Опитвам се да те рисувам -
(но не със четка и бои).
Очите ти са синьо чудо -
като изгряващи звезди.

За блясъка и чистотата им
събирам изгревна роса.
От слънцето си вземам злато -
за цвят на твоята коса.

Открадвам огън от Луната -
разпалвам моите мечти...
Със много обич те извайвам.
И ето те, пред мен си ти.

Сашо Маринов 

Аз, която дори не умея да плувам,
днес получих опашка от нежно изваяни думи.
Плеснах с нея водата. Така се вълнувам.
Тя замести нозете, болящи. Това е безумно!
Призова ме стихията водна. Изстенах.
Може би в някой други живот съм била и русалка.
Как ми липсваше тази вселена солена.
Колко малко ми трябвало? Да! Колко малко?
Разпилях се на капки. Събрах се отново.
Разлюля ме възкръснала тръпка в сърцето.
Ще остана русалка, напълно готова,
да приема с душата си синия дъх на морето.

Валентина Шейтанова 

Единствен той не беше обещавал
ръце, в които тихо да заспя.
Не беше ме целувал на раздяла
и никога до мен не помълча.
Единствен той не каза, че съм тази,
в която вижда двете си деца.
Не беше ми се клел, че ще ме пази
във всеки сън. До края на света.
Единствен той не си отиде истински
от нощите на тежка самота.
Не се побраха в белите ми листове
единствен той... и после любовта.

Руска Назърова 

Дай ми силата да замълча!
Смислите се раждат и умират,
но след тях остават пустош и тъга!
Думите тревожно рикошират
върху неукрепнали места
в нашите души и...
окупират
всичките ни сили,
до една!
Тръгваме, преди да сме отпили
истината,
тръшваме врата
пред мечти,
които ни отиват.
Думите са повод за война,
гвоздеи във вярата забиват
и разпъват целия ни свят
под властта на силната обида...

Боже,
научи ме да мълча
и да чувам другите,
преди да си отида...

Румяна Бакърджиева 

Животът ти да тръгне отначало,
когато си на тридесет и три
и времето ще те нашари в бяло
след някоя година, може би,
е трудно. Дяволски е трудно!
Когато си на тридесет и три
и ти остава половин живот,
да предизвикаш истински съдбата
е лудост или нестандартен ход.
Но ние трябва да сме малко луди,
и нестандартни трябва да сме днес –
най-точната рецепта, да ни има,
най-силната ваксина против стрес.

Румен Ченков 

А виното ли?...
Днес на устните горчи.
Макар във чашата
рубинено да свети.
И някъде
в душата ти кърви.
От раните
и ноктите на зверовете.
Прилича виното
на кървав залез,
във който няма
вярата за изгрев.
И сам един
бездомен скитник -
последна вяра
в шепите си стиска...

Валентина Цвяткова 

Когато се обади... закъсняла.
Забравил бях какво е залез южен.
Душата бе във пъти овдовяла.
Със друга бях. А в същност бях ненужен.
Когато си замина, сто години,
те търсих и проклинах всяка радост.
Жената, дето тъй обичах лудо,
остана само спомен. Дива младост.
Мълча пред тебе. Може би виновен.
То има ли какво да ти разкажа.
Загубих те във оня миг съдбовен.
Сега е трудно обич да докажа.

Обичам те. Дори след сто години,
ще те обичам. Няма как да стане.
Не мога да забрая теб любима.
И няма да зарастнат в мене раните...

РосТИслав 

Когато към лозата подивяла,
отдавна необирана и тъмна,
ръката си протегна за раздяла -
раздялата е с камъни и тръни.

Когато към баирите затръгвам,
където мама месила е хляба,
тъгата ми, когато се завръщам,
е песен и е песен за раздяла.

Когато из града сама се скитам,
трамваите припяват като нявга,
а улиците стават път за никъде,
и мислите се спъват в тротоара.

Днес виното е рядко и прокисва,
а хлябът много бързо се разваля,
че никой лозето не ашладисва,
че зърното молецът го прояде.

Разцъфва в клоните една молитва -
на птиците дано гнездо да стане.
Отиват си душите ни, отлитат...
Но ще покълнат в родовата памет.

Росица Кунева