Въжеиграч танцува върху кабела,
опънат между блокове-близнаци.
Гълтач на огън и на саби
шокира любопитните зяпачи.

Прегърнал синекосата Малвина,
посредствено играе Арлекин.
Буквара си продава Буратино -
на татко Карло дървеният син.

Над триста коня скачат бясно,
затворени във бляскава карета...
Завиват (без мигач) надясно,
по булеварда с жълтите павета...

Полуоблечените акробатки
изкусно се превъртат във салта.
Маймунки, мънички и сладки,
крадат усмивки на шега.

Директорът на цирка е задрямал
и хвърля зарове насън,
а зрителите, чакащи промяна,
забравиха надеждите си вън...

Румяна Симова 

Доплувах ли? Брегът не се ли рони?
Почти не вярвах, че ще стигна суша...
Сега под свежи папрати и клони
в семейно-топлото гнездо се сгушвам.
Единствено в минути преброени
излизам от закътаната пазва
и спомени, като стада елени,
насън с копита остри ме прегазват...
Усещам дъх на прегоряла шума,
горчат ми болки, минали отдавна,
а под копитото избликва дума
и с утрото полека избледнява...
Така безмълвна, всичко надживяла,
в просъница очаквам да се съмне...
Душата ми почива, оздравяла –
до малкото креватче на сина ми.

Гергина Дворецка 

Жадува душата, бленува и търси
на вятъра нежните, милващи пръсти.
На лятото бляна – горещ и метежен,
солта на вълната – игрива безбрежност.

Морето бушува – душата жадува...
На пясъка белия призрачен блясък,
на гларуса смелия празничен крясък,
а приливът стеле се – тласък след тласък...

Отмятам аз с пръсти косата си мокра,
повдигам полека и влажната рокля.
И стъпка след стъпка по плажната лента
се взирам пред себе си опиянена...

Блаженство душевно залива ме цяла –
сред красотата неземна – аз, отмаляла,
докосвам морето. И синя безкрайност
във дълбините си скрива копнежа потаен.

За лято, за вятър, за чайките бели...
Вълните игриви, заливащи цели
ивицата пясък – игриви, разпенени,
копнеж са потаен – скрит във сърцето ми!

Гергана Асенова 

Меракът за власт и пари
от нас си отива последен.
Надежда безкрайна гори
до края ни в огъня леден.

Поел лотариен билет,
човек все така се надява
/с молба в Бог и в своя късмет/
на десетминутната слава.

Мечтаем за дом и кола,
за сигурна банкова сметка.
Душата е ангел с крила,
играещ на руска рулетка.

А стигнем ли края - властта,
променя човешкия облик.
Приема ни близка пръстта,
все тъй – обеднели и голи.

Румяна Пелова 

Дотук с раздвоените чувства. Със гневния тон.
Кратък е този живот, как горчиво е кратък.
Всички на съд ще застанем пред Божия трон,
всички ще тръгнем с нозе отмалели нататък.

Няма защо да се взираме в чуждия дял.
Няма защо да се силим да сграбчим земята.
Тя ни прегръща. И пълни устите ни с кал.
А Бог на превала на времето чака душата.

Георги Ангелов 

Делник пътя ми премина
като черен котарак.
И повлече сто лавини
от проблеми - цял бардак.

Беше грозен, неприличен,
и по детски неумит.
Със страдания закичи
несериозния ми бит.

"Хей, котако! - викнах смело. -
Не избързвай да редиш
свойте стъпки овехтели
върху моите следи!"

Той погледна безметежно
и намигна ми с око.
После продължи небрежно
към маскиран ров дълбок.

Тъкмо с кеф да го подмине,
някак си му пратих зов.
Хванах ги така дузина
делници във моя ров.

Румяна Пелова 

Аз исках, но не смеех,
разбери...
Прашинките танцуваха с лъчите
на късно, бяло слънце.
Може би
виновни бяха устните,
очите.
Аз чувах острия, терзаещ звън,
със който чупеха се
чашите кристални
и виното на лудата ми кръв
течеше ярко и карминено.
Фатално.
Обличаха ме в тежки, тъмни дрехи.
С миро помазани, косите ми
заспаха
и нямах право на тъга-утеха,
на свое кътче под капчук и стряха.
Ще тръгна, щом отново зазори
и пътят ще премине през сърцето.
Ще го разкъса, много ще боли,
но чака ме отдавна там небето.

Геолина Стефанова 

Принцът ти го няма, мила розо.
Конят му крилат изял е слон.
Затруднен в момента е превоза.
Принцът е с изключен телефон.

Ти цъфтиш и искаш да те види
в своята саксийна свобода.
Колко са поливани с обиди
корените, жадни за вода!

Принцът ти във трафика заседна
и цветът ти мисли за пожар.
Спря на жълто. Знаеш, розо бедна,
вечно жълт е този светофар.

Той си има своя роза, мила.
Грижи се за нея, а пък ти
вече от обидите отпила,
прелестно обидена цъфти.

В пъпките си розови стаила
ветрове, тъги и красоти,
разцъфни от болка, розо мила -
най-добре от болка се цъфти!

Румяна Борисова 

Животът ми е наниз от мъниста
мънисто цветно всеки ден е давал.
Понякога от ангел съм по-чиста,
понякога по-черна съм от дявол.

Струят потоци хиляди във мене,
разделят се и сплитат се пътеки.
От възлите на топлите ми вени
посока своя сякаш има всеки.

Аз огън съм, изгаснал сред пожари,
вода съм аз, удавена в морето.
Понякога от студ у мене пари
или от жар смразява се сърцето.

Подобно времето съм разнолика,
събрала сякаш цялата вселена.
Дълбоко нейде мойта същност вика,
от тази разноцветност уморена.

Това съм аз! Дори не съжалявам,
от болка, че лудея или стена.
На себе си аз вярна пак оставам
бушуваща, обичаща, смирена.

Вероника Лазарова 

Най-отдолу насипваш целувки.
Втори блат - нежност,
сиропирана с влюбени погледи.
Върху него разстилаш
лек крем от докосване.
Посипваш обилно със смях,
ситно смлян.
Третият блат е доверие.
Дали е опечен добре,
проверяваш
с малка невинна лъжа.
Ако не лепне,
значи готов е.
Сиропираш отново,
като в сиропа
за аромат
добавяш и страст -
само няколко капчици.
Втория крем
разбиваш с любов.
Глазурата правиш с усмивки.
За украса
поръсваш с мечти,
едро настъргани,
и тук-там малко фантазия.
Не прекалявай.
От многото сладко горчи.

Галина Белинска 

Да, знаех си, че трябва да съм лоша!
(Че кой ли ги обича днес добрите?!)
Защо не взех поне назаем кожа
от грубите, от злите, от лъжците?
Защо не се научих на омраза
поне към тия, дето ме разсичат?
Аз трябваше със думи да ги газя
(а не безумно все да ги обичам).
Защо не ги въртях на бавен огън -
жаравата нозете им да гърчи?
Защо като крадец не ги ограбих -
след мен сълзи да бършат, да подсмърчат?
Защо не бях и аз като жените -
любовница без съвест и без чувства?
Без срам да им се ровя във душите,
а щом им се наситя - да напусна.
Нали мъжете тези ги привличат -
безскрупулните, подлите и злите.
Останалите - дето ги обичат -
о, те са просто тежък делник в дните.
Да, знаех си, че трябва да съм лоша!
Щях да чуя думите: "Обичам те!".
Докато съм добра е невъзможно...
Добрите са родени за отричане!

Васка Мадарова 

И вода колко тече – помъдряхме, момичета.
Децата ни вече сами свойте рани превързват.
Все по-рядко на воля срещу вятъра тичаме.
А Земята? Тя пак се върти. Както винаги – бързо.

Но светът си е същият – пак любов го наричаме.
Ето спираме днес да погледнем смълчани –
синовете ни чакат свойте момичета,
дъщерите ни тръпнат във момчешките длани!

Нейна Светлост съдбата си разплита косите
и щедро предлага за всеки по нещо –
със ожулени лакти, но с блясък в очите
наште стари момчета пак ни канят на среща!

Росица Сертова