Малък принце, отвори ми – аз съм.
Най-накрая ти открих планетата!
Пътьом се опитах да лунясам –
не намерих паркинг за каретата.

На Луната вече не е същото...
Много я възпяваха поетите
и я пренаселиха със къщи –
всичките парцели са заети.

Не остана място за принцеси,
дето са проспали младините си.
Само им предлагат на концесия
някакви броени дни...

Аз обаче си направих сметката.
Колко му е да сменя планетата –
няколко изтъркани подметки,
а Луната просто ще ми свети

да намеря пътя към градината,
за която толкова съм слушала...
Даже и след хиляди години,
даже сред пресипналата суша

щях да я открия – РОЗАТА!
Малък принце, отвори ми – аз съм,
и прости, ако изглеждам грозна.
Дълъг беше пътят. И... пораснах.

Елица Виденова  

В своя порив Амур ме прониза
и в сърцето ми прати стрела.
Бе инфарктно, почти като криза,
в мен бохемът присвива крила.

С онзи полъх копринен на бриза,
който гали пламтящи тела,
аз прилепвам по теб като риза,
с нежна ласка от мъжка ръка.

С парещ дъх ветровете ще паля –
сто огнища, горящи в нощта...
ти си клада... аз огъня галя,
суха слама е в мене страстта.

Изгори ме, аз пепел ще стана,
нека тлея – жив въглен в плътта.
Сол сипи ми на прясната рана,
но до мен остани - до смъртта!

Калина Томова 

Здравейте! Аз дишам. Все още съм тук.
И някак небрежно, по детски живея.
Блян сътворявам от форма и звук.
После въздишам и чезна по нея.
Случва се често. Събарям стени.
Има в живота такива моменти.
Идва копнежът, от него боли.
Единното цяло накъсвам с фрагменти.
Колко ли дадох и колко ли взех.
Всичко ненужно по пътя оставих.
Сложните мисли не носят успех.
Много изрекох, а малко направих.
Вече не искам далечни звезди.
Няма ли слънце, луна ще ми свети.
Може би всичките мои мечти
през цялото време били са в ръцете ми.
Днес се завърнах. И в себе си знам.
Още във всички очи ще надничам.
Дните са дълги, когато си сам.
А крайната цел е да бъдеш обичан...

Йордан Илиев 

След повика на род и код за кръв
отново съм пред старата ни къща,
отдавна скъсал пъпната си връв
дете бях в нея, мъж сега се връщам...

Протяжно охва пътната врата
и хуква миналото срещу мене.
Припомням си - лета подир лета
света как тука беше до колене.

Прекрачвам прага в бурени обвит,
От спомени, като с трева, обрасъл,
и сещам се, зад рухналия зид,
на воля как играл съм... и пораснал.

Долавям мириса на шарен боб
с лъжица дървена в гърне от глина.
Тук бог остава все така висок,
забравил е с години тук да мине.

С очи прозрачни, като ручей жив,
тъй както може само на детето,
да ме посрещне, светъл и щастлив,
дошъл е дядо ми чак от небето.

След лай на куче плисва детски смях,
и бос по къси панталони тичам
по пътя днес потънал в жал и прах...
Тук хората са станали на птици.

С мечти препълнен покрай тях стоях,
тъй както бъчва с вино е пияна
и пръв път тук за любовта разбрах
един ѝ стига, а за дружба - двама.

На селски хляб ухае, на уют,
на дим от лютеници и от сладко...
Днес чувам само как мухи жужат
и ударите на сърцето кратки.

Живота в нея е изсъхнал клон
от паяжини и тъга оплетен,
и лампата на кривия пирон
отдавна само в мислите ми свети.

След свят без път, през камъни и дъжд
със старата ни къща си говоря.
Завърнах се узрял от болки мъж,
дете съм щом вратата ѝ отворя.

Йордан Пеев 

Ако някога
те споходи самотата,
застани на някоя улица,
където има много хора,
и си науми,
че чакаш някого.
Той ще дойде непременно.
Някога...

Ивайло Диманов 

Животът ми е неподредена стая.
В стремежа си стаята да подредя,
все повече в хаоса потъвам.
В лабиринта от ребуси и от проблеми.
Знам, че на края на коридора,
когато се отвори последната врата,
всичко ще се подреди.
Но още има път през коридора.
Затова размествам мебели и картини,
затова се влюбвам и не бързам
в стремежа си да подредя
на живота ми неподредената стая.

Ирина Велева 

Върба да бях.
Над тебе да се свеждам.
А ти - река,
със пенести води.
Да пия
светлината отразена -
на слънцето
и всичките звезди.

Денят
от твойте дълбини да идва.
На дъното ти
нощите да спят.
Да те докосвам само,
ще ми стига.
И да те гледам -
като бягащ път...

Елица Ангелова 

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен,светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Елисавета Багряна 

Все тебе търся, приятелю,
когато ме стегне чепика,
когато се смея наужким,
а щурецът в душата ми вика.

Когато ми писне от тези
с фалшивите думи и чувства,
когато навън е студено,
а вътре е празно и пусто.

Все тебе търся, приятелю –
за уморения кораб пристанище.
Да позакърпиш платната ми.
Да ме гушнеш мълком на рамото.

И няма нужда да ти се правя
на по-добра и на по-красива.
Ти винаги ме приемаш такава,
дори когато не ме разбираш.

Твоето тихо присъствие
е като водата от извора,
дето цял живот всички го търсим,
но само избраните го намират.

Златина Великова 

Какво не бях, което би обичал?
Какво не бях, което би желал?
Добричка не един ме е наричал...
С добра жена е не един живял...

Но аз не съм добричка, непознати!
Тъй както ти не си изобщо лош...
Със поглед на възлюбен ме изпрати,
съзрях у теб и пъкъл, и разкош...

А сетне съжали, че си ме срещал,
избухна в смях по този си каприз...
Целувал си ме, нищо не усещал...
Залъгвал ни е пролетният бриз.

Не бях красива волна пеперуда,
не бях и романтичка без морал,
но пак във теб се влюбих до полуда
преди трошица обич да си дал!

Не бях, каквато би ме заобичал,
не бях, каквато би ме пожелал...
Добричка не веднъж си ме наричал...
Добра жена пронизва със кинжал!

Елеонора Граматикова 

Онази къща с каменни дувари,
с черниците разлистени отпред
и лястовичите гнезда като пендари,
нанизани по белите стрехи навред.

Мушкатата във сините гърнета,
трендафили, по изгрев разцъфтели,
чемшир край калдъръмена пътека,
гугутките, гнезда от обич сплели...

И помня как щурчетата с гъдулки
след залез слънце пеят на герана,
как нежно пазя в шепите светулки,
тъй както пазя спомена за мама...

В онази къща под високите сайвани,
по дъното на съдовете глинени,
завити със черничени юргани,
спят още пеперудите копринени...

Онази къща, дето под чардака
лекувах нявга лястовичката ранена
и пазех я от ноктите на котарака,
сега пустее като църква разрушена...

Сънувам в някои безлунни нощи
на баба уморените ръце
как пита бяла в дървените нощви
замесват с песен и сърце...

В онази къща толкова години
отминаха и толкова лета,
и миговете като незабравки сини
събирах с мъничката си ръка...

Онез лета с безгрижни дни,
под сенките зелени на асмите,
чуй, време, ти онез лета върни,
когато вярвах във мечтите...

Ирена Бочева 

Ако прегърнати броим звездите
далеко от градския шум?
Ако пуснем да летят мечтите ни
по небесния друм?
Ако сме просто двама безделници
и се смеем шумно на глас?
И дори сивите делници
щом сме заедно са цветни за нас?
Ако Луната много ниско
до нас слезне?
Ако ме докоснеш,
а аз не изчезна?
Ако щастливи сме,
че минути заедно имаме?
Ако с нежни пеперудени
ласки заспиваме?
И щурчета ни пеят отвън...
Сигурен ли си, че това не е сън?

Ирен Тодорова