Набеждават ме за феминистка,
пък аз тъй да обичам мъжете.
Обаче тези, тези дето им стиска
и им държат раменете.

Мъжете, които още щом видиш
се сещаш за червената книга,
и бързаш да им запалиш свещичка –
че дано не им изчезне вида.

Ето на този кръг от мъже,
честно казано, шапка им свалям.
А за останалите – въже!
Няма какво повече да разправям.

Галина Павлова 

В моя дом - тази меча бърлога,
аз умирам, възкръсвам и пак
слънчев лъч ми помага да мога
да изплувам от гъстия мрак.
Разминавам се с близките хора,
любовта ми е зъл бумеранг,
а огъва плещите умора
и се лутам все в някакъв фланг.
Гордостта ми гнездо си е свила,
а съм уж с помъдряло сърце.
Ту съм силна, ту детски безсилна,
ту богата, ту с празни ръце.
Но от стихове-жалби се плаша
или може би все пак така
съм подала на жадния чаша,
на самотния - братска ръка.
Може би. Все въпроси сурови
ме разпъват без милост на кръст.
Падам, цяла съм в рани, отново
извисява душата ми ръст.
Ще получа ли отговор скоро?
Но макар да не съм с дух смирен,
пак на словото аз съм покорна,
на магията властна съм в плен.

Иванка Павлова 

Аз сляпо я следвам и знам – не греши,
дори сред фъртуни и хали.
Когато раздавали горе души,
на нас бели птици са да̀ли.
В очите ѝ ласкави дави се плах,
духът ми. А беше стихия.
Навярно до днес затова доживях,
сред нищото да я открия.

Понякога зла е – от нея кърви
и залезът. Тихо умира.
А после е вятър в среднощни треви,
светулка – огряла Всемира.
Поне упорита е, колкото щеш,
отказах се вече да моля.
Е, давай, любов, там каквото дадеш,
ще бъде сърце срещу воля...

Превърна ме в нежност и ласка, и звук,
сама да не се разпозная.
Но знай – не обичам от тук и дотук,
и твърде съм грешна за рая...

Надежда Ангелова 

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

Веселин Ханчев 

Всеки ден получаваш урок,
но дали същността му разбираш;
тъй неведом е пътят към Бог,
тъй човешки са страстните дири.

Всеки ден е една планина,
от върха да погледнеш е трудно —
оковаваш със мисли крила
и кълват ти душата заблуди.

Всеки ден сбъдват се чудеса,
но очите вълшебни сложѝ си,
за да видиш какво е света —
Светлината зад тъмни кулѝси...

Всеки ден е безкраен мираж
към оазис със извор в теб тичащ...
Дай си време и много кураж —
цял живот се учѝ да обичаш!

Михаил Цветански 

Понякога се питам
чадъра кой измисли,
докато мокър скитам,
дъждът когато плисне.

Уж малък, две-три педи,
а двама ни събира.
И лъч, макар и бледен
през купола прозира.

Ветрецът го подръпва -
такава бъркотия!
Към мене ти пристъпваш –
с чадъра да те скрия.

Стени под него няма -
докосваш ме със рамо.
Светът така голям е,
а двамата сме само.

И иде ми да кресна
към облаците сиви
така, че да ги стресна:
Хей! Ние сме щастливи!

Иван Вакрилов 

Липсва ми снощи, липсваш ми днес!
Липсва ми всеки мъничък жест!
Липсва ми как заспиваш до мен,
за бога, липсва ми - всеки момент!

Усмивката липсва ми, даже гнева!
Очите ти липсват ми, дори и гласа!
Косата, ръцете ти, мириса ти -
господи, толкова липсваш ми ти!

Душата ти липсва ми, и лудостта!
Липсва ми как ми махаш с ръка
Колко ми липсва, също така -
целувката твоя, най-сладка е тя!

Липсва ми снощи, липсваш ми днес!
Липсва ми всеки мъничък жест!
Липсва ми, как вървеше до мен,
по-силно липсваш ми, всеки ден!

Ивайло Йорданов 

В какво греша, че в мен пожар гори
когато ме загърбят и отминат
приятели от детството дори?
Усещам се безпомощен и сринат!

Ковач съм сам на своята съдба,
а тя е като Бъдни вечер постна.
Земя и огън, въздух и вода
желая, а не мога да докосна.

Живея между рими и слова.
Красивото на листи ме спохожда.
Понякога навярно и греша
и всеки грях, подобен все предвожда.

Калейдоскоп с един-единствен цвят
в представата ми прави карамболи.
От село съм, ала живея в град,
а там е пълно само със неволи.

Влак без гара, но със коловоз.
Релсите са кръгли и безкрайни.
Защо го казвам? Глух и сляп въпрос!
Не искам просто с теб да имам тайни.

Валентин Йорданов 

Внезапен дъжд площада прекоси.
Протяжно по витрините прозвънва.
Отивам си от теб. Не ме търси.
Заклевам се, че ще ти се присънвам.
Открадната, потайна, на бегом,
забързана, неповторима, грешна -
каква любов оставихме без дом!
Бих я познала, само да я срещна.
Прецапваме внимателно калта.
Не питай нищо, мили мой. Не зная.
Сега със теб сме просто две палта,
които се изпращат до трамвая.
В услуга на развръзката - вали -
разсича на тирета тишината.
Все пак така ужасно ме боли,
че тялото отскача от душата.

Зоя Василева 

Дълго търсих каква е вината ми
и се чудех къде ли сгреших.
Бях щедра, добра и прощаваща.
Бях опора, усмивка и стих.
Търпеливо те чаках на прага.
Ти потегляше някъде сам.
Пак проблеми. Досадната работа.
Твоят свят, за който не трябва да знам.
Упорствах и търсех пролука.
Предложих ти сигурност, дом...
Чаках отвън да почукаш
и при мен да намериш подслон.
Исках само да чувам смеха ти,
да ме галят две нежни ръце.
И когато до тебе се сгуша,
да усещам, че имам криле.
Да ме топлиш, закриляш и пазиш.
Да ми бъдеш във тъмното фар.
Към мене ръце да протягаш.
Да съм огън. И хляб. И олтар.
Аз не исках клетви любовни.
Исках само да бъдеш щастлив.
И, стоплен от моята обич,
да си горд, да си силен и жив.

Дълго търсих каква е вината ми
и защо си отиде от мен.

Получил си дар неочаквано -
незаслужен и затуй неценен.

Златина Великова 

Живея Днес. Подгонена от Вчера.
Светът деля – на друг, и на различен.
И път до Утре искам да намеря,
поне да кажа колко те обичам...
Приспивам залези, и будя необяти.
Валят звезди. И утрини валят.
А аз съм там – светулка във душата ти,
дори и щом надеждите заспят...
Дори когато всеки дъх е бреме,
умея най-човешкото вълшебство:
от себе си ще дам, от свойто време,
което, знаеш, цялото е детство...
И някак си все искам да открия
една пътека, брод, или пролука...
Светът да събера, като магия.
И моята любов да е наслука.

Мира Дойчинова 

Замръквам в стаята позната -
без радио, без телевизор,
с усещане, че тишината
е някъде съвсем наблизо.

Не ме заплашва вече нищо.
Навън звездите греят ясно.
А в пълната с печати книжка
мълчи животът ми. На масата.

Любов, приятелства, заблуди...
Вражди, сражения, погроми...
Безкрай душата ми се труди,
с добро дано да я запомнят.

А ти от мрака дето идеш
с ръце студени - да ги сгрея,
помагай ѝ, когато видиш,
че дъх не е останал в нея!

Минчо Куприянов