В света със поглед от скръбта тъй чист
се взирам да те зърна без надежда.
Обикнах даже чуждите очи,
защото в тебе са се вглеждали –

зелени, черни, сини глъбини,
в които си потъвала за кратко...
С очи на сляп бих своите сменил,
ако зазидана си в мрака им.

Емил Иванов 

Презимувала хиляди рошави зими,
днес увиснала в своето седмо небе,
до критично червено тази вяра без име,
като косер очите ми празни кълве.

И дълбае до дъно, като жаден отшелник
гризал сухи молитви, вместо хляб и вода.
А в душата ми слиза премалелият делник,
но и там е безводно, като в мъртва река.

Избледняват невръстните мои надежди,
не успели да вдигнат за вярата храм.
Настървена до ярост, тя безмълвно изцежда
туй, което за жалост, мога само да дам.

И наместо бронирана, както Вапцаров
свойта паметна вяра за нас бе възпял,
днес свирепа и гола във клепачите пари
и стихийно превзема моя свят опустял.

Стела Костова 

Луната - пълна. Вълчи час. По вените ми тръгва мракът.
Първичен, неподправен бяс във челюстите ми протраква.
Потрепва мускул. Кехлибар и кръв е погледът ми мътен.
Не съм човек. Не съм и звяр. Сега съм просто гняв безпътен.

Висят изхлузени до мен различните ми вълчи кожи.
Извивам шия и студен викът ми мрака разтревожи.
Без дъх да взема, ще крещя. Дано от тоя бяс олекна.
Не ме долюбва мен нощта... Поне сълзите ми да текнат!

Да скъсат грапавата злост в трахеята ми загнояла -
недооглозганата кост на съвестта ми застояла.
Ни да преглътна, ни да мра. Вината като бич се мята.
И всеки спомен е дамга, и всяка мисъл е разплата.

Така и трябва - да боли. Чистилище ми се полага.
Щом кехлибарът се стопи и взорът заблести от влага,
ще знам, че Бог ми е простил и всичките ми вълчи кожи
с една човешка е сменил. По образ и прилика Божия.

Елка Приморска
 

Възхищавам се как принуждаваш (в платното, боите)
да възкръсват и минали, и неродени пейзажи!
Но уж птиците имат крила, а не литват! Боли ли те?
Всеки полет аз мога за теб и насън да разкажа,
а когато достигна в зеления ирис градината -
ще оставя багажа, почти като мене излишен.
Възхищавам се как все успяваш да бъдеш градивен
върху кръвно-болящи отломки, сълзливите лишеи...

Декларирам сърце, но те пазя в едната му камера -
от стерилно пространство за теб да клонирам прегръдка.
Някой ден, под дъжда, сто дъги на клепача нарамила -
ще намеря следа и след теб на пета ще се врътна.
Ставаш тънката граница между петте светофара
със свободни сигнали - когато ми казваш, че идваш.
И през мислите хуквам по сивото в уличка стара
като сянка от гръм, като бяло богатство завидно.

Декларирам сълза. Но така, че на вятъра поривът
да заспи върху тръни, завит с нежността на парафа ми.
Декларирам кошмар, за да мога съня си да боря -
да съм будна, когато ни сблъска житейският трафик.
И в имотния списък, в последния ред на графата
ще ми трепне дланта от приятния гъдел за сричане.
Декларирам ти името. И се подписвам: богата!
А такова богатство нараства със всяко “обичам те”!

Станислава Немска 

Аз съм от онзи пол, слабия,
дето обича нежните думи.
Знам как да замеся хляба,
как да нося деца и да лея куршуми.
Мога с любов да изпращам мъжете
и да споделям последната хапка.
Мога да скъсам на бесилка въжето
и да завържа черна забрадка.

Нали съм от пола, слабия,
и аз обичам нежните думи...
Но ако трябва, отричам хляба,
ако е нужно, споря с куршуми !
Мога да съхна от глад и жажда
и да изгарям в трески родилни.
Ала мъжете, които раждам,
трябва да бъдат силни!

Соня Киркорова 

Сред брулени там, горе, хълмове,
самотно е дърво човек.
Ту святкащи вилнеят мълнии,
вършеят бури, студ и пек.
Пролет цъфва във очите му,
в люлката си го люлей,
с крачки бързи, непремерени
прехвърля хребети, лудей.
Лятно, цветно и дантелено,
взор безкраен и мечти,
чайка шеметно прелитаща,
влюбен той е до уши.
Жълто, охра слънчогледено,
вехнат страсти и кълни
скритата тъга в гърдите му,
видима е и тежи.
Пряспа кротнала в косите му,
лед... отронени сълзи
клони сухи и приведени
крета още и... мълчи.

Снежана Борисова 

Не се завръщай никога при мене
и устните ми вече не търси!
Че стичат се по тях сълзи солени...
Тя - нуждата по тебе ме стопи,

Аз нямам вече сили да се боря
с фалшив морал и хорска суета,
очакването ми сега умора е...
Нима се уморих от любовта?

Не се завръщай, ако няма да те имам!
Не ме обичай, ако ще боли!
Желаеш ли да бъда най-щастлива -
вдигни ме пред света и ме спаси!

Анита Габровска 

В голямата неразбория
царува
естествен ред.
Можеш да го откриеш
и без да теглиш късмет.

Нека изглежда странно,
че малките
носят на бой;
в своята лична драма
ти си главен герой.

Всичко важно е казано:
да чуеш бъди готов.
Омраза среща омраза.
Любов намира любов.

Вярвай повече в пътя,
отколкото в тежък дом.
Щом си богат
отвътре,
не се страхувай от взлом.

Има простички истини
и твърде сложни лъжи
и е въпрос на мисия
какво
ще те задължи.

Някой се дави на плитко.
Друг пада от сляп куршум.
И само дълбоките битки
не вдигат излишен шум.

Славимир Генчев 

Беше толкова бяло — като в приказен свят!
Даже времето спря на нощта по средата.
Само в тихото чувах как тиктакат сърцата ни
и отмерват лудуването, обладало телата...
Беше толкова истинска бялата тишина —
не в измислена приказка бях вълшебна жена.

Елица Виденова 

До тука бях с добрите маниери!
Подмятаха ме дълго като плик …
От днес и аз ще бъда лицемерна
и пускам в сила грубия език.

Ще бъда лоша, даже безсърдечна.
Сърце си нямам, за да ме боли.
Изгубих го отдавна, от човечност,
че има ли щастлив от добрини?

Но от днес ще бъда неприлична
и хич не ми се мисли за любов …
За нормалните това е нетипично,
а за лудите е начин на живот.

До тука бях с добрите маниери!
Сърце си нямам, за да ме боли.
Ако някой, го някъде намери,
моля, нека си го задържи!

Сияна Георгиева 

Аз не знаех,
че мога така да обичам.
И да чувствам така.
Ти изпълни
със тръпно очакване дните ми.
В теб открих любовта.

И усещам
как всичко във мен се променя.
Гледам с твойте очи.
Нещо -
толкова просто
и толкова земно,
идва в моите дни.

Преоткривам света
със очи на мечтател.
Имам втори живот.
Тази обич
е цялото мое богатство.
Моя светла любов!

Елица Ангелова 

Върти февруари на бурята снежния пумпал,
върти и погребва излъгани пъпки отвън.
Сега ме спасява единствено огънят, лумнал
напук на студа, на ръцете под тънкия звън.

На двора, за пъпките, вие съседското куче,
затваря очи срещу вятъра, тъпче в снега.
Защо не можах като него и аз да налучкам
за болката лекове, лесния ден - без тъга.

А огънят бавно настъпва натам, към вратата.
Навън да излезе и всичкия сняг ще стопи,
ще тръгне по пътя и от развилнелия вятър
цветя ще направи. До утре дано устои.

Ели Видева