Като камък Сизифов далечен,
всеки ден се откъртва небето.
И го блъскам от сутрин до вечер,
чак от девет земи до десета.

И протърквам чифт яки обувки,
чифт чорапи тъкани съдирам.
А е малък денят и не стига.
И минутите яростно сбира...

А ръцете приличат на скелети,
само с жили и мускулни спазми.
Ято ангели в гнездо на скеле
се хихикат, шушукат и блазнят...

Не помагат за камъка там
и на тях им е тежко и стръмно.
Ти си сам, ти си яден и сам
и очакваш най-после да съмне.

Щом боли и тежи – все си сам
и наоколо вред няма никой.
Но напълниш ли джоба голям,
пак носа ти съзират и никнат.

Като гъби след дъжд те кръжат
и оркестъра мигом поръчват.
Все отровни са, но са върхът
и за миг не приличат на злъчни.

И е гладна, и жадна тайфата,
все се люшка наляво-надясно.
Не обича високи огради,
само вечери бурни и страстни.

Сутрин крачиш невидим, самин
и олющен от студ – куха стомна.
И забравяш къде е светът,
а светът е жесток и огромен.

Като камък Сизифов далечен,
всеки ден се откъртва небето.
И го блъскам от сутрин до вечер,
чак от девет земи до десета.

Първолета Маджарска 

"Здравей!
Добре съм!
Карам я по старoму,
все същата - мечтателка,
идеалистка.
Работя, да,
и пиша, но по-рядко...
на старата си работа...
не, нямам стихосбирка.
Отслабнала ли? Може би, но малко,
в последно време нямам апетит.
Сама дали съм?! -Не... не съм самотна,
щастлива съм във скромния си бит.
Е хайде, тръгвам... че ще закъснея!"
- поредната изречена лъжа,
а само ако знаеш как копнея
да беше друго,
да не е сега.
Да сме онези двете влюбени хлапета
и да говорим само със очи,
далеч от всички глупави клишета,
които днес изрекох
и боли!

Пламена Троева 

Не трябва да умираме, не трябва!
Днес живите са нужни на света.
И като мълния на луда брадва
животът ни да озари нощта.

Не трябва да умираме, когато
усещаме, че има някой друг,
със който ще пребродим пустотата,
за да изтръгнем от гръдта ѝ звук.

И да живеем, дълго да живеем
в зората, в стъпките до тъжен дом,
във вятъра и във съня на кея,
във гънка нежен плат, в прощален стон.

В река, изскочила над мрака, в буква
недаваща покой, в сълза на враг,
в око на бял жребец към свода хукнал
и хвърлящ пламъци във своя бяг.

Да бъдем живи, днес да бъдем живи
втъкали в думите си мъчен път,
човек до нас, когато си отива -
да раберем, че няма тъжна смърт.

Не трябва да умираме, не трябва!
Дори над нас да пропълзи трева,
дори подлец на гроба да се радва.
Да бъдем живи... Като две слова.

Пламен Дойнов 

Във студените длани на дните
аз на зимно врабче заприличах...
И снежинки, стопени в очите,
в летни сънища нощем се стичат.

Забрави ме! Не мога да пея
като славей възторжени песни...
Търся само любов! Да се сгрея...
Но стрехите! Стрехите са тесни!

И подскачам в снега. Но ми пари
под крилете дилема голяма -
две трохи, или две-три цигари...
Твойта обич? Или чуждо рамо...

Забрави ме! Съвсем избледняха
цветовете на мойто начало...
Ще заспя под студената стряха.
И в съня си ще светя... до бяло!

Забрави ме! Врабчетата зиме
на безцветни съпруги приличат...
Ти... безцветна посока си имаш.
Аз... през лятото само обичам!

Гълъбина Митева 

Запазих те почти непокътнат,
недокоснат и недообичан,
като изключим, че насън те целувах
и понякога те събличах.
Запазих те леко небрежен,
малко рошав и малко сънлив.
Обичах така да те гледам.
Изглеждаше адски красив!
Запазих те... само във спомена.
С усмивката на уста.
Перфектният в мойта история!
... А нямаш нищо общо с това!

Петя Ходжева 

А тя пък, Жулиета, се обеси!
Напук. За да избяга от сценария.
Отровата е само за пиеси,
в действителност ужасно ѝ нагарчаше.

И след като Ромео, по причини
измислени от куп доброжелатели,
уплаши се и гузно си замина,
въжето ѝ остана. Предостатъчно...

Смутено я оплакаха роднини,
набързичко, засрамени от случката.
Смъртта на Жулиета си премина
тъй както и животът – все по кучешки.

И някой пак ще каже, че завижда –
каква любов, безумна и изгаряща!
Но обич без доверие е нищо,
за миг поне да бяха си повярвали...

Петя Павлова 

Ако всички посочат те с пръст
и ти лепнат "персона нон грата"...
Ако в миг те зачеркнат накръст,
шамаросат те с - вън от играта...

Ако с тежки куршумни слова
първо в упор в сърцето ти стрелят,
а тепърва след туй за вина
сто хармана за факти вършеят...

Ако огън под теб накладат
и скандират: "Предател! Предател!"
Аз ще викна пред целия Свят:
- Долу лапи от моя приятел!

Ще застана отпред като щит,
с гръд от всякакви рани покрита,
който стиска му и е навит -
нека пробва да драсне кибрита...

Ще убивам със голи ръце
всеки жаден за мъст нападател,
за да видят как честно сърце
мре с достойнство за своя приятел...

Гергана Иванова 

Дойдох, видях... Не победих.
В историята ще ме няма.
В земята мокрите следи
не са от враг! От мен са само.

И как ли би могло да е
различно, щом не се опитах
поне да си измисля меч,
а в мен се целих със стрелите?

Дойдох, видях... Не победих.
Поредна загуба във странство.
Горчат проклетите беди!
Калта не е като шампанско!

Сега, простряна по очи,
за три неща си давам сметка:
не съм родена за войник,
за златен трон, за златна клетка...

Все пак дойдох! Направих скок
и знам какво е да си в полет!
Научих зимния урок.
Днес със стрела рисувам пролет.

Петя Божилова 

Събирам днес трохи от минали приятелства -
сегашните умират неродени.
Убиваме ги с мънички предателства -
днес аз към теб, а утре ти към мене.

Приятелю безкористен, ако те още има -
не пролетен, не летен, нито есенно преситен -
ела в студената и безпощадна зима,
когато зъзна сам и плача скрито.

Навън вали и белотата снежна
покрива всичко: път и кал, и мъка.
Засипва даже тая безнадежност,
притиснала ме в ледния си пъкъл...

На шумните трапези бяхме много
и клехме се във вярност с дума лека -
сега от болка с вик събуждам Бога,
но ни един от вас... Така далеко

от мене сте и глухи сте, и слепи,
приятели от слънчевото минало,
простете ми въпрос един нелеп, но
дали, дали изобщо ви е имало?

Петър Костов 

Защо да пренебрегваме страстта
или да я наричаме измама?
Без нея как ще победим смъртта,
макар че е илюзия за двама?

Ще изтече животът ни за миг
през спуканата делва на небето
без нейния освобождаващ вик
преди поредния разпети петък.

А тя помага да се примирим
с натрапчивата мисъл, че сме смъртни,
защото после ери ще мълчим
в очакване на следващия щъркел.

Георги Ангелов 

Аз без тебе, ти без мене -
всичко в тоя свят се случва.
Може да сме разделени -
и това не е изключено.

Ти тогава си спомни
оня път над манастира.
Помниш ли, че се стъмни
от снега неспирен?

И запя гората с глас -
по-бял от кокиче.
И се сипеше у нас
шепота „Обичам те!”

Петър Андасаров 

След срещата последна, не тъгувай!
Не се измъчвай с хиляди въпроси!
Къде по пътя с тебе се изгубихме?
И трябва ли вина за туй, да носим?

Може бурята във нас да е виновна
или мъглата между нас във мрака...
Лицето ти затули тъмен облак,
но аз ще продължавам да те чакам...

Защото знам, че временно това е.
Ще се намерим следвайки сърцето!
И пътя си, пак ще намерим заедно –
не бива да си пускаме ръцете!

Пепи Петрова