Обичам го тоя абсурден живот и това си е!
Обичам тълпата и градския смог,
и пейката в парка, осеян с въздишки и фасове.
Обичам липата пред нашия блок.

Да кажем, че Бог стане мой изключителен спонсор
и втори живот ми предложи сега...
Ще махна с ръка, ще му кажа "Приятелю, сори,
аз тоя живот си харесвам, ей на!"

А другия - знам ли го що за живот ще е, старче.
Не съм получавал от там SMS...
И въпреки всичко обичам живота, макар че
най-хубаво там е, където не сме!

Обичам го тоя живот до побъркване, мамка му!
Обичам го с цялата лудост и страст...
Калинка подпира вселената с мъничка сламка.
Тя може! Защо да не мога и аз?

Животът е банков трезор за наивни мечтатели.
Четете, завиждайте, аз съм богат!
И с радост раздавам на всеки от свойто богатство.
Обичам го тоя живот. На инат!

Ивайло Диманов 

Завинаги, приятели! Завинаги
ще бъда ваш! Повярвайте в това!
Че чувствата, най-истинските, има ги
във живите ми искрени слова!

Така ни е орисала природата!
Приятели да бъдеме добри!
И заедно да минем през несгодите!
И заедно да слагаме софри!

Във царството незнайно на душите ни
аз кладенец дълбок ви изградих!
От обичта ми пийте ненаситно,
тъй както аз от верността ви пих!

И чувствата, и обичта ми има ги!
Те светят от най-искрени слова!
Ще бъда ваш! И днеска! И завинаги!
Завинаги! Със вдигната глава!

Тодор Лицов 

Ще си казваме често “До скоро!“
Ех, отминаха доста години...
Този дом ще остане отворен,
но мъничко ме „стяга там“, сине.

Казваш мило, дошло ти е времето
и жената любима те иска.
Нека обич за вас да е темата
и успех след поетите рискове!

А сега ще ви хвана ръцете,
после тихо ще мисля за двама.
Уж съм зряла жена, ала ето,
връхлетя ме неканена драма.

Наминавайте често, момчето ми,
ей така, за вечеря, за кратко!
Вместо с теб ще говоря с морето,
ще разказвам, там горе, на татко...

Ще събирам моментите пръснати...
Но прости ми за днес и за вчера,
за погрешните думи, откъснати
във моменти на яд и безверие.

Нека днес да си кажем „До скоро!“
Ще ви чакам. Аз друго не мога.
Всяка грешка е слабост на хората,
всяка прошка е дело на Бога.

Зоя Господинова 

В огъня на утрото остана
обгорена всеотдайността.
Пориви, надежда и измяна
минаха през моята душа.

Минаха. И мислех се спасена
от горещината на страстта.
Мислех се река успокоена,
тръгнала към неизбежността.

Тежка болка дълго ме измъчва,
суха жажда страшно ме гори.
Може би към себе си се връщам,
оцеляла, след жестоки дни.

Неочаквано - като надежда -
аз намерих тайната следа,
дето пътищата ми извежда
сред невероятна Светлина.

Татяна Любенова 

Забравил съм усмивката красива,
походката - кокетна и игрива,
очите ти, отблясъците в тях,
които някога боготворях.

Забравил съм ръцете ти, смеха,
целувките ти, секващи дъха,
на миговете чувствени театъра,
въздишките, отнесени от вятъра.

Една година мина от раздялата
и аз успях да те забравя цялата.
Вървя напред и болката отричам
забравих те, но още те обичам. 

Все такава любов ли ще ме връхлита -
сто библейски потопа се изляха върху ми,
небесата сто пъти на прах се разбиха,
и не стигаше въздух... и се давех сред думите...

Но защо, боже мой, всеки път оцелявах
и все имаше бряг, а на него - самотник;
сто спасени живота - и пак отначало -
сто отплували лодки. Целувки за сбогом.

Сто потопа над мен - сто спасени удавници.
(Късно нощем как страшно болят стоте рани.)
Ах, къде ли е Ной, синеокият странник -
да ме вземе на кораба си и да остана.

Таня Пенчева  

В долината на мрачната сянка,
под прегърбена, стара върба,
насред мъртво огнище с останки,
завещано от древна рода -
там съм днес, по-изгубен от вчера,
отклонил се от тесния път.
Как пътечката пак да намеря,
като в мрак е потънал светът...

Жан-Кристоф 

Магьосница съм, но от най-добрите,
която със усмивката си прави чудеса.
Със пламъчета нежни във очите,
разхвърлям облаци. Разтварям небеса.

Ръцете ми, две огнени вселени,
привличат с топлината си страха.
И той настръхнал, плаче изумено.
Предава се. Безсилен пред властта.

А думите ми, с обич заредени,
проникват в мислите, прогонват завистта.
Гневът и злобата, до крайност изтощени,
предават се. Да! Стават чудеса.

Денят захласнат се усмихва.
Нощта светлее. Цветен е сънят.
Магията си с вас споделям.
Щастливо намигнете на... света!

Таня Мезева 

Дори в пророчески пътеки
да се изгубим неведнъж,
раздирани от ироничен екот
на съднически земетръс.

Дори, когато няма смисъл
да търсим невъзможен брод
и сънищата ни прелиства
измисленият ни живот,

и страниците разпилява,
раздухва празни редове...
Ела при себе си тогава,
за да остана в теб.

Емилия Николова 

Последната открехната врата
внезапно под носа ми се затръшна.
Не ми остана време да я спра.
Захлопна се и пустота ме блъсна.

Погледах глупаво изпълнената рамка,
зачудих се дали пак да отворя....
Изглежда е оставала измамно
и твърде дълго все така притворена.

И чак сега си дадох ясна сметка,
че ме е чакала открехната напразно,
а времето в застиналата клетка
е ставало досадно и омразно.

Търпението, жаждата, копнежът,
години безнадеждно са се трупали,
стопени постепенно от ламтежа
на вечните ми, безогледни скрупули.

Самотно и без звук се е затваряла,
по малко, без дори да я усетя...
Прекръствам се и кръст на нея слагам,
и паля свещ. Такъв ми бил късмета.

Ще постоя за малко пред вратата,
но няма да си взема вяло сбогом.
Излишна е на думи суетата
и всяко сдъвкано прощално слово.

Ръката ми по правило изтръпва,
(не чука на затворени врати),
обръщам се, една завеса дръпвам,
която безпортално шумоли.

Таня Иванова
 

Ще дойдат по-различни времена.
Внезапно ще прогледнат всички слепи,
бащите ще се върнат от война,
ще бди сред простосмъртните Асклепий,

Горгоните ще дават свойта кръв,
от дясната им гръд събрана даром.
Ще се превърне мишката във лъв,
сменила примирението с ярост,

Вулкан ще спре за гневни богове
да лее тежки лъкове и копия,
ще избуят жита и плодове
на мястото на черните окопи.

Брат брату ще е вълк и затова
във глутницата с рамо ще го брани,
ще пее вятър в мократа трева
и песента му птици ще подхванат,

ще дойдат дни, в които на човек
ще можеш да разчиташ на подкрепа.
Ще бъде скоро - най-много след век.
Но ние с теб тогава ще сме пепел.

Елка Приморска 

Животе мой, прехвърлих твоя хребет.
Сега крилата си надолу влача.
Погледнат от високо — ти си дребен,
от ниското видян — небостъргач си.
Не те измервам. Важното за мен е,
че аз до свободата се докоснах,
че моето изстрадано летене
спаси душата ми от дребни робства.
Макар с годините да осъзнах: крилата,
които по рождение получих —
друг ги купува със една заплата
и ги размахва — да не му е скучно.
Не, аз не искам да размахвам своите
ей тъй — да произвеждам просто вятър,
и като някакъв заможен собственик
с пари да имам част от висината.
И досега не мога да забравя —
такива точно ми подрязаха крилата
и ми крещяха във ушите „браво“,
когато се отчайвах от съдбата си.
И питаха ме: „За какъв се мислиш,
че си решил да гледаш отвисоко?
И ти си като всички ни, и ти си
готов да замениш летежа с кокал...“
Крилата ми се умориха страшно,
Животе мой, но пак ще ги размахвам.
И нищо, че съм в ниското и прашното,
и нищо, че ще казват: той е смахнат.
Такава лудост е една възможност
не вървешком да се намъкна в Рая,
а времето фалшиво и безбожно
със своя полет да опровергая!

Таньо Клисуров