Аз съм толкова, колкото обич ми трябва.
И съм толкова, колкото път извървя.
Аз съм толкова, колкото път ми остава.
И съм толкова, колкото всички цветя.

Аз съм толкова, колкото в мене се взираш.
И съм толкова, колкото искам да знам.
Аз съм толкова, колкото ти ме разбираш.
И съм толкова, колкото мога да дам.

Аз съм колкото шепа въздушни целувки.
И съм толкова, колкото вярваш във мен.
Аз съм колкото нежно докосване с устни.
И съм толкова, колкото моите "не".

Аз съм толкова, колкото думи изричам.
И съм колкото цяла една самота.
Аз съм толкова, колкото силно обичам.
И съм колкото всичкия дъжд на света.

Селвер Алиева 

Какво се случва вече, братко? Животът плаче неразбран.
Усмивки виждам все по-рядко. Светът от мрак е завладян.
Дали фалшивите ни роли ни правят тъжни и сами?
Човекът, пламнал от неволи, отново пише и не спи.

Въздиша болката световна с гръдта на младата жена,
която чувства се виновна, че няма средства за храна
за двете грейнали дечица, които скоро тя роди?
Къде се крие онзи рицар, наречен „татко“ от усти?

Въртим се. Празен е сюжетът. Къде е следващият план?
Навън животите ни кретат. Защо се чувствам разпилян?
Отскоро римите не пеят. Скрибуцат техните души.
За мир и радости милея. Когато плачем, ме боли.

Какво се случва вече, братко? Нали си още моят брат?
Четем проблемите си гладко. Дано да минеш за обяд.
Дано животът заприлича на песен в млъкналия век.
Живей с мелодия на птиче и грей с душата на Човек!

Димитър Драганов 

Живееш в бездната на моя стон.
И там в искрица се превръщаш.
А аз потъвам неусетно в спомена
за теб и чакам твоето завръщане.

Без тебе дните ми са безутешни,
А нощите самотни са страдание.
Дали ще си простим за грешките,
в душите ни нанесли тихи рани?

Дали към други брегове вървим?
Или един към друг ще тръгнем?
Копнежът ми трепти неутешимо.
Изгарям бавно като нежен въглен.

Светозар Аврамов 

Като дете сънувах странни същества,
които сбъдваха мечтите ми за вещи.
Оттам е тази тънка празнина
насред сегашните илюзии за вечност.

Тя бавно се превръща във стъкло
на сутрешния ми стеснен прозорец,
където изгревът и вечерта
почти се сливат, а не си говорят.

Димитър Гачев 

Да се срещнем в средата на пътя.
Обиграни. С ранени наивности.
Ще се пръсне на букви сърцето ми.
Не чети. Остани си невинен.

Но четеш. И тъмнеят в очите ти
греховете, които измисляш.
Ще разтворя душата си мидена.
Влез. Начувствай се. После ще мислим.

Отличи ме сред другите спомени
след преминали устни и длани.
Възмезди всички думи отложени,
тъмни стъпки от друг в паметта ми.

Ако „искам” измества „не може”
и „докосвам” отменя „очаквам”
- да посрещнем онази тревожност
между два удивителни знака.

Димитрина Желязкова 

Коя съм аз, къде отивам днес,
побъркана и влюбена до лудост...
осъдена на публичен процес,
че вярна бях на себе си до... глупост!

А мислех си, че истинска съм май,
че мога да се боря за усмивка...
Повярвах, че навсякъде е рай,
че мога да съм нечия щастливка!

Пронизана от думите стоя
на тесен кръстопът и чакам... чудо
А планове за утре не кроя -
сърцето ми призна си, че е... лудо!

В капана на заблуда нереална
очаквам кротка нечие перо
да драсне грубо думите фатални -
"Доброто днес е в ролята на зло!"...

Дида Христозова 

Аз побеждавам възрастта,
защото я обичам.
На показ вадя старостта
с усмивка на момиче.
А бръчките по моя лик
са сватбена дантела -
и „да” ще бъде моят вик,
когато се преселя.

Светлана Йонкова 

Аз те чакам.
Чакам те още
до огнището
с угаснал пламък.
След безсънните нощи
сърцето ми стана на камък.

Не можах, не изтраях
и се сгуших в гора посребрена.
Остарях от разкайване -
и в мен, и край мен е студено.

Диана Иванова 

Не може друг да ме очаква като тебе.
Не може, мамо. Няма твоето сърце.
Осъдена е майката на безпокойство
за рожба свидна, за дете.

В молитви името ми пламенно изричаш.
Бог молиш грешките ми да прости.
От ветрове да бъда пощадена.
Свещицата ми дълго да гори.

Ръцете ти обичам, мамо!
Били са здрави, хубави ръце.
След раждането първи са ме взели.
Огряло ме е най-красивото лице.

И двете, майчице, стареем...
Вървим със болка по хилядолетен път.
Каквото да се случи, те обичам!
Кръв от кръвта и плът от плът!

Детелина Стефанова 

А виното, което не изпихме с тебе,
остана в чашите. Навярно... да ни чака.
Защо ли вещите, дори и непотребни,
не хващат като нас разнопосочни влакове,

а се изпълват с някаква смирена вярност,
в очакване излюпване на пеперуда.
А ти... размяната на шапките полярни
е по-възможна да се случи като чудо,

отколкото да ме намериш в огледалото,
макар да служи за обратно гледане.
Преди да се роди и... отлетяла е,
инстинктите си за летеж да следва

и не познала краха на илюзиите още,
онази малка пеперуда в тялото ти.
А ние... всеки в своите си нощи,
се взираме безлико в огледалото.

Светла Гунчева