Знам, че вечер, когато заспивам,
идваш с мислите свои при мен.
Като малко дете ме завиваш,
после бдиш след залезлия ден.

Само трепет на гласните струни
в подранилото мое „Здравей“
да усетиш страха ми е нужен;
и сълзите да спреш със „Недей!“.

Знам, че с всяка от моите болки
в теб умира частица живот.
Но за мене от всички отломки
ще издигнеш над блатото брод.

Знам, когато дървета разлистят,
или друми потънат във сняг –
твойто рамо за мен ще е пристан
и перон на житейския влак.

Във сърцето ти, Мамо, голямо
любовта най-изконна тупти.
Знам отплата за нея че няма;
знам, обичам те, Мамо, прости...

Анахид Чальовска 

Веднъж... Когато бях почти на дъното,
и нямаше с кого да разговарям,
Седях си сам във стаята, във тъмното –
започнах любовта да си представям.

До този миг се срещах и разделях,
със най-различни феи и принцеси.
За всяка част от себе си отделях,
и всяка своята част си я отнесе.

Една любов ми взе една надежда,
а друга си отиде с портмонето.
Душата ми извади трета нежно.
При все, че си я пазех за небето.

И тъй, седях във стаята, във мрака,
със поглед натежал като олово.
Вратата скръцна. Котката измяка.
И ми прошепна: „Тук съм. И съм твоя...“

И в този миг душата ми се върна.
Отблъснах се от дъното нагоре.
Прозорците отворих и прегърнах –
животът... Който почваше отново.

Александър Петров 

До изгрева ще се отвърнеш три пъти от мен
и първите петли ще ме изплачат,
защото трийсет сребърни луни
е струвала цената на палача.

До сутринта аз вече ще съм дан,
платена за нещастието тленно,
а кръстът мой ще бъде и амвон,
на който ще ме видиш за последно.

До изгрева ще бъдеш шепа страх,
която във косите ми се крие,
а помня - като куче те прибрах
понякога на гроба ми да виеш.

До утрото измамена роса,
по съвестта ти болна ще се стича,
и ти, изгубил мисъл за това,
обезумял от мен ще се отричаш.

Албена Соколова 

Аз знам стихът от болка как замлъква,
между да си любов и да не си.
Душата ми - свещица в грешна църква
и дъх на птица ще я угаси.

Аз знам сама научих го да проси
сърцето свое... Два обола, три.
Невеща по църковните въпроси,
свещицата додето догори,

а после, после тежко да затварят
врата църковна. Три пъти с резе.
Ще се напие тази нощ звънарят,
с оболи два. От дискоса ги взе.

Надежда Ангелова  

Врата открехвам. Гърлото ме стяга...
Сълзите съхнат в детски спомен жив.
Хлапакът палав, сякаш в храм присяда
и пред баща си тръпне мълчалив:

очите му са все такива - строги,
косата му е бял житейски сняг...
Шега и в труднината ще намери.
На майчината дума - похлупак...

Ще скъта мълком бащината обич,
щом заразказвам как не ми върви.
Ще вземе чашките - в бюфета горе
и виното от звън ще прокърви...

Ще се усмихне, ще запее песен
и ще ми каже, че все пак греша
във пътя си синовен и нелесен,
забравил, че и аз съм днес баща.

Михаил Цветански 

Закукай, кукувице, и преброй ги
годините, че малко имам вече,
ще свършат тука дните ми спокойни,
душата ми ще тръгне надалече.

Една, две, три - те идват, отминават.
След тях ще тръгна аз и ще замина.
А дотогава, дай ми дотогава,
любов и страст през идните години.

Мира Дочева 

Аз диря след годините
на душна самота
пътеки непреминати
и жар сред пепелта.

Зад маските на хората
усмивката добра
и светлина зад щорите
аз диря да съзра.

Разпукване на пъпките
след ледения мраз,
на истината стъпките
и своя собствен глас.

Аз диря сред пустинните
пространства на страха
надежда за невинните
и прошка за греха.

Но сграбчиха площадите
прохождащия дух
и в храма лешоядите
как чупят кости чух.

Видях в очите кладите,
в сърцата - вехта мъст,
на рамото - прикладите,
на спусъците - пръст.

Не, нищо не е свършило -
насилието е в нас,
самоубийци - стършели,
издъхващи в екстаз.

И в мрака на годините,
под бутафорен свод,
неспирно гилотината
отронва кървав плод.

аrhiloh 

Привидно е животът разноличен,
привидно падаме в съмнения,
привидно славата ни кичи
с венци и лаври-заблуждения.

Зад всеки дъх струи причина
и всеки миг ни разчленява
на "искам!", "трябва!" и "върни ме!"
в живота, който продължава.

И старият прахосник - Времето,
замита стъпките ни с ласки,
със светли страсти ни превзема -
краде живота ни на части!

Все топло, тръпно ни прегръща
и бавно вкъщи ни завръща!

Владимир Владимиров 

Бавна смърт на Вселените. Бавна!
Звездни плисъци в черния мрак...
Утре - днешното става - "отдавна",
а светът се върти... Няма как!

Пясъчен, дълъг сънят неспокоен...
Зъл и разтърсващ утрото зов...
Плътност в спомена многослоен -
слой от надежда, до слоя Любов...

Есен разпукваща краткото лято.
И многоводни реките се вливат
в океаните от черното злато -
там, където мечтите умират...

Шепот затихващ... Нямо вълнение...
Бавен плисък във прилива тих...
Нежен спомен, призрак, видение...
Чувство и мисъл, послание в стих.

Аglika 

До тук, приятелю, до тук!
Натам пейзажът избледнява.
Охлабва струни всеки звук
и всеки порив изтънява.

Десницата си топла днес
подай, преди да се отпратим.
За мене бе огромна чест
отчасти да съм твой приятел.

Което с нас ще отнесем,
което ще ни свети в мрака
са шепа топли стихове,
които вятърът изплака.

Защо и как, и откъде
не питай ти. И аз не питам.
В нагънатите светове
кръстати смисли се заплитат.

А вярата и любовта,
и упоритата надежда
разхвърлят мисли из кръвта.
А стиховете ги подреждат.

Но все по-тежка е пръстта
и кладата все по-гореща.
Отиваме си от света...
Прощавай, ако има нещо!

zinka 

Вече не ми се бърза за никъде.
Бързах достатъчно. Да се родя, да обичам...
И пропуснах толкова много мигове –
ей така – в непрекъснато тичане...

И прескочих толкова много вечности.
... Почти безкрайни са били, вероятно.
Цялата ми необятна човечност –
сега си я искам обратно.

Вече не ми се бърза за никъде.
Бавно пристъпвам. Оглеждам се.
Толкова много забързаност… Стига ми.
Слизам на гара "Надежда"...

За какво беше цялото тичане?
Никой не може да хване времето...
Време има за всичко. И за обичане.
Всъщност, най-вече за него...

Мира Дойчинова 

Не ме сънувай. Няма да те стопля.
Изстинали са моите ръце.
Не ме сънувай. Само скрити вопли
дарява нощем моето сърце.

Не ме сънувай. Любовта убита
възкръсва ли, това и сам не знам.
Не ме сънувай. С болката си скрита
не мога радост и насън да дам.

Не ме сънувай. Мене ако жалиш,
в съня спокойна тази нощ бъди.
Не ме сънувай и... ще те погаля.
А ти след туй се просто събуди.

Милош Зяпков