Аз ли зарязах живота или той ме заряза?
Май се загърбихме по взаимно съгласие.
Страх ме е вече от него. Плюя си в пазвата.
Уж съм широка душа, а съм вече на тясно.
Как да развихря фантазия, позитивно да мисля?!
Щом ме дебне несигурност в бъдния ден и омраза,
и не виждам пред себе си грозде, дори да е кисело.
Аз ли зарязах живота или той ме заряза?

Валентина Шейтанова 

Не съм летял, но съм усетил,
отнякъде дошло е в мен,
че по-добре е за небето
с криле да бъдеш надарен,
отколкото да си възнесен
връз Аполо или Восток
и включен в спора интересен
кой по-достигнал е до Бог.
И не с ракета непокорна
в космическите висоти,
а без боне - на безмоторник
на ниско да се рееш ти.
Да виждаш тънките тревички,
роса в очите да блести,
но не затуй, че си над всички,
а от възторг да плачеш ти...
Земята ни добра и скромна
не бива бързо да лети.
Огромна топка е, огромна,
но стъклена е, знаеш ти...

Михаил Милчев 

Все някога в Душата ми ще превали.
Все някога сърцето ще се съживи.
Ще блесне слънце нежно във очите,
една Любов ще тръгне с мене в дните.

Все някога ще срещна нечия ръка,
която ще ми носи в шепи Любовта.
Ще се стопявам в нечии добри очи,
ще видя пак небе покрито със звезди.

Все някога във клетките ще отболи,
ще се усмихнат пак болящите ми дни.
Ще ме поръси някой с живата вода
и в него ще открия миг от вечността...

Все някога сърцето си ще събера,
по дяволите ще изпратя аз скръбта.
И ще запее то лирична песен,
ще грейне пролетно мъгливата ми есен.

Все някога кръвта ми ще заври
от нечий поглед, нечия усмивка.
И ще се сгуша в две ръце добри...
И пак ще бъда влюбената романтичка...

Валентина Цвяткова 

В полумрачност и точно две трети,
виж – нощта е почти до вратата.
Пак на пръсти достигам небето.
След това го прибирам в душата си...
И е все обичайното – спомени
прекосяват познати пътеки,
по които се скитам бездомна
и с фенер търся Кой Е Човекът...
Да не би да си ти неслучайно?
О! Случайно не си ти... Разбира се.
Изживяли сме заедно безкрайности,
но пък все поотделно умирахме...
Няма страшно. Ще станем Човек,
щом във цяло сърцата си слеем.
Аз и ти – половинки от век –
правим вечност. И я живеем.

Мира Дойчинова 

Ветровете ли довяха
тази тъничка тъга –
та деня ми недорасъл
бодва тя като игла,
мълчалива и лютива -
плъзва в моя мрак дълбок...

И като змийче се свива
във сърцето на кълбо...

Валентина Радинска 

Не, не от кал човекът е слепен -
от приказно тесто е бил замесен.
И жребий цветен бил му отреден
отдавна - вместо тази черна плесен,

в която тънем немощни, сами,
забравили прастарата си същност.
Оставили сме земните беди
да ни превърнат на злината в къшей.

Превили сме се под горчив хомот
и бурени сме пуснали в душите,
и влачим тлеене вместо живот,
загърбили небесната обител.

Веднъж ще се събудим по-добри
и споменът събуден ще проблесне -
че истината винаги гори,
дори във въгленче, стаено в пепел.

Мима Иванова 

На перона, сред глъчката,
тя стоеше сама
не очакваше влакове
и не махна с ръка,
загледана в релсите,
вплели нишки-съдба,
свойта участ претегляше
на везни с любовта.

От живота назаем
беше взела деня,
и секунди от времето,
и последна сълза,
за мечтано пътуване,
безпосочен билет,
а адресът сънуван е.
Ще се случи ли днес?

И светът се завърта
шемет, хаос, искра,
тя отново е спътница
под ръка с любовта,
а край нея потракват
в такт един колела
на перона в очакване
тя се случва сега.

Милка Николова 

Не ме оставяй никога да прося
за нежност в неуютния си ден,
за отговор на трудните въпроси,
замрели в твоя поглед уморен.

Във мъдростите мъжки среброкоси -
най-нужната ми истина и път -
не ме оставяй никога да прося!
Учи ме колко хубав е светът!

Умиране е всеки миг безславен,
усмивката ти ведра не видял.
Любов да прося ти не ме оставяй!
В самотността си кой е оцелял?

Несбъднатости, грешки, безпокойства
направиха ме истински циник.
От теб не искам никакво геройство
и знам не си всевластен и велик.

В сърцето си и мислите те нося
единствен пристан - цял живот мечтан.
Не ме оставяй никога да прося!
От чакане изтръпна мойта длан...

Милена Белчева 

Аз ще намеря начин -
да стигна до теб и до утрото,
да премина пороя и бурята,
да се усмихна през ледени блокове,
да направя най-силните скокове!

Ще открия път през пролуките,
ще премина мъглите захлупени.
Ще стигна дори до безкрая,
само да знам, че ме чакаш накрая!...

Миглена Цакова 

Беше толкова топло - почти като в ада.
И водата не беше за пиене, дъще.
Аз вървях вкокалена, настъпвах душата си,
без да мога да стигна до заветното вкъщи.
Беше слънце и пепел. И изронена мента.
А по пътя пълзяха стари спомени - мисли.
И водата - оловна, и небе - безответно...
Две сълзи за беля, бе. Та нощта да разлисти.
После някой запя. Като в старите филми.
Няма как да ги помниш, още нямаш години...
Вкокалена поспрях, спомних някакво име
и пред мен се явиха светиите трима:
Бяла дева в сукно, малък син, и зората.
Кой? А, Бога ли? Нямаме
с него дума отколе.
Там бе майка ми, дъще - топла, жива и свята,
и сина ми бе там,
учеше се да спори...
Еретично е, знам. И за кладите помня.
Колкото често горях, ах, колко пепел изплаках.
Но на тази земя топла, адска, съдбовна
само дом не видях,
само дом не дочаках.

Беше утро почти. И съвсем като в ада.
И водата не бе за раздаване, дъще.
Но когато от Бога измолиш надграда,
нека не е любов.
Само жажда.
Без връщане.

Меги Гювенал