Беше дива гора. Вековете се сливаха с нея...
Урагани безмилостни беше посрещала тя,
беше мъдро дочаквала пак светлина да изгрее,
затова доверчиво и кротко посрещна смъртта.

Само трепна в почуда, когато железните зъби
се забиха в сърцето ѝ, в живото нейно сърце!
И гигантите рухваха тежко - без съд и присъда,
сплели в смъртна прегръдка зелените свои ръце.

Дълго птиците ниско кръжаха и търсеха с писък
между живите трупи гнездата си, пълни с мечти...
А луната на своето черно бесило увисна,
щом дочу как земята за глътчица милост крещи.

Нея нощ не намери хралупата старият бухал.
А пък горският дух философски реши да умре.
Самодивите своите бели премени издуха
и - бездомни - се дянаха в нечий развратен харем.

... Беше някога горда гора! И в прохладните скути
беше песни люляла, легенди, звезди, векове...
Беше майка и нежна изгора за страшни хайдути,
беше дом, в който мирно живяха дори врагове!

Днес е гробница. Пънове само напомнят за нея.
Над годишните кръгове сплита тревата коси…
И случайно попаднал на диря, човекът немее,
без да види, че слънцето тук като брадва виси.

Светлана Йонкова 

Нямам нищо. Само минало...
Там не мога да се върна...
Можеше да е различно,
моя обич непрегърната.

Нямам нищо. Нито бъдеще...
Уморих се да го мисля...
Толкова различни пътища.
До един са непочистени...

Имам само настояще...
Ей къде е - зад завоя...
Тя е там и ме очаква -
толкоз хубава и моя...!

Светослав Георгиев  

В знойното лятно безмълвие
тихо душата ми бди.
Пази от детството пълни
стомни със чисти води.

Кърпи платна, напоени
с дъх на смола, сол и бриз.
Спомня море до колене,
радост, любовен ескиз.

Дълги Сизифови делници,
раждане, смърт и тъга.
Волните вятърни мелници
тихо проскърцват сега.

Посред затишия, бури
още изграждам, руша.
И със щурци-трубадури
с песен в нощта се теша.

Вече високи са хълмите -
гаснат любови, звезди.
В моето знойно безмълвие
с толкова скъпи следи.

Дафинка Станева 

Все се чудя чия ли бе тази велика приумица,
да ни карат да вярваме в черна и бяла магия...
Колко много гаврошовци скитат по мръсните улици,
колко псета бездомни се бият за мазна хартия!

Думи, хубави думи... А нашите малки момичета
изтривалките бършат с телата си крехки и нежни.
На човек му се гади от толкова много обичане,
затова новините на турски пропуска небрежно.

Думи, калпави думи... В ръкавите скритите джокери
се усмихват локумено и като репеи лепнат.
И превръщат България в смешна сапунена опера,
от което окото на зрителя даже не трепва.

Предпочитан талант е безокото шумно бездарие.
Мрем почти. И живеем почти. И се смеем нещастно.
Затова ми кажи: що за гласност това е, Българийо,
щом човешкият ужас отива в архива негласно?

Светлана Йонкова 

Ако някога се влюбиш в женен мъж,
примири се със поддържащата роля.
Подготви се да те лъжат неведнъж
и на ход пусни най-силната си воля!

Научи се да преглъщаш гордостта си
и да преиграваш, даже да не искаш.
Изпъни докрай лъка на смелостта си.
А сълзите ли? Добре е да ги стискаш.

Ще се храниш със трохи от любовта му,
във подаръците грешките ще скрива.
Ти тревогите ще сваляш от врата му,
той спокойствието в нея ще открива.

Ако искаш да си втора - продължавай!
Инжектирай си на порции страстта му.
Чакай нищото! Пред него се предавай!
Оправдавай го! Обичай глупостта му!

Ще празнуваш все самичка, не със него.
А наздравицата в къщи той ще вдига.
С тебе ще залъгва мъжкото си его,
необвързващата ти любов му стига!

Теб ще люби, но при нея ще заспива.
Ти си огънят, но тя му е огнище.
В теб първичната си същност ще открива
и ще те превръща бавно в пепелище!

Ако искаш да си втората му - давай!
Превърни се във удобната му дреха!
Със остатъците се задоволявай.
Ти си втората! Жена му е утеха!

Не залагай любовта! Не оправдавай
примиреността, поддала се греховно!
Първата бъди!... Единствена оставай!
И играй във главни роли! Безусловно!

Дарина Дечева 

Е, не можах да те превърна във Икар.
И няма никога към слънцето да литнеш.
Бедняк ще бъдеш, няма да си цар,
защото не умееш да обичаш.

Не плаче нощем твоята душа
и като самодива под звезди не броди.
Спокойно спиш до своята жена
и по жарава лунна бос не ходиш.

И тъй във сивота ще си умреш,
като останалите на Земята.
Ще си отидеш, без да разбереш,
че имало живот и на Луната.

Светла Гунчева 

Аз търсех любовта.
И теб намерих -
най-нежен цвят
сред дъхави треви.
Жена от плът и кръв,
а не химера.
В живота ми
единствена си ти.

Аз нося любовта си,
приеми я.
Тя е частица слънце,
топлина.
Не искам много.
Само да те има.
И да докосна
твоята душа.

Сашо Маринов 

Аз съм направена от диви копнежи,
нетрайни крайности и силни ухания.
От солта на морето. И пясъци.
От любовта, която се дави в очите ти.
От силни думи и гъсти мъгли.
От уюта на пристана сгушен.
От бялата пяна на дълбоки вълни.
От земната сладост на женския вкус.
От аромата на зелени треви.
От шума на препълнени улици.
От сънни прегръдки толкова искани.
От топлината на нежни целувки.
От тъгата, която слиза по тебе.
От смеха, събран във зениците.
От всяка най-човешка потребност.
От полета на устремените птици.
И някак съм станала себе си.
Всеки миг ме прави различна...
Създадена съм от диви копнежи.
Ако можеш, така ме обичай!

Даниела Дамянова 

Ако искаш, можеш да ми се случиш.
Накрещях се. Измолих. Изплаках.
За два живота напред се научих,
че толкоз те нямам, колкото чаках.
Вече не скитам по пълните гари.
Нямам взор теб с очи да позная.
Спрях да се скитам немили-недраги.
И за мишките, котка не ми се играе.
Аз съм тук. Ако щеш ме поискай...
Нямам нищо за продан и даром.
Туй, което съдбата ми е написала,
искам Ти да си, че да съм благодарен.
Ако искаш можеш да ми се случиш.
Твоя работа. Нищо не обещавам.
Знай, че по-верен съм даже от куче.
Дом бъди ми! За да остана...

Данаил Антонов 

До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша -
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене.
Бояха се от мен. От грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
но мислех си: „Ще дойде тя, едната,
и ще разтури страшната магия!”
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.
Ръцете ти ме галят толкоз нощи -
и питам се със страх: „Кървят ли още?”

Ах, потърпи: бодлите бавно падат.

Дамян Дамянов  

Дори и да съм малка лодка
във най-безумното море.
Дори и да съм черна котка
и пътят ти да пресече.
Дори и да съм остър камък
във мелницата за мечти.
Дори да съм кристален замък,
във който времето крещи.
Дори да съм пустинен остров
за нечий кораб закъснял.
Дори да съм дошъл на гости
в кошмара ти обезумял.
Дори да съм аз непотребен,
стар ключ от твоята врата.
Аз пак ще ти остана верен
и ще ти вярвам все така. 

Аз... случайно минавам оттука.
И не търся пари. Нито слава.
Аз вървя. И събирам поука.
По пътеки, които раняват.

Остави ме! Така си живея.
Не умея да бъда практична.
Ако някъде спра - да се сгрея -
дъх на обич оставям. Различна.

Остави ме! Случайно минавам.
Аз съм птица! Защо ми е стряха?
Имах... много любов да раздавам.
Но сълзите! Сълзите презряха...

Остави ме! Минавам случайно
по пътеката къса на дните...
Ала идвам... от минус безкрайност!
И отивам... оттатък звездите!

Остави ме... Минавам случайно!
И не съм от Човешката раса.
Аз съм част... от Голямата Тайна,
за която... не сте дорасли.

И... когато поема нататък,
че Земята... не ми е присъща -
две пера ще отроня в съня ти.
Знак, че ангел... те е прегръщал!

Гълъбина Митева