Порив, жар и сила...
Вик... За нежност зов...
Нимфа лекокрила,
в нас живей, Любов!...

Плах ветрец и ручей...
Тромав стар кивот...
Трябва да се случим
в този наш живот.

Ваня Ангелова 

„Сърцето всяка своя среща помни“ –
те всички трайни белези оставят:
едни от тях са кратери огромни,
а други с времето поизбледняват.

Във кратерите парещата лава
охлажда с влагата на нови срещи
и всяка нова среща начертава
следи неизтриваеми, горещи.

Отново се потапя в ручей леден
с надеждата следите да отмие
и получава белега пореден –
и все така, докато спре да бие...

Валерия Тодорова 

Дали туй случи се, защото
от тази искра между нас
така спои се съществото,
наричано от мене „аз“,

със другото, което вече
зова по навик само „ти“,
че колкото да сме далече,
едно се чувстваме почти –

не зная, но с вълна гореща,
секунда траяла едвам,
тъй както винаги усеща
човек, че съществува сам,

със ясност неопровержима,
днес в шест и четвърт след обяд,
почувствах, че и теб те има,
че нейде си на този свят.

Валери Петров 

Светът – бездънна яма от мрак и нищета,
войни, противоборства, разруха и печал...
Но вярвам, чудесата са в малките неща –
с кого си поговорил, с кого си помълчал.
Кому си спрял внезапно, преди да съгреши,
минутите-жълтици с кого си споделил?
Доброто не е роля за бедните души,
а тих импулс да бъдеш внимателен и мил.
Научи ли сърцето докрай да се покае,
надвил ли си вините, преди да те стопят?
Безценното е скрито във вътрешната стая.
Доброто е парола за истинния път.
Доброто изкушава, щом призив го роди,
щом има си причина, а не естествен ход.
Внезапно се размътват най-чистите водѝ,
внесеш ли гордостта си в остатъка живот.
Свали и тази сянка и виж какво остава!
Напълно споделен си, разпръснеш ли се сам.
Небето не е сцена за земната ти слава.
По-малък от прашинка, ще станеш най-голям...

Милена Белчева