Дръпни конеца и вдигни ръката ми,
нека ти помахам, нищо че те мразя!
После със конците на краката ми,
принуди ме в твойте да полазя.
Облечи ми тази смешна дреха,
дето ми уши за представления.
И чрез мене постигни успеха,
с който ще те помнят поколения.
И когато блеснат светлините,
ме спусни на дървената сцена.
Дърпай ме отново за конците
и прави се, че говориш с мене.
Ще те слушам, няма да им кажа,
че ми се усмихваш за пред хора.
Аз съм само кукла, ти си важен,
кажеш ли ми „смей се” - ще го сторя.
И към края на аплодисментите,
след поклона и след гладиолите,
след като обрал си комплиментите,
аз ще свърша във купа с парцалите.
Но не ще да плача, аз съм кукла,
всичко ми е дървено, забрави ли?
Само ще те гледам през пролука
на сандъка, в който съм оставена.
И ще чакам, само как ще чакам!
Да ме вземеш в ново представление!
Нищо, че ще свърша пак във мрака
на поредното си погребение...

Десислава Ценова 

Ето ме, Господи,
няма лъжа!
Тук съм и всичко е цяло -
мислите,
думите,
тази душа -
днес са облечени в бяло!
Толкова пъти ги вади от грях
и от тъгата човешка!
Молех Те с болка,
треперех от страх -
беше ми трудно и тежко!
Но Те усещах и в черния миг,
знаех, че крачиш до мене!
Чувствах ръката Ти как ме държи
и ме изправя навреме!
Искам да мога
сега да горя
без да изгаря сърцето
в Твоята обич!
Докрай да вървя
и да достигна
небето!

Румяна Бакърджиева 

И понякога малка любов
неусетно ти хваща ръката -
мълчалива. Уж е просто любов,
а пък стопля до лято душата.

И смалява големия свят
до три удара на сърцето в минута,
до звезди две, които не спят,
до сребриста луна полубудна.

От мастилено черна нощта
прекроява в ефирна завеса.
Мислите разпилява така,
че дори да не знаят къде са.

Чак морето побира в очи.
На широко разстила земята.
И създава небе, и лети,
нежно стиснала само ръката.

И понякога тази любов
разцъфтява на цвете, едничко.
Ей така... Уж е малка любов -
капчица в океан. А е всичко...

Десислава Иванова 

Мина времето на неспокойните тръпки,
на вълшебния блян и на бунта в кръвта.
Любовта като цвете пукна своите пъпки,
разцъфтя във ухание и отрони листа.

И сега не ме блазнят вече твоите устни.
Не е вече тялото ти плод - със сладост налян.
Твойте думи ме дразнят. И при теб ми е пусто.
И е скучно със теб - и аз пак съм сам.

Вечер гледам навън как сгъстява се зрача,
как възлизат звездите по млечния път
а пред мен като колба земята подскача
и по нея хомункулусите вървят.

В нея всички лъчи избледняват накрая.
Най-любимите устни стават мърти уста.
И върти се, върти се, върти се в безкрая
вечността като прах от разбити сърца.

В този миг тази малка, невидима нишка,
дето свърза мойто с твойто сърце,
се превръща в могъща, в страшна сила войнишка,
става жилава като желязно въже.

И макар, че ти казвам и скучна и чужда,
аз копнея, щом дойде съня -
онзи сън от който вече няма пробуждане,
до твойто сърце да заспя.

Александър Геров 

Има още изгреви за посрещане,
с любим човек и приятно усещане.
Има още залези за изпращане -
с равносметка глава да поклащаме.
Има още песни за изпяване,
има върхове за покоряване,
има и земи непропътувани,
има и морета непреплувани.

Има думи премълчани, неизказани,
има чувства притаени, непоказани.
Има още добрини ненаградени
има и копнежи притаени.
Има също злини ненаказани,
има болки в сърцата изрязани.
Има хора с любов непрегърнати,
има хора към пороци обърнати.
Има много мечти несбъднати,
има проблеми като канари непомръднати.
Има тайни любови, несподелени,
има много страхове притаени.

Как искам да поправя всичко, да помогна,
но ще имам ли време дали ще смогна?
Имам още недовършени дела,
нека имаме души, а не само тела!

Деница Денева 

Напиши си любовно писмо
на папирус от моята кожа,
с капка кръв ще му сложа клеймо...
На скрижал ще наточа и ножа,

с който трябва да сториш Агнец
същността ми, полепнала в тебе —
хляб не бях, но не бях и свинец —
дъх бадемов в елея лечебен...

Напиши си, че още болиш,
(сърп ръждив за любови по жетва)
че превърна ме в тъжен дервиш,
сто молитви сменил срещу клетва.

Ведно с пъплещ на запад светлик
и в палто, натежало от спомен,
без пари, но с надежди — шиник —
хлопащ просяк, ранен и бездомен...

Палец грапав сложи му печат,
с две свещици, изплакали восък.
Сто пирона, макар че, стърчат
из нозете ми, тръгвам аз боса

по трънливия път на Годар,
с кръста вързан на кучешки жегли.
(Гладен вятър — шотландец-гайдар
за ярема обесен ме тегли.)

Ще достигна до твоя Едем —
вестоносец, от обич недишащ —
Бог с частицата твоя у мен,
разреши... Със ребро да подпиша!

Дениса Деливерска 

Не смеем и да се докоснем,
държим се като йезуити.
Уж всичко между нас е просто,
а чувствата остават скрити.

И зад мотиви все разумни
в душата непокорно греят.
Бронираме ги с думи шумни,
а те - напук на тях - си тлеят.

И бликват в нощите безсънни
подобно на поток планински,
дорде отново се разсъмне
и пак ги скрием йезуитски.

Така и ден, и нощ без мяра
си инквизираме сърцата.
А в нас пулсира крехка вяра,
че става любовта ни свята.

Дафинка Станева