До дъно ги изпихме чудесата.
И нямаше какво да се повтори.
Беснееше в снега разлюбен вятър -
не можеше от ярост да говори.
А го обичах толкова, че сложих
окови на стиха - и готвех супи.
И се потяха новите велможи,
че любовта не може да се купи.
Заспивах до брадата му - по-снежна
от снежната картина на ноември.
И изтъках припряната си нежност
от паяжини, листопад и нерви.
Площадът се учудваше, че мога
след толкова раздели да се смея.
На майка ми среднощната тревога
се спъваше пред факта, че Живея.
Защото всичко беше за последно -
на много бързи глътки го изпихме.
И затова, преди да се погледнем -
мълчахме дълго.
И не си простихме.

Камелия Кондова 

Животът на човека – хвърлен зар.
Душа на тяло става господар.
Да поживеем с обич и с добро!
Така от нас ще бяга всяко зло.

Животът на човека – Божи дар.
Душата в тялото разпалва жар.
Припламва, тлее, пука и гори...
Човекът е щастлив с дела добри.

Калин Коцев
 

Когато безсилно се мята
сърцето ми без да прости,
когато личат по земята
оставени скоро следи,
когато в душата ми нещо
кънти като удар от чук,
когато разбирам, че вече
пътят завършва до тук,
тогава разбирам, че няма
за никого два пъти бряг,
че никога морската пяна
не може да стане на сняг,
тогава разбирам, че вчера
смехът ми е бил без цена,
че никой не трябва да мери
вината със своя вина!

Когато безсилно се мята,
сърцето ми без да прости,
аз знам, че ще дойде и лято.
Но никога както преди! 

Аз исках много малко, само капка
от извора на твоята любов,
една усмивка мимолетна, кратка,
една черта на твоето чело.
Една прегръдка искрена и мила,
тих ъгъл нейде в твоето сърце,
веднъж да мога само аз да скрия
очите си във твоите ръце.
Знам, че сгреших да искам по минута
от пълния ти поглед със копнеж,
когато пълен с чувства си се лутал
и всичко искал си да ми дадеш!

Цвети Иванова 

Неразрешима вселенска загадка,
небесна и земна, безкрайна и кратка.
Възпята и хулена в рима и проза,
неизлечимо дълбока хипноза.
Стих вечен от древен библейски папирус,
в централния мозък компютърен вирус.
Нетленна останала през вековете –
картина, поезия, музика, цвете.
Лъжовна и скрита, открита и искрена,
запазила с вяра най-святата истина.
Понесла на рамото тежко разпятие.
Разтворила нежни момински обятия.
Дарила душите с искряща надежда,
телата оплела във порив на нежност.
Заченала бъдеще в бурните нощи,
преди векове да е имало още.
И майка грижовна, и нежна любима,
кралица, робиня – жена несравнима.
По-силна от земното време и възраст,
прастара и млада, безумна и мъдра.
Открила на влюбени нови пътеки,
готова да стопли сърцето на всеки.
И ангел невинен, и фея свенлива,
остава в душите ни винаги жива,
недосегаема, лесно ранима.
О, нека пребъде и нека я има!

Цветан Диковски 

Животът е дар,
но наивна не искам да бъда –
актът за раждане
всъщност
е смъртна присъда.
Няма помилване.
Само възможна отсрочка.
Даже не знаем къде е
последната точка.
С поглед назад
пътят изглежда ни кратък.
Не съжалявай.
Предай своя дар
по-нататък.

Цвета Брестничка 

Всичко е толкова елементарно:
започваш от най-сложните неща.
Абсолютно убедено и вярно -
вярвай на великата простота!

Най-напред се вгледай в нещата точно,
после опитай да ги разрушиш,
да ги разложиш на части нарочно
и в обратен ред да ги подредиш.

И деформирани, те да започнат
да добиват своя форма и цвят.
И с инстинкт - зачатие непорочно -
да влезеш в техния свят непознат....

Ето - странно в хаоса се събират
подсъзнателни твои черти.
И материята се трансформира,
вибрира музика, слово шепти...

И се завръщат към себе си бавно
най-древните думи - хляб и вода.

Всичко е толкова елементарно:
започваш от най-сложните неща.

Христо Ганов 

Ако бях бързoструйна вода,
запреливала, тебе да търси,
снеговете ти щях да крада
и да роня, поройна, брега си,
да удавя в гнева на вълна,
от рушителна страст устремена,
всеки брод: няма как да склоня
даже мост да премине над мене...
Тъмен пролом в планинската гръд
бих изровила – пряко в скалите,
сякаш дялам в сърцето ти път,
а достигам до теб лековита...
И по залеза, в мен очертан,
тънък фьон покрай теб да пропусна,
та за кратко загубили свян,
да разтворят цветчетата устни –
нежно ехо от полъха тих:
да отрониш сълза петолистна...

Аз съм – твоята мисъл във стих –
приеми ме, не ме пренаписвай!

Йорданка Гецова 

Кой ли дявол ти внуши
слабостта да се страхуваш?
Господ ти е дал уши
не да слушаш, а да чуваш!

Стискай зъби, не плачи!
Много лесно се обиждаш!
Господ ти е дал очи
не да плачеш, а да виждаш!

Вдигаш немощно ръце
и на нищо не приличаш?
Господ ти е дал сърце
за обичане - обичай!

Ирена Панкева 

Това, заради което дишам
и искам да го изговоря...
не мога с думи да опиша,
душата ми не го ли стори.

И всяка следваща въздишка,
и всеки зов, за да препратя...
изплита светлата си нишка
невидимият ми Създател.

Илко Илиев 

Изпитото в незнание не носи
тръпчивата горчилка на тъгата.
Отпосле идват страшните въпроси,
а в този миг дори не са догадка.

И затова, голтак да ти предложи
да споделиш водица от капачка,
не се свени - изпий я с него, Боже -
тя, гордостта ни, няма да се смачка.

Пък даже и за малко да се килне -
нима ще бъде грозна и фалшива?
Ще има дълго време да сме силни
в живота, който смело си отива.

Илиана Илиева 

Походих доста. Стига ми това,
че вече ви познавам до присъда.
Отдавна сте пораснали деца,
със приказка, която ви излъга.
Светът е малък. Колкото една
до покрива щастлива, малка къща.
От много ум и малко суета
в парче от айсберг всеки се превръща.
Присънват ви се... хващате с ръка
звездите по звънтежа на парите.
Не е небе. Наметка е това
над царственото шествие на дните ви.
Заети сте. И толкова сами.
Самотното ви щастие ви стига.
Броите. Щом достигнете до три
човешката ви същност се разплита.
А малкото останало сърце –
стопява се. И островче остава.
Приятелството в нечии ръце
изгубва се подобно зрънце в плява.
Наситих се. Отивам си оттук.
Завръщам се на моята планета,
където тишината е със звук
на обич от разцъфнали лалета.

Христина Борисова