Въртим се по спиралата на времето
с аеродинамична лекота.
До смърт се бием за честта на племето,
а всъщност се боиме от смъртта.
По съвестта си стреляме от упор,
а после горко лееме сълзи
над личността си като огледало счупена...
А всъщност по отделно сме добри.
И страдат непомилвани душите ни,
но сякаш плашим се от този порив нов -
да обичаме, да сме обичани...
А всъщност се нуждаем от любов.

Стефка Петкова 

Не търся в самотата си утеха
за изтерзаната от скръб душа,
а вярата която ми отнеха
безлични хора в лакома тълпа...

А търся лъч, за който да се хвана -
лъч светъл, който да ме отведе
далече от загнойващата рана
на смазаното ми в калта сърце...

И търся топлината в човека,
за да олекне пътя ми нелек.
Мечтателка - ми казват - ала нека:
така ще бъда повече човек.

Мгдалена Василева 

Живота ни е радост и тъга
след всяка болка ставаме по-мъдри,
обичаме и мразим любовта
и слаби сме, и силни, безразсъдни.

Във този кръговрат от ад и рай,
все търсим своя път, в юмрук събрали
надежда, че ще има хубав край
пиесата, в която сме играли.

След всяка сцена клетви ни тежат
и роним тежки думи без да мислим,
умираме - до следващия път,
отново пълни с поривите чисти.

След всяка обич идва самота
нещата се редуват на талази,
но огъня във своята душа
сме длъжни със живота си да пазим.

Усмихваме се често през сълзи,
излъгани от своите химери,
но хора сме - затуй ще ни боли
и радост и тъга в едно сме взели.

Стефан Александров 

Това е! Не живот, а благодат!
Цял месец - без дела и без задачи!
И... дрехи - в шкаф, обувки - под креват.
Довиждане, завои и спирачки!
И двайсет дни! Петнайсет. Десет... Три?
Разбирам: времето е бързотечно.
Нелеко е да тръгнеш призори
от битие без блянове за вечност.
Минутка-две остават... Боже мой,
на спирката е вече автобусът.
Все нещо ще забравиш. Хайде... Стой!
Не се затваря куфарът... Препускам...
И край! Край... Сбогом! Нека е без плач.
Преди пътуване да седнем тихо.
Виж, куфарът мълчи като палач
и с „цъфнал” цип след миг ще се усмихне.
На гарата - гмеж, както всеки ден,
прелитат влакове в посоки разни.
А някаква тревога ме яде:
„довиждане” ли някому не казах?
не съм разбрала някого ли пак?
а може би обидила съм, после
съм станала и тръгнала без такт -
без обяснения да слушам просто?
Или съм закъсняла?!... Но нали
по разписание се движи влакът...
Все някога ще спре да ме боли
раздялата. Ще свикна и да чакам.
Виж, куфарът мълчи като палач.
Но все е на добро - не се вълнувай.
Прелитат вилите и пада здрач.

А дрехите във шкафа негодуват.

Людмила Ветрова 

Мъча се да настроя перото си
на малко по-розова вълна.
Да не съм такава отявлена песимистка,
да не плескам стените само с черна боя.
Но за това се искат
нови очи и ново сърце,
а моите са безвъзвратно деформирани
и струва ми се малко демоде.
Страхувам се да не стана смешна,
да не ме сметнат за откъсната от реалността.
Все пак си е дарба небесна,
всеки път в тунела
да виждаш светлина.

Станка Парушева 

Тя не може да се поправи.
Любовта е вълна.
Не умират вълните прави.
Не умират на колена.

От върха на своята сила,
в най-тържествения си миг
главоломно чела разбиват
в бреговете с неистов вик.

Нямат време да коленичат.
Нямат време за пози те.
И от пяната им трагична
нейде нова вълна расте.

Спаска Гацева 

Знам, че личният опит е скъп.
Трупат се грешките неусетно.
Но едно е на собствен гръб,
друго – за чужда сметка.
Там умуват
кое не бива,
какво е криво,
защо не става...
Аз обаче
ще гоня дивото,
защото то
има право.
Тъй че вече няма какво
да ми говорят по принцип:
онзи, дето е в мнозинство,
вече не е единствен.
Всички, които
са част от стадото,
дори не чуват, че блеят.
Човек без вътрешна интифада
обречен е да не смее.
И днес, след толкова изпитания,
не търся лека страна.
Знам:
голямото разстояние
е само в дълбочина.

Славимир Генчев 

Изтичат дните ни... Един след друг
животът тихичко ги отброява.
На всяко отчаяние напук -
надеждата остава.

Какво пропуснал си дотук - недей
за него съжалява.
И утре слънце ще изгрей -
надеждата остава.

Жълтее лист. Заромолява дъжд.
Угасва звездната жарава.
Но ти докрай мига задръж -
надеждата остава.

Людмил Симеонов 

Когато с този свят се разделя,
не искам ти за мене да тъгуваш!
Бъди с онази рокля на цветя,
с която сетих първи път да ме целуваш!

Не страдай, не тъжи, ще съм до теб,
дори в отвъдното аз пак ще те копнея
и моля те, не слагай черен креп -
в дъгата на очите ти ще оживея...

Все някога със тебе ще се срещнем,
когато в друг живот се преродим,
прегърнати зората ще посрещнем
и влюбени отново ще вървим...

Любомир Попов 

Дявол си! Такъв ли те намерих?
А имах избора сред толкова мъже...
Небето като хищник се озвери,
/мамка му, проклетото небе.../

И нещо в мене се стопи набързо.
/Принцът вече не е онзи маг,
който със копнеж към мене бърза
да прекрачи жаден моя праг.../

И влакове, и спирки, нощни гари,
прекосяват мислите ми със тъга.
Като лудите, припалвам по цигара
и по детски още вярвам в чудеса.

Дявол си! Такъв ли те намерих?
Да можеше да имам друг живот...
Наместо туй се влюбих във химера,
а химерите... далеч не са любов.

Сияна Георгиева 

Не съм те питал – колко си обичала,
такъв въпрос не се задава от поет!
Не съм те питал – как си ги наричала –
изчакал съм да дойде моят ред!

Недей ме пита - колко съм лудувал –
в момчешките... размирните години,
платил съм – колкото е струвало,
на минали ... отминали любими!

Не питай нищо... мина време,
но всеки го брои различно...
Опитвам се от настоящето да взема:
една целувка... Нещо лично!

Симеон Христов  

Беше лесно да вляза в кръвта ти,
да повярвам на твойте сълзи,
да те любя, да търся дъха ти,
да отворя широко врати...

Беше лесно, но трудно сега е
да престана да мисля за теб...
само споменът в цвят те чертае -
с гръб към мен в тъмнина силует.

Непрекъснато споря с ума си,
всяка нощ те сънувам и как
да забравя, щом тук те усещам?!
Да звъня забранявам си пак...

Вече няма какво да си кажем,
но и няма защо да мълчим.
А и думи да имахме даже,
късно днес е да ги споделим.

Казват: "Силно приятелство може
да прерастне в красива любов,
Но уви, след любовното ложе
за приятелство няма готов."

Наранихме се без да желаем,
а сме същите, както преди
и чудесно и двамата знаем -
що ни свързваше, днес ни дели.

Силвия Такворян