Ако не вярваш, че съм истинска принцеса
и се съмняваш в синята ми кръв,
и питаш, и разпитваш откъде съм,
тогава, принце, да ти кажа първо:
Ела на гости, вкъщи до огнището
да отделиш от сива прах зрънцата,
да лъснеш пода, старите тави и нишка
по нишка разплети си суетата.
За баница накълцай после тиквата
и оседлай нощес шест бели мишки!
Едва тогава с трубадури ме повикай
и аз ще дойда в цялата си пищност!
Ако за тебе всичко е преструвка
и хич не ти се влюбва в „Сиромашка“,
не ме търси със стъклената ми обувка,
а по-добре си гледай трона! И забрави ме!
                                                   
                                                Пепеляшка

Ивелина Радионова 

Не искам нищо да се повтори,
и няма да се обърна назад.
Ни към светлите сребърни нощи,
ни към онзи пенлив, ментов цвят.

Не очаквам от вятъра поздрав,
и от капчица дъжд не боли.
Ако нещо сега е умряло,
значи живо било е. Дали?

Даже в сън не пътувай към мене,
много студ ни разделя и прах,
от огнище отдавна изтляло.
Не поглеждай назад! Преболях.

Иванка Миклович 

С шепите на своята тревога
търся корен в пепел от мечти.
Божичко, без корен как ще мога?
Тази пепел как ще ме крепи?

Мен ръка с една любовна ласка
ме подпира под това небе.
Вика ми: мечтата ще порасне,
ти опри се на това дете!...

Колко време ще съм прав – не зная.
Искам и да съм баща достоен.
Аз страха си в мрежите на паяк
плахо тъпча и не съм спокоен.

Фикри Шукриев 

А на всичко отгоре и зимата беше дълбока...
И в дълбоката зима вървяхме един срещу друг:
две объркани птици, случайно изпуснали срока
да си тръгнат с голямото ято на юг!

Там снегът ни завя и вихрушките ще ни здрависат
и в каквото не вярваш - повярвай, каквато поискаш - бъди,
но в крайпътните преспи стои неизтрит клинописът
на по-едрите (мои) и по-ситните (твои) следи.

И душата ти сигурно гледа насам оглушала,
но с какъв словоред да я стопля, с какъв благослов:
само облаче дъх, само ивичка скреж върху шала,
само тази премръзнала птича любов!

Нека зимният въздух до голо сърце ни прониже,
да забравим къде сме вървели, да не питаме как сме дошли...
Но нали от дълбоката нежност, от дълбоката грижа
и дълбокото дишане също боли?

И сега погледни колко сняг се разстила,
колко сняг е навял над живота ни черен и бял...

Но къде ти е медното пръстенче, мила?
Утре само по медното пръстенче бих те познал!

Иван Николов 

Аз се връщам назад през камари от струпано време
и си търся живота, ограбен отдавна по пътя.
Колко малко за себе си някога исках да взема,
колко много неща премълчах и успях да преглътна.

Гледах вечно нагоре и в някакъв облак откривах
онова, от което човек на света се нуждае,
все нататък ме теглеше някаква муза щастлива
и в небето безкрайно намирах родина накрая.

Вече знам, ако иска земята да бъде родина,
не достигат реките, макар да са толкова бистри,
планините не стигат, макар да са толкова сини,
и пръстта ѝ не стига, макар да е толкова близко.

И когато изсмуква от теб и последните сили,
и на твоята обич синовна отвръща с омраза,
шапка щом ти крои или готви отровното жило,
и в безумни години да бъдеш вграден те наказва...

За какво ти е? Бягай, където ти видят очите.
Но стоиш с подкосени крака като стълб и не можеш.
Няма даже кого с прималяло сърце да попиташ:
За какво ми е тоя живот, за какво ми е, Боже?

Тоня Трайкова 

Всеки от нас е това, което милее,
всичко останало е пълнеж.
Радвай се,
ако има за какво да живееш,
жалко,
ако няма за какво да умреш!

Иван Карадачки 

Грешат онез, които те отъждествяват с късче мрамор,
и аз към тях не мога да съм равнодушен. Мамо,

ти ме роди, отгледа ме, възпита ме и ме изучи -
сега не искай да съм верен, да съм предан като куче

и припознал стопанина си, пред свирепата му шашка
угоднически да скимтя и да въртя опашка.

Не искам като камък да вися на бялата ти шия,
когато те връхлитат яростно стихия след стихия.

Не искам да съм от онез, които майсторски въртят езика,
наместо правдата за времето всегласно да извикат.

Не мога, и не искам, да се гуша в топлите ти скути,
когато цял народ се хвърля в бездната без парашути.

Аз искам да съм малка част от истината, зрънце,
да бъда семенце покълнало под галещото слънце

и да се слея с дишането тежко на земята,
а не да кукуригам дрезгаво, не да се мятам

като мушица край фенера на Историята и да чакам
светулките наоколо да превъзмогнат мрака.

Тодор Чонов 

Къде ще бягате, къде,
когато дойде време за отплата
и всички до един ви доведе
пред портата небесна Съдията.

Какво ще Го излъжете, какво,
когато Му се сринете в краката
и е угаснал виртуалният живот,
а на небето няма адвокати.

И ще обжалвате ли, пред кого,
когато Той започне да избира:
от Страшен съд издадена за едного,
присъдата Му – кой да я касира.

А ангелите как да продължат
за вечния живот изтеклата ви виза:
запазени места отдясно не важат,
дори да подариш едничката си риза.

И кой ще ви помогне, кой,
когато ще ви запокитят в мрака.
Не бойте се – на първия завой
с фенер запален ще ви чакам.

Иван Георгиев 

Жената е родена да е цвете,
с ухание и нежна красота,
докосвана със обич от ръцете,
които я поливат- с любовта.

Жената е родена да е пламък
в огнището на мъжката душа,
да бъде господарка в своя замък -
обичана, без капка суета.

Жената е родена да е птица,
гнездото си да топли през нощта.
Любимият човек да я обича,
да бди с крила над своите деца.

Жената е родена да дарява
във всеки миг по капка красота.
Сърцето ѝ докрай не остарява -
запазва младостта и любовта.

Тети Рейзи 

Дали ще бъда стрък трева,
когато няма да ме има?
Или бездънна синева
на речен вир,
скован от зима?
Дали ще бъда корен стар?
Или топола?
Или храсти?
Дали ще мисля за кошмар?
За къшей хляб?
За лудо щастие?
Но вярвам и тогава пак
човешко слънце ще изгрява,
а то окаляния сняг
с усмивка детска
ще стопява...

Иван Атанасов 

Не, не искам да си друга.
Остани си същата.
Не променяй нищо в себе си,
не се превръщай,
в неуспешна графика,
в безцветност.
Виж сега каква си хубава –
още несъбудена и топла.
Не променяй нищо в себе си.
Преструвай се.
Открадни дъха ми с тихи вопли.
и с оная невъзможност –
запази я в себе си невидима -
рано е да я пилееш още...
Не, не искам друга. Днес те имам,
а и утре е далече, затова обичай ме,
не променяй нищо в себе си безименна –
иначе ще спрем да си приличаме...

Ивайло Цанов 

Исках твоя да бъда стихия
да ме галиш с изгарящи пръсти,
не готвачка на боб и яхния
притеснена дали ще са вкусни...

Обещаваше да съм принцеса
в златна рокля с кристални пантофи,
но дворецът смени си адреса -
в бащин дом правя пиле с картофи.

Щях да бъда фатална и дръзка,
магнетична с очи, като въглени...
Днес отчаяно банята лъскам
в пеньоар, но със планове пъклени...

Още малко кураж не достига
да не чакам за следващ живот,
да извикам: Достатъчно! Стига!
и да спра да играя робот...

Който иска да меси кайма!
Който иска да пържи кюфтета!
Аз започвам да бъда ЖЕНА!
За начало вземи ми лалета!

Таня Батаклиева