Несбъднали се приказни целувки
задавиха поредния ми зов.
Заших с лъжи отворената рана
и даже не написах послеслов.

Приплъзнах по последната ти страница
за сетен път очите си с любов.
Издигнах там една ронлива граница,
към теб да я прекрачвам в полунощ.

Преглътнах най-горчивото "Обичам те",
да можех да те видя в сън поне...
И въпреки че все оставам ничия,
съм някак твоя, а пък своя – не.

ЛуЛу 

Голяма и бяла
надежда за път.
Среднощно съм спряла
и бродя отвъд.

Бродирам отвесно
и късам конец.
Безкрайните песни
прекъсва молец.

Годините – бяха,
а аз още не.
Пътечката плаха
сънува коне.

Голяма и бяла
надежда за път.
Защо тук съм спряла,
щом чакам отвъд?

Лилия Радоева 

Сама си изковах пироните, Любов –
ти пак се случваш в невъзможно време.
Сама пътеките си извървях – не си готова
да ме жигосаш с „дявол да те вземе!“.

А дяволът ме взима. Всеки път, когато
решиш, че точно с мен ще се споделяш.
И с него – като с дяволски добър приятел
се учим на компромиси и на търпение.

Той не обича да го дърпам за опашката,
страхува се, когато споменавам Кръста,
ревнува като дявол и е все напред с рогата,
но бяга като от тамян от златни пръстени.

(Тук си приличаме – аз злато не харесвам
и не вярвам на опредметени символи.
Той затова твърди, че с мен е много лесно,
защото знам, че пръстенът не е обричане.)

Аз също знам, че дяволът е дявол.
Но любовта – дори към него – не е грешна.
Кова пироните си. Първият е вече вляво.
Остават малко до възкръсването. По човешки.

Левена 

Земна сила някаква магнитна
постоянно тласка ме надолу.
А небесната нагоре вдига
моята душа и моя поглед.

Двете сили често контактуват,
двете за надмощие се борят.
А на мене ми се струва,
че потъвам и че литвам във простора...

Люшкат ме магнитни аномалии,
ангелските химни ме пречистват.
С радост и утеха срещам залеза.
С утрото тъга и скръб ме плисват.

Кристина Божанова 

Не ми е до обичане. Не ми
разказвайте за цветното у хората.
Едно кокиче цъфна призори
със белег прокървил от преумора.
А този свят се случи неразбрал.
Играеше с въже и се обеси.
Децата от съседния квартал
подгониха невръстното си детство.
И тичаха, обяздили страха.
Така се оцелява по неволя.
Прозираше в очите им земя,
която не признава цветни хора.
Разстрелваха глухарчета без шум.
И пак без шум разкъсваха небета.
А майка им повиваше наум
неслучена надежда в небитието.
А този свят се случи глух и ням.
Осъди добротата. И не плака.
И Господ се усети твърде сам
разпънат в цветовете на дъгата.
А този свят остана саможив.
И случи се така, че го убиха.
Обичам ли ще бъде като в стих –
безкрайно, непринудено и тихо.

Ангела Пранарова 

Изпепели ме този пуст живот –
Тщеславието с парещата жажда.
Сега съм заприличал на дърво,
което няма ни листа, ни ражда.

Понякога на сухия клонак
покарват листи – жълти и сварени.
То иска да цъфти и в него пак
да свирят косовете вдъхновени.

Дървото да цъфти, то значи зов
да долови и повика предвечен.
Най-краткото му име е любов,
но него аз не ще дочуя вече.

Нима е сътворено в този свят
едничко нещо без любов, трептене?
Пчелите с ласки милват всеки цвят,
ръцете към ръце са устремени.

Ще бъде пуста цялата земя
без туй привличане неуловимо.
А може би и аз да се стремя
към тебе, но сега ти нямаш име.

Ако те знаех, ще те нарека,
най-свято име ще ти дам – Начало.
И ласката на твоята ръка
от мен ще смъкне всичко изгоряло.

Ти ме върни отново за живот –
върни цъфтежа, птиците в гнездата!
Аз ще отрупам клоните си с плод,
ще ги сведа надолу, към земята.

Под мойта сянка хората от път
ще спрат във жарко пладне да починат.
Ще си отдъхнат, ще се разхладят,
сполай ще кажат и ще си заминат.

Климент Цачев 

Всичките ми грешки са безценни!
Всяко камъче, което ме препъна,
всеки тромб във крехките ми вени,
всяка болка, пред която се огънах...

Бурите, които превъзмогнах,
небесата ми, светкавично раздрани,
и куршумите от думи злобни,
всичко е в сърцето ми събрано!

И добре, че то, сърцето, е голямо,
та побира всичките ми грешки
и лекува всичките ми рани,
съхранява гените човешки,

за да мога пак да се усмихвам,
и "на въпреки" да съм щастлива...
Те, стихиите, си идват и отиват...
Ще ги боря! Докато съм жива!

Керанка Иванова 

Във синия сумрак на утринта,
когато си отива февруари
едно врабче предпролетно запя,
а песента душата ми опари.
С настръхнал, мокър гръб
като градинска сива котка,
врабчето малко будеше света,
дървото пък му беше лодка . .
Отвори слънцето небесната врата
три лъча, злато от небето
целунаха самотното врабче.
Ела, любими, сипвам от кафето,
денят тепърва ще расте...

Юлияна Атанасова 

Аз съм магьосница,
фея,
глупачка.
Аз съм момиче,
жена
и хлапачка.

Аз съм и сън,
и мечта,
и илюзия.
Аз съм див ужас,
и вятър,
и буря.

Аз съм стихия,
пожар
и огнище.
Аз съм ухание,
цвете,
трънище.

Аз съм послание,
слънце
и ритъм.
Аз съм дихание,
музика,
стих съм.

Аз съм пристанище,
бряг
и спасение.
Аз съм удавник,
весло,
вдъхновение.

Аз съм гора,
и поле,
и лагуна.
Аз съм и свещ,
и безумие,
струна.

Аз съм
една реална жена.
Щом си до мен,
съм всичко това.

Катя Славчева 

Един странен спомен
изгонен, бездомен
почука на мойта врата.
Брадясал и гладен,
отритнат, забравен
помоли за хляб и вода.
Нахраних го с вяра
а жаждата стара
с дъждовна вода утолих.
Предложих му вана
застлах му дивана
и стоплих съня му със стих.
На другата сутрин
в празната кухня
ме чакаше чаша кафе;
три рози в саксия
и листче хартия
с голямo, червено сърце.
Тогава си спомних,
че този бездомник
е смисълът в моя живот.
Сълзичка се спусна
и тихо въздъхна:
"Добре, че се върна, Любов!"

Катерина Кайтазова 

Аз някой ден ще си отида ей така,
недопрочела очерка на болката,
снишила се до възел самота
и лека от тъга, като обрулен облак.

И няма да узная колко точно
от любовта си още искам да ти дам,
и колко надълбоко мога да надскоча
вината, че без мен оставаш сам.

И няма да погаля за последно
косите ти, извити в бял въпрос.
Защо изобщо има понеделници,
щом всеки ден е край, безумно прост?

И знам, че ще надвикам суетата,
която е орисница на първия ни дъх,
и безгранично и безсънно, без остатък
при теб ще се завръщам с утринния лъх.

Аз някой ден ще си отида, както днес
от теб си тръгнах, без да кажа дума.
В ненаранена тишина една безплътна свещ
неистово овалите ти непонятни ще целуне.

danda 

Изтърпя ме - самотно сърце,
изтърпя мойте парещи рани
по кървящите боси нозе,
със които катерех вулкани...

Падах, ставах и сили пилях,
да премина горещата лава,
без света, който бавно градях
върху теб - и за миг да пострада...

Все очаквах да срещна добро,
все се молех светът да е топъл
и красив... но поредното зло
в мен изтръгваше времето с вопъл...

Все очаквах да срещна съдби
и с душите им аз да играя
най-красивите земни игри,
да се слеем с духа на безкрая.

Все очаквах да срещна любов
и в косите ъ дом да си свия,
да летя върху вятъра нов
и в очите му - обич да пия.

Не дочаках - ни дом, ни любов,
ни петаче в душата ми клета...
Лъхне нежност - а после суров
вятър зимен във нея все скита...

Не успях, знам, самотно сърце,
не успях да те видя щастливо,
всичко сякаш и времето взе
само мен трябва ти... да проклинаш...

Чавдар Василев