Аз съм тъмната част от деня ти
и викът ти от ужас в нощта.
Аз съм бездна дълбока на пътя,
щом върха приближил си едва.

Аз съм глутница псета в гората,
настървено те гоня към тъмното.
Там сме аз и ти, и самотата.
Там, навсякъде... И във отвъдното.

Аз те срещам на всяко препъване
и ти шепна: "Ха, ти си виновен!".
Между тебе и хората вмъквам се
докато́ те оставя бездомен.

Аз съм дяволът горе, на рамото,
но до мен няма ангел да спори.
Аз съм твоето его, голямото...
Ще посмееш ли с мен да се бориш?

Миглена Миткова 

Жената, в която мъжете се влюбват завинаги,
оставя подире си шлейф от пастелна тъга...
Тя гледа цинично, обаче се смее невинно –
кентавър - с пръхтене в парфюма, пера и рога.

Прилича на тайник – света през ключалката чува,
на циганска кошница – карти, комат и дайре...
Размесва тестето, но все ѝ се пада пътуване
и път през пътеките с крачки смирени оре.

Жената, в която мъжете се влюбват отчаяно,
си има навярно и име, и тяло, и глас.
И тъкмо това ги обърква да мислят, че тя е
завинаги нечия – стигат ѝ залък и страст...

Не виждат - бездънна е вътре, завихрена, шарена –
крилата поляна, която от багри жужи!
Прохладна и мека изглежда, но всеки опарен
мълчи за цената кентавър с юзда да държи.

Жената, в която мъжете се влюбват все някога,
е нежната мъст за безсънните техни жени –
току-що е спряла, а покривът вече я стяга...
Дайрето в съня им не спира - звъни и звъни!

Мая Дългъчева 

Докоснах вечността, защото
мигът ми оправда сърцето.
Каква поема е животът –
римува бурена със цвете.
Ако си тръгваш, откъсни си
от неувехналия спомен.
Ти беше част от ръкописа –
заглавие, крепящо тома.
Мастилото е мракът течен,
разлял се върху думи светли.
Не ме помни. Ще драсна клечка
и всичко ще осъмне в пепел.
И всичко ще изтлее бавно
като забравена цигара.
Ще свети ръкописът само.
Не знаеш ли, че не изгаря...

Мартин Спасов 

Аз знам, че си запазих място в твоята сълза.
Защото бях за теб усмивката на Любовта.
Във тъжен миг към мене ще се връщаш
и споменът със сухи устни ще преглъщаш.

Защото бях обичането безгранично.
Пианото в съня ти - нежно и лирично.
Защото бях прегръдката ти от една луна.
И нежен шепот на космическа звезда...

Защото бях ухание, ефирна нежност.
И светъл път към дива безпределност.
Защото съм Любов, която трудно се забравя.
Във спомена, в сърцето и в сълзата ти остава...

Валентина Цвяткова 

В обятията на прозореца стоя и чакам
да видя твойта сянка под дъжда;
капките изчезват нейде в мрака,
остават само мигове вода.
Разсеяно и тихо приближаваш,
боиш се да не стъпваш по чупливата роса,
а аз не съм се и надявала,
че ще преминеш сухо през дъжда.
Стоя изгладена и чиста
и проветрявам миналия вече ден;
прозорецът от капки е опръскан...
аз бърша с обич спомените,
наваляли вътре в мен.

Марияна Фъркова 

Самотна си, самотна си, душа,
и като вик във теб отеква тишината.
Студена и безкрайна е нощта,
когато в теб притихне леден вятър.
Затворена зад стъклена стена,
сънуваш всяка вечер, че отлиташ.
Но хваната в капана на плътта,
заключена, без път се луташ.
Знам вече, тясно ти е в мен, душа,
жадуваш за безкрая като птица.
Но потрошаваш своите крила
при всеки следващ опит за отлитане.
Почакай още мъничко, душа,
животът ни по-кратък и от миг е.
Ще дойде ден и ти във вечността
свободна сред звездите ще се скиташ.

Мария Вергова 

Непрекъснато връщам часовете назад,
връщам дните и нощите връщам,
знам, че нас ни разделя почти целият свят
с планини, океани и къщи.

Тук при мен се разсъмва. Денят се роди,
а при тебе е вечер и залез.
И оставила своите детски мечти,
ми разказваш как храбро се справяш.

Преоткриваш смеха ми в смеха си. Дори
своя път преоткриваш чрез моя,
търсиш своите стъпки във мойте следи,
мойта обич е твоя опора.

Непрекъснато връщам часовете назад,
връщам дните и нощите връщам,
знам, че нас ни разделя почти целият свят,
но и него чрез тебе прегръщам.

Мариела Конова 

Беше време, когато ти се страхуваше,
че за мен си пустиня безводна.
Същността ти разтърсваше всяко мое пътуване.
Аз не можех да ти помогна!
В свойте мисли ме виждаше в пясъчна буря -
уморена, посърнала, жадна,
как протягам ръце към миражи забулени,
как измамни любови ме грабват...
Ала аз съм пребродила много пустини и знам
колко трудно във тях се намира
даже глътка вода. И, че пътят до там
се открива с изнурително взиране.
Ти да пия ми даде, любов с пълни шепи -
във оазис за мен се превърна,
затова с всички пътища мои нелеки,
аз отново при теб се завърнах.

Маргарита Зидарова 

Днес се спирам за малко във себе си.
Че от бързане пак се изгубих.
Пак забравих, че жива душата си –
в битие от задачи забулих.

Днес оставам със себе си – с всичкото,
от което съм имала нужда.
И поглеждам с насмешка безличното,
с него сто пъти чувствах се чужда.

Днес се спирам за малко във себе си.
Да си дам свобода и утеха.
После пак продължавам по пътя си –
със скроена от мен нова дреха.

Че душата ми в чувства разголена,
си върви посред зима и лято.
Споделена. И не. Пази спомена –
в който мигове с вечност са сляти.

Днес отново аз тръгвам – със себе си.
Накъдето ми види сърцето.
Те, очите проглеждат с обичане.
А дълбоко във тях – е небето.

Мария Янакиева 

Докосвах те
с очи,
желание
и мисъл.
С ръце да те докосна
не посмях.
Страхувах се, че като пеперудите орисана
под пръстите ми
ще загубиш своя звезден прах...

Markoni55 

Една потребност му е нужна
на този сбъркан, грешен свят -
да ляга и да се събужда
без страх, без болести, без глад!
А как така да се получи,
че хората да се смирят?
Да се покаят. Да се учат
да си прощават, щом сгрешат.
Ех... Колко много ми се иска,
дори и в този мрачен ден
в душата ми да се притиска
миг слънчев, светло уловен...
И ти до мен да се усмихваш.
Да крачим двама - век след век,
а покрай нас света притихнал
с любов да назовем - Човек!

Любомир Чернев 

Ако някой направи
напречен разрез
в твърдата плът
на моята душа
първо ще счупи
триста триона
додето тя тихо
отвори сама.
Един подир друг
там ще се вият
кръгове болка
като в старо дърво,
но вече застинали,
окостенели,
мраморно хладни
като рудно ядро...
Там ще изпъкват
блестящите жилки
на някоя нова
любовна искра,
там ще тъмнеят
раздели и сЪлзи,
от нечия смърт,
безвреме дошла.
Там ще открива
рана до рана
от подлост и низост
от страх и тъга.
Само някъде, в центъра
незабравена нежност
ще е капка сълзяща
и топла смола.

Ивелина Белчева