Все по-напред, по-стръмно, по-нагоре
извива този дълъг път в нозете ми,
а вече чувствам привечер умората
и денем по-оскъдно слънце свети;
и “утре” силата на “вчера” няма,
приятелите оредяват тихо,
победите са вятър и измама –
вместо победи трупам тъжни стихове.

Но в тях живеем – аз и младостта ми,
в тях силата и дързостта ми дишат,
косата ми развява бяло знаме,
но аз сега не се сражавам – пиша!
На своя връх съм! Стъпвам вече бавно –
не мога вчерашния път да мина,
и стръмнина изглежда даже равното,
и все по-често спирам да почина.

Но съм на билото! Тежат годините,
а дните падат като дъжд по кожата
и знам – по-млади сте, ще ме задминете.
... Но да ме стигнете по този път –
дали ще можете?

Валентин Чернев 

Той стоеше на бара, (да кажем) самотен.
Предплати колебливо две чаши коняк.
Вечерта му вещаеше с явна охота
и дръвника окастрен, и меча двояк.

Той мълчеше, (да кажем) защото прозря, че
монологът на Хамлет не му е присъщ.
За едното достойнство си струва обаче
да отложиш дилемите. Само веднъж!

Тя приседна до него безкористно млада,
по-ефирна от полъх в небесната вис,
по-Елена от епоса в древна Елада,
по-изящна от зрънцето в пясъка чист.

Не видя никой как, откъде...беше влязла -
вероятно по склона на лунния лъч.
Приюти я решително в своята пазва
и танцуваха предани в зрящата глъч...

Сутринта, под завивките, още горещи,
той си спомни с нескрита усмивка нощта -
тя му беше оставила кратка бележка:
"Обади ми се!
Твоята (гола) Душа"

Мая Нарлиева 

Така навярно съм орисан -
да се държа за своя корен,
по чувство, по душа и мисъл
да бъда като всички хора;

да мога рана да превържа,
да мога да издам присъда;
сълза да мога да избърша
и целият сърце да бъда!...

Не знам доколко ще сполуча -
човек понякога се лъже.
Но с тази осъзната участ
живея радостен и тъжен.

Живея! И до болка вярвам
във всичко хубаво и просто.
И моя най-висока мярка
е синеокият А п о с т о л!

Матей Шопкин 

Не се сърди, когато лекомислен
лудешкият ми порив надделява
и в мен, когато сълзите ми чисти
очите ми по детски замъгляват!

Не се сърди, когато се разсъмва
и слънцето от мислите си гоня.
Не съм виновна, че в съня е тъмно
и ти си пътеводният ми огън!

Не ме вини, когато посред нощи
безлунни и безоблачни се будя.
По звездните пътеки тайно още
на път изпращам тихата си лудост.

Не се сърди на малките ми грешки -
за тях само осъжда ме сърцето.
Нали да се греши било човешко,
а могат да прощават боговете!

Не се сърди! Такава съм и зная -
понякога до болка се отричам!
Но истината в сметката на края...
Безбожно и безбрежно те обичам!

Мартина Василева
 

Дори да те зная от десет години
пак бъди непозната за мен.
И последната обич от нас да замине
ти недей си отива съвсем.

Поседни за минутка на прага,
но не гледай с тъжни очи,
че вълната дори и да бяга,
пак в морето се връща да спи.

Ако трябва дори се преструвай,
че те е страх да си ходиш сама.
И нека всяка целувка е първа,
предпоследна раздяла - това.

Но ако днес ни е сетната среща,
пак ще дойда пред твойта врата
ще кажа - Забравих си нещо.
Остана при теб любовта.

Мартин Петков 

Когато си отиде любовта,
задавал ли си някога въпроса,
дали била е истинската тя
или е тичала в тревите боса,
огряна, слънчева, оплискана с роса
една девица в изгрева видяна,
че първа е била тя във деня
и взел си я за любовта сияйна?

Когато си отиде любовта,
защо е толкова болезнено в сърцето
и зейва пак отворена врата...
Но можеш да отидеш там, където
ще срещнеш нова, истинска любов,
която тича по тревата боса
и ще намериш във живота смисъл нов...
Години в миналото някакви какво са?

Животът все ще тича там - пред теб.
Ще го догонваш ти, задъхан пак от болка...
Ще търсиш пак поредната любов
и ще задаваш вечните въпроси:
„Дали ще бъде истинската тя?
Дали ще бъдем заедно до края?
Дали открил съм моята мечта?“
Повдигам рамене - дали? - не зная!

Но няма всъщност как да разбереш,
ако след нея малко не потичаш,
букет от полски мак не събереш
и не броите заедно звездите!
Но хайде - стига толкова! Напред!
Там, ето, виж я! Хайде, посрещни я!
Ти зарежи объркания словоред
и назови я с истинското име!

Марияна Дамянова 

Не заспивай преди да е съмнало -
нека първо да легне луната,
нека първо изсвирят щурците -
серенада за тебе в тъмата!

И недей се обръща обратно -
пак заспала с лице към стената,
нека в своето нощно пътуване -
завърти те в прегръдка земята!

И протегнали пръсти във мрака -
по небето да трием звездите,
че от утре отново сълзата -
ще забърсваме тъй от очите.

И така, зажадняла отпивай -
от мига със нестихващи глътки,
тази вечер недей да заспиваш -
остани в моите нежни прегръдки!

Нека изгрева тъй да посрещнем,
нека първи лъчи да те сгряват,
че от утре, след дългите нощи -
само тъжни слънца... ще изгряват!

Георги Пехливанов 

Какво да се прави, така те обичам -
не много разумно и много лирично,
не много спокойно, по-скоро тревожно,
от време на време - съвсем невъзможно.
Обичам те пролетно-есенно-зимно
и слънчево-снежно, и малко старинно,
съвсем сериозно, понякога смешно;
обичам те детски, обичам те грешно,
обичам те цветно и неоцветено
обичам те шумно и после - стаено,
обичам те светло, обичам те лунно,
обичам те нежно и после - тайфунно,
обичам те диво, неопитомено,
небеснопрозрачно и морскозелено,
и тихо, и земно, и огненогневно,
като за начало, като за последно.
Обичам те лятно, с усмивка и тъжно,
и с цвят на изгряло сияние южно,
до края на дните си. После - нататък.
Обичам те с порив безкраен и кратък,
по начин безумен и егоистичен.

Така само мога.
Така те обичам.

Марина Матеева 

Аз живея високо -
над човешката същност.
По-съм близо до Бога.
С птиците се прегръщам.

Вечер всички звезди
влизат в моята стая.
Вярно, няма щурци,
но пък гледам в безкрая.

Електронна игра
сякаш ми е живота.
Седем горни нива
съм над нулева кота.

Виждам хората дребни.
Не, не се големея.
Със подобни проблеми
ще ми се да живеят...

Често моля Луната,
да разкаже на Бога
за живота в страната...
Аз от тука не мога.

Валентин Йорданов 

Счупена, глупава, малка мечта,
хлипаща в моите устни.
Тихо си тръгвам и пак съм сама,
даже и без да ме пуснеш.

Даже да има след тебе любов,
времето в мене е спряло.
Даже да бъдеш един ден готов,
свърши се - черно на бяло.

Може да бъда изгубена пак
в мрака на твоята липса,
само че още припомням си как
празното в теб ме притиска,

как ме направи поредния фарс,
как ме свали от небето.
Как бе до мен, по-далечен от Марс,
как бях до тебе проклета.

Счупих се заедно с тази мечта,
глупава, малка... но истинска.
Тръгна си тихо от теб любовта.
Просто не беше поискана.

Мариета Караджова 

Живея си в един измислен свят,
където много често се усмихвам,
там всеки има другия за брат
и радостните мигове не стихват.
Харесва ми там, даже да вали
и пухкав сняг земята щом покрие,
по-хубаво е със приятели добри
край огъня щом топъл чай се пие.
Там хубави са пролетните дни -
цветя разцъфват, птичките запяват,
а слънчевите галещи лъчи
със мека топлина пак те даряват.
Там лятото мирише на море,
а бризът свеж е нашата прохлада
и всички веселят се от сърце -
купонът летен дълго продължава.
Там есените също са красиви,
шумят приспивно падащи листа,
а влюбените в своите прегръдки
отдават се във плен на любовта.
Живея си във тоз измислен свят
и винаги тъй искам да живея,
да бъда със приятели богат,
да любя и безгрижен да си пея.

Валентин Добрев 

Измолих те, любима, от зората.
Изваях те от слънчев тюркоаз.
В косите ти заплетох кротък вятър
и в златни рими те заключих аз.

Очите ти - два гълъба в простора -
те само ми избягаха от плен!
О, Боже, научи ме що да сторя,
та някога да кацнат върху мен!

Ботьо Буков