Добре че има глупаци,
които не са те целували сутрин,
които не са те гледали спяща,
които не са се вслушвали в
гласа ти, когато си им разказвала,
от какво се страхуваш,
какво обичаш,
какво те тревожи.
Добре че не са забелязали
трапчинките,
как кръстосваш пръсти,
щом много искаш нещо,
очите ти, когато си ги гледала.
Добре че са били твърде заети,
твърде себични,
твърде слепи,
за да те видят,
да те оценят,
да се влюбят.
Добре че си си тръгнала,
че са те пуснали,
че си се счупила,
че не са те потърсили,
за да може някой,
да те види,
да те чуе,
да се влюби,
да остане.
Добре че си обичала,
че си умирала,
че си прощавала,
че си се губила
в неправилните,
за да може
правилният
да те намери...

ДимитроV 

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
(след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето).
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
(защо ли ми е, господи, да зная),
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.

Таня Пенчева 

Прочете ме. Сега съм стара книга,
захвърлена в момент непреживян.
Не знаеш ти какво не ми достига
и колко много искам да ти дам.

Разгърна ме. Осмисли ли сюжета?
Рецензията страшно ли звучи?
Какво е казал в трета част поета?
Какво е мислил, докато мълчи?

Дотегна ми от куп критични статии.
Това е равносметката след мен.
От мнението чуждо само патим
и този миг умря, неоценен.

Прелисти ме. А там, сред редовете
от спомени, загадки и мечти,
не знам дали наистина прочете,
че смисълът на книгата си ти.

Диляна Христова 

Вдигаш вежди и гледаш учудено,
но на дните по дирята стръмна
ти си моето ехо, събудено
в пещерата на мислите тъмни;
ти си моята същност сънувана,
ти си моето продължение...
Днес празнуваш!
Защо ми се струва,
че празнува най-светлото в мене?
Ти си флейтата с тонове ласкави
и цигулка със струни от злато,
ти си моята рима най-бляскава,
ти си просто Жената, която...
И какво, че стареем и двамата,
че душата у нас побелява,
че горчи на живота измамата
и че толкова малко остава?

Като стар цигулар сред сватбарите,,
като стар музикант под фенера,
знам: най-скъпи цигулки са старите
“Страдивари”, “Амати”, “Гварнери”...
Времена и пространства пребродили,
на годините знаем цената –
ти си тихата бяла мелодия
върху старите струни от злато.

Но си спомняй за простата истина,
преосмисляйки нашето “вчера”:
свирят само големи артисти
на “Амати” и на “Гварнери”...
Днес е празник и празнична – датата.
Днес празнувай! Какво че сме стари?
На живота ни стихва кантатата,
като соло на “Срадивари”...

Валентин Чернев 

Замислям се за куп неща различни,
каква съм днес, каква до вчера бях...
едни безумни, други по-прилични;
защо живея, досега защо живях?!

Достойна бях ли и добра, разумна?
Заслужих ли победи, болка, крах?
По-глупава, понякога по-умна,
по-праведна или в човешки грях...

Печелих битки, губех във войните,
изправях се и пак вървях напред.
Похвали трупах, крих се от сплетните...
За помощ молeх, давайки обет...

Заслужих ли обичана да бъда,
заслужих ли ранена да лежа?
Очаквах смело прошка и присъда...
Приемах с вяра своята съдба...

Не спрях да търся в хората доброто,
да виждам с плам във всеки топлота.
Роптаех срещу мъката и злото,
робувайки на Нея - Любовта!

Така живях, така и ще живея
изгубила сърце, но с бяс в кръвта...
Разплакана отново ще се смея,
в очакване на края на съня...!

Дида Христозова 

Сбогуване ли? Вятър и мъгла.
Очите ми не са били по-сухи.
Най-после има малко тишина
и още месец лято за разтуха.

По-странно е, че вече съм свободна.
Най-странното е, че не ми тежи.
Едно предателско съмнение ме бодна,
дали пък нищичко не си дължим?!

Въпросът ми се струва риторичен.
Надявам се сама да отговоря,
че ако някой не държи да е обичан,
е глупаво насила да го сторя.

А може би е временно спокойствие?!
Истерията ще влети по-късно,
размазваща ме с мнимо удоволствие,
че нямам волята да я отблъсна.

Ще влизаш тайно тук да ме четеш,
запалил свещ (да гони самотата),
очите си без жал ще избодеш
по думите ми. Те ще са разплата...

Таня Иванова 

Създаде ме от думи и мълчания.
И после ме обикна. Да ме сбъднеш.
Наля ми болка. За да те изстрадам.
Поиска ме и вятърна, и мъдра.

И гола ме поиска. След Душата.
Да съм ти Севера. Да съм ти Юга.
И грешница, безбожница. И свята.
И нека съм последната. След другите.

И нека да те диря сред ятата.
На пролетите чужди, в мен гнездили.
Да, тясно ми е. Тясно е за лято.
Ти сам ела. Остана ли без сили.

Остана ли без теб, без тишината.
Без вярата, че мога да те имам.
Навярно ще се завърти Земята.
Преди да полетя... Спаси ме...!

Таня Георгиева 

Не се научих да предавам
навярно мога, но не искам!
Не се научих да продавам
душата си - износена, но чиста.

Не се научих да затварям
очите си пред тъжни гледки.
Не мога да се примирявам
и никога не правя "тънки" сметки.

Не се научих да се мазня,
каквото мисля си го казвам.
От лицемерие се дразня,
а с безразличие наказвам.

Не мога да стоя на тясно
притиснат ли ме се изплъзвам,
със мен изобщо не е лесно,
но лесно ли е ще омръзвам.

Не се научих да оставам
почувствам ли, че съм излишна
Но се научих да внимавам,
попадна ли на хора хищни.

За мене казват: "Струва си парите,
не я настъпвай, че е като пепелянка!"
Така е, прави са - особено жените...
Не се научих да живея като сянка!

Таня Батаклиева 

Защо ли те обичам старееща и бедна
сред другите държави. А би било по-редно
да избера по-млада, по-силна, по-богата,
каквито има много щастливи по земята.
Съдбата е такава: родина не избираш,
тъй както се избира бутилка ледна бира,
не можеш да я купиш като луксозна вила
или да я поискаш, че Шекспир е родила.
Ти си родина моя, защото си ми дала
предимството да имам и упрек и похвала
при всяка моя крачка от теб - като от мама...
Невидима на глобуса, за мене си голяма.
Потомството ми тъй в народа ти се влива
и словото ми скромно с езика ти е живо.
Ще кажа най-накрая: На мен това ми стига -
на български да срича детенцето ми книга.
Че изживял живота си дори наполовина:
човекът продължен е, щом има си родина.

Таньо Клисуров 

Знаеш ли,
осъзнаването на невъзможностите
не ме отчайва.
Просто ме кара
да се чувствам
някак изморена.
Хората са добри
и лоши.
И аз съм така.
И ти.
Носим най-тежкият
и верен кръст -
носим себе си.
А това така изморява...
И когато,
в обречен опит
да се спася от себе си,
като сомнамбул прекрачвам
в онзи,
другият си свят -
на педя, хвърлей
или жаден полет над земята,
не гадай по устните ми
и не се опитвай да ме върнеш.
Затвори очи.
Това докосване
отвъд пространството и думите
е нашата голгота
и ни припомня
за какво сме създадени.

Събка Митева

Не златните халки, не брачното ни ложе –
страданието с тебе ни сроди.
И знам: това, което мене ме тревожи,
и твоето чело ще набразди.

Животът ни не е картинка идилична,
за капка радост водим с теб борба.
Като герои от трагедия антична
сме срещали суровата съдба.

Понякога забравяме какво е ласка –
какво ли не изпитахме до днес!
Ала на щастието златната каляска
ще дойде и на нашия адрес.

Сега поспи. А аз до тебе ще приседна.
Вълшебната каляска ще звъни...
Спи, моя уморена, моя ненагледна,
до следващата болка отдъхни!

Стойчо Стойчев 

Копняли са ме толкова ръце
и още толкоз погледи ме пиха.
Не стигнаха до моето сърце,
защото ключ за него не откриха.

С какви ли не ключета не опитваха -
със външност, физика, галантност, ум,
а други пък с богатство ме оплитаха,
с престиж и власт...Излишен шум!

Не сетих как невинното амурче
прободе ме със твоите ръце!
Сърцето много лесно се отключва,
когато се отключва със Сърце!

Дияна Енчева