Аз те обичам,
любими,
обичам те.
Но не мога да пиша
любовни стихове.
Мога само дълго да те гледам в очите
и с прости думички да се изричам.
Аз те обичам,
любими,
обичам те,
много бурно
и много безветрено.
Искам кротко до теб да се сгуша
в листопада на моята есен.
Аз те обичам,
любими,
обичам те
и листата край мене изтичат.
Няма време за дълги измислици
ти ме губиш —
със вятъра тичам.
Ти ме гледаш,
напрегнато вслушан,
неразбиращ навярно момента
в който аз, добра и послушна,
с ярост груба поднасям сърцето си
върху длани отворени
под вятъра виещ.
Аз те обичам,
а ти не посягаш
от урагана затичал се
да ме скриеш.
Пак по вятъра тръгва душата ми
белонога, златокоса
и остава зад нас несбъднат
летният сенокос...

Гергана Стойчева 

Посред пълна луна, вече беше се мръкнало,
една странна жена в мойта стая се вмъкна,
дръпна тънко перде към съседите наши.
- Хайде! – каза. – Къде?! – аз попитах уплашен.
- С мен! Сега! В този час! Надалеч! Няма връщане!
- Ама старец съм аз, тъй ме имат във къщи!...
Ала тя долепи тънко тяло до мене
и усетих как ври стара кръв между вените,
грабнах шапка, бастун и открехнах вратата.
Като лепкав маджун си мотаех краката.
Може би беше сън – омагьосан и кратък,
но излязохме вън. Продължихме нататък
и сред млада гора, на поляната мека
тя гальовно ме спря и прошепна ми: - Нека!...
И полегнахме там – две сърни запъхтени.
Тя започна да вие до ухото над мене...
И тогава съвсем като груби измами
без да има проблем листа дръпна жена ми
и прочете това дето пише дотука,
и поклати глава. И нарече ме „куку”.
Аз отвърнах: - Не съм!... Тя затръшна вратата.
Като стар таласъм се озъби луната
и във стаята пак си останах самичък,
поетичен глупак – господин Дядочичо.
Но проникнат от яд, грабнат в сила нечиста,
че не съм вече млад, пак посегнах към листа
и със дърта ръка, на гърба на ината
пак започнах така: ”Вън блестеше луната...”

Георги Крумов 

Аз ли бях чак толкова неясна?
Или ти пък нещо не разбра?
Недоверие за миг проблясна,
а граденото набързо отлетя!

Аз ли нещо пак не доизказах,
че отново се обиди на мига?
Грешни чувства нещо ли показах?
Или ти да не повярваш си избра?

Вчера разговора беше тъй приятен,
днес оказа се, че май не си готов...
И поехме пътя си обратен...
Беше кратко! Беше ли любов?

Аз не мога, знаеш, да предложа
всичко туй, което пожела...
Причини много, няма да ги кажа,
но имаше ги, знаем го това!

Макар и всички упреци напразни,
красиви бяха тези кратки дни...
Разговори весели, разнообразни...
Разтоварвах се наистина! А ти?

На миговете кратки аз се радвах!
И ти усещаше, нали, че е така?
Не знам дали в ума ти се прокрадвах,
но мислех аз, че чувствам любовта!

Повтарях си: „Не може да е вярно!
Не може да съм влюбена сега!”
Но всеки ден по силно и реално,
наистина усещах се така!

Виновни няма смисъл ний да търсим!
Ще срещнеш друга, аз ще срещна друг!
Но всеки тъй не може да разтърси
и да се намести във сърцето, ето тук.

А ти успя! Не зная как го правиш!
Пленяваш с чар! С усмивка! На мига!
Дано и мене ти не ме забравиш!
Дано си спомняш, че съм някога била!

Татяна Димитрова 

Безмълвие, проблясък кратък,
и тишината се върти,
във контрафорсен отпечатък,
застиват сенки и звезди...
Светът лети във кръг унесен,
от шемета опиянен,
и сливат се в въртопа бесен,
денят със нощ, нощта със ден...
Препускайки така в безкрая,
там, сред студените звезди,
все някой ден ще срещнем края,
но той, светът, ще се върти...

Георги Игнатов 

Имам нужда от събуждане с плесница
и от конска доза неморал!
Фактът, че живях като светица
някой да ми е признал?
Че пропуснах мигове безценни
някой да ми е платил?
Че живях без радостите земни
някой да е оценил?
Слабознаещите колко струвам
давеха душата ми във кал...
Дразнех ги, понеже съществувам,
режеха ме къс по къс без жал...
Свързваха ме с хора непознати
- хубавите обезателно са грешни...
Бълваха отровни компромати,
раждаха интриги смешни...
Време ми е да съм друга
- чисто нова и да мачкам!
И сега наричана съм "луда",
но поне ще спра да съм играчка.
Начинът, по който продължавам
- с всеки според отношението му!
Вземам си каквото заслужавам
- безпардонно ще е поведението ми!
Имам нужда от високомерие,
дълго бях добра и съжалявам!
Ще накажа всяко лицемерие,
правилно ли е - сама решавам!

Таня Батаклиева 

Дори стремителна лавина
внезапно да те помете,
кажи: Това е драскотина.
И някой ден
ще зарасте.

Дори да те захапят клещи,
дори да те погълне гняв,
кажи: Драматизирам нещо.
Ще се събудя
утре здрав.

Отнасят праведните боя,
животът точи се едва –
кажи: Това е плод на мойте
несъвършени
сетива.

Със стиснати уста мотива
повтаряй даже на ръба:
Все пак ни чака справедлива,
макар неведома
съдба.

Георги Ангелов

Отпивай ме.
Бавно.
На глътки.
Първата
ще загорчи.
Казваш -
позната тръпка,
а притваряш
отровен очи.

Изпивай ме.
Бавно.
По глътка.
Нежно.
Ще те опаря!
Стапям те.
Стъпка
по стъпка.
Сетивата
изгарят.

Пресуши ме!
С дъха си.
До капка.
И дъжд,
и отрова,
и жар съм.
Капана
на пръстите
щраква.
Била съм
в съня ти.
...И пак съм.

Геновева Цандева 

Те не са ни море,
нито див водопад.
Нямат цвят на небе,
и са тъмни - все мрак.
Тъмни, тъмни очи,
няма нищичко там.
Нито дъжд, ни лъчи...
Хей, набутваш се сам.
Не, не са ми красиви -
това са просто очи,
а и днес са фалшиви,
грам живец не личи.
Те, не са огледало,
да се оглеждаш не смей!

Бягай! Хапя! Не галя!
Бягай... и го полей!

Галина Павлова 

Аз зная кой мие чиниите в твоята кухня, държаво,
кой пода мете и после с парцал го забърсва.
Това е жена ми, тя има нелекото право
в зори да се буди и кръст да превива до късно.

Аз сея и жъна, и аз ти копая градината.
Аз цепя дървата ти, ходя по нощните смени.
Онази страна от живота, която избягват мнозина,
изглежда, за мене наследствено е отредена.

Държаво, защо се повтаря картината вечно:
децата на властника нежно на скут приласкаваш,
а моите лесно прокуждаш в чужбини далечни-
слуги да станат на някой охранил се скаут.

Държаво, държаво, не си ли и мене родила,
та сякаш си мащеха- с ледна водица ме къпеш,
живота ми евтино вземаш ти, опитен дилър...
И странно защо ли след всичко туй пак си ми скъпа!

Таньо Клисуров 

Аз съм планета във облачна риза
нейде в небесното пъстро платно;
крехка материя и магнетизъм,
обич и болка - събрани в едно.

Ти, който идваш към мене, какво си -
нова Вселена, комета без дом;
с тази усмивка какво ли ми носиш,
звездна любов или земен погром?

Ако си просто Луна бледолика
в моята орбита ще изгориш...
Нека си с изгрева лика - прилика,
нека си Слънце, за да ме плениш!...

Галина Ганова