Човешките лъжи са просто дрехи,
облечени от страх върху душата...
Коя е публиката на успеха,
и на провалите коя е самотата?

Коя е публиката на покоя,
на въздуха във мен, когато дишам...
Защо съм нечия, защо съм твоя,
защо те търся, стих като напиша?

Небетата, с прозрачната си плът,
са стиховете, най-охотно четени,
и аз ги чувам, дъжд като шептят,
под съпровода на цигулките в сърцето ми...

И в този ритъм ни една лъжа
не може да се залепи по мене.
Ефирна като дъх, аз не тъжа,
подхранена с любов и съвършена.

Диана Янкулова 

Много птици кацаха в ръката ми,
много семена със тях покълваха,
пазех от вихрушките стъблата им,
пазех и ги топлех дълго-дълго.

Стволовете им сега източени
пазят мен; а зреят във короните
семена за друга щедра почва...
И излитат птици между клоните.

Диана Павлова 

Всички думи горещи ще станат на прах,
ако ти на една не откликнеш поне.
От сърцето си всичко за тебе събрах
и стоя - беден просяк - на колене...

Пак минават край мен светлолики души.
Всяка пуска във „канчето” зрънце надежда.
Но боли от мълчание, страшно боли,
а от дъното - страстно тъга ме поглежда.

Аз ще прося докрай, та дори и насън.
Ще кълват гладни гълъби всяка трошичка.
Недокоснато слънце ще мами навън...
Но душата е празна - отдавна самичка!

Само дума една подари с благослов,
да отекне в сърцето ми звън от любов!

Симеон Ангелов 

Ти си началото. Аз съм му краят.
Ти го роди. Аз преродих го.

Аз съм му виното. Ти си му хлябът.
Аз съм стихът му, ти сътвори го.

Ти си му майка. Аз съм съпругата.
Ти си единствена. Аз все съм другата.

Ти ще го носиш вечно в сърцето си.
Мене ще вижда той във детето си.

Двете със тебе все го делиме.
Тайничко истини свои редиме.

Тази любов от време най-старо
шепне в слушалката: „Как си днес, мамо?“

Пита синът ми, на кръговрата в средата,
между свекървата и снахата.

Силвия Гуцева 

Бързо пламна, бързо и изтля,
то любов ли беше, че да я опиша,
премигна кратко, тъмнина,
шумно, с възклицание издишам.

Не направих даже оборот,
около това сияйно слънце,
за миг на лъскавия хоризонт,
и после се превърна в зрънце.

Плясък върху гладката вода,
цамбурна, после надълбоко,
не направи даже и вълна,
а уж летяхме тъй високо.

То любов ли бе да я разкажа,
премигване и после празно,
принципно от кратката се пазя,
но прихваща се, било заразно.

Свърши се преди да почне,
стана тихо след това,
как, кога - не зная точно,
но изниза се внезапно любовта.

Деян Димитров 

Днес отново съм слънчево златна
и в душата ми никнат цветя.
Под небесната шир, необятна
с пеперудена нежност летя.
Днес отново в любов се обличам,
скъпа дреха от слънчев бутик.
Днес по-силно от вчера обичам
и усмихвам се, ех, че съм шик!
Днес отново сърцето ми пее,
като птиче за вас чурулика.
Вижте! Слънцето весело грее!
Ей сега ще отвори бутика!
Със лъчи всички дрехи подрежда,
върху рафтче от облаци бели.
Всички те са от слънчева прежда,
затова са така заблестели.
Днес душата ми пак пазарува,
иска дрехи от слънчева прежда.
После с тях във комплект си купува
много Вяра, Любов и Надежда...

Свилена Димитрова 

Имам точно четири будилника,
но не ставам никога навреме.
Някъде дълбоко из хладилника
пазя торта с вкус на хризантеми.
Имам две магьоснически шапки
и една рисунка на кентавър.
Под прозореца ми раснат шипки,
въпреки, че посадих си лавър.
Имам, имам... Жаба кикерица!
И една гора, в която скитам.
Също стара книга без корици,
караща ме да я препрочитам.
Имам си една градина с рози
и едно вълшебно огледало.
Черен дявол, който все ме пази
от това, което му се щяло.
Имам и една надгробна плоча,
на която всеки ден закусвам.
Малък хълм, оградка и поточе,
във което лодките си пускам.
Имам синя рокля от коприна,
щом я сложа всичко оживява.
На тавана имам два гоблина,
дето често ми напакостяват.
Имам флейта, арфа и пиано,
също две нацупени цигулки.
Бял петел на лявото си рамо
и фенер – колибка за светулки.
Имам си и няколко комара,
да ви кажа – храня ги редовно.
Къща на дърво, ужасно стара
и змия, но тя не е отровна.
Имам куп невидими приятели,
те не знаят липсата на време.
Глупчото, Поета и Мечтателя,
а и всички те живеят в мене.
Имам поглед, в който се разлиства
изгревът на утрото ми бледо.
Имам някой, който ме измисля,
а в замяна аз измислям него.

Десислава Ценова 

Водата реве. От пробойните адът нахлува.
Пълчища от плъхове кораба първи напускат.
Какви ли сирени коварни сред грохота чуват,
щом бързат да скочат, лишени от родово чувство?

Вилнее небето. А слънцето - просто го няма.
Свисти такелажът, обесил надеждите страшни.
А бордът трещи и крещи като звяр капитанът
и само на Господ сигнални ракети изпраща.

А трюмът тежи. И носът се накланя опасно.
Страхът безнадежден спасителен пояс приготвя.
И няколко лодки изчезват, небето угасва
и жадната бездна засмуква ненужната котва.

Момчетата вече офейкаха: някои - в рая,
а някои - още отчаяно с ада се борят.
На борда останаха шепа безумци накрая,
които не знаят какво със смъртта си говорят.

И кучето - също. Какво, че умее да плува?
Очите му гледат с човешки очи капитана...
Без кораб морето пробита монета не струва,
без жертви морето ревниво е зейнала яма.

А корабът, килнат и смачкан, съдбовно се люшка.
Без него и тях по-добре на света да ги няма -
защото по чуждите кораби гости послушни
ще могат ли някога морските вълци да станат?

... Компасът беснее. А родният флаг като дрипа
свисти - и зад борда акулите чакат спокойно.
И ти ли, Българийо, плуваш с пробито корито,
затиснала с голо сърце всички черни пробойни?

Окото на Господ е фар - и макар че небето
в морето е слязло, а дъното горе се качва,
напред, капитане! Две риби в тъмата ти светят
и копие, в щорма забито, е старата мачта!

Светлана Йонкова 

На този свят аз непрекъснато очаквах.
На този свят аз непрекъснато мечтах.
Живота си превърнах във очакване.
Очакването си превърнах във съдба.
Захвърлих всичко свое във очакване
за някаква голяма, неочаквана,
желана и несъществуваща любов.
Това очакване набръчка тялото ми
и вплете бели нишки във косите ми.
Това очакване отне дарената
от много хора нежна топлина.
Аз повече не исках да очаквам.
Аз повече не мога да очаквам.
Така съм уморена от очакване,
че ми остава само да очаквам
да ме споходи някой ден смъртта.

Светла Гунчева 

Ако нямам какво да ти дам,
ако вече не стигам до тебе,
ще си тръгна -
далечен и сам,
с най-дълбоката болка в сърцето.

Но сега си във мен -
като зрънце.
И усещам
как тихо кълниш.
И съм твойто небе.
И съм слънце.
Остани.
И във мен разцъфти.

Сашо Маринов 

Навън вали.
И много тихо в мрака,
шуми гора.
Навън вали
и по стъклата,
дочуваш шепот на листа.
Усещаш мокрите им пръсти
върху косите си едва
и искаш да намериш устни,
да стоплят твоите сега...
Но пак мъгливи,
едри капки -
замрежват погледа ти син.
Навън вали,
безчувствен мракът
долавя шепота един.

Десислава Георгиева 

Препускането ме лиши от смисъл...
В такова темпо нищо няма цвят.
Събуждането идва като писък,
заспиването - като чакан бряг...
От утрото нахлува бързината -
на крак приемам обич и храна...
Не влизам никога във същината
на истинските, малките неща...
И всеки миг минава като вихър -
не го усещам в порива напред
към другите - да мога да ги стигна,
за да говорят хубаво за мен...
Надбягвяме се... Има ли награда,
която да си струва след това?...

В зениците на стареца познавам,
една бездънна, тиха празнота...

Румяна Бакърджиева