Походих доста. Стига ми това,
че вече ви познавам до присъда.
Отдавна сте пораснали деца,
със приказка, която ви излъга.
Светът е малък. Колкото една
до покрива щастлива, малка къща.
От много ум и малко суета
в парче от айсберг всеки се превръща.
Присънват ви се... хващате с ръка
звездите по звънтежа на парите.
Не е небе. Наметка е това
над царственото шествие на дните ви.
Заети сте. И толкова сами.
Самотното ви щастие ви стига.
Броите. Щом достигнете до три
човешката ви същност се разплита.
А малкото останало сърце –
стопява се. И островче остава.
Приятелството в нечии ръце
изгубва се подобно зрънце в плява.
Наситих се. Отивам си оттук.
Завръщам се на моята планета,
където тишината е със звук
на обич от разцъфнали лалета.

Христина Борисова 

Ако не вярваш, че съм истинска принцеса
и се съмняваш в синята ми кръв,
и питаш, и разпитваш откъде съм,
тогава, принце, да ти кажа първо:
Ела на гости, вкъщи до огнището
да отделиш от сива прах зрънцата,
да лъснеш пода, старите тави и нишка
по нишка разплети си суетата.
За баница накълцай после тиквата
и оседлай нощес шест бели мишки!
Едва тогава с трубадури ме повикай
и аз ще дойда в цялата си пищност!
Ако за тебе всичко е преструвка
и хич не ти се влюбва в „Сиромашка“,
не ме търси със стъклената ми обувка,
а по-добре си гледай трона! И забрави ме!
                                                   
                                                Пепеляшка

Ивелина Радионова 

Не искам нищо да се повтори,
и няма да се обърна назад.
Ни към светлите сребърни нощи,
ни към онзи пенлив, ментов цвят.

Не очаквам от вятъра поздрав,
и от капчица дъжд не боли.
Ако нещо сега е умряло,
значи живо било е. Дали?

Даже в сън не пътувай към мене,
много студ ни разделя и прах,
от огнище отдавна изтляло.
Не поглеждай назад! Преболях.

Иванка Миклович 

С шепите на своята тревога
търся корен в пепел от мечти.
Божичко, без корен как ще мога?
Тази пепел как ще ме крепи?

Мен ръка с една любовна ласка
ме подпира под това небе.
Вика ми: мечтата ще порасне,
ти опри се на това дете!...

Колко време ще съм прав – не зная.
Искам и да съм баща достоен.
Аз страха си в мрежите на паяк
плахо тъпча и не съм спокоен.

Фикри Шукриев 

А на всичко отгоре и зимата беше дълбока...
И в дълбоката зима вървяхме един срещу друг:
две объркани птици, случайно изпуснали срока
да си тръгнат с голямото ято на юг!

Там снегът ни завя и вихрушките ще ни здрависат
и в каквото не вярваш - повярвай, каквато поискаш - бъди,
но в крайпътните преспи стои неизтрит клинописът
на по-едрите (мои) и по-ситните (твои) следи.

И душата ти сигурно гледа насам оглушала,
но с какъв словоред да я стопля, с какъв благослов:
само облаче дъх, само ивичка скреж върху шала,
само тази премръзнала птича любов!

Нека зимният въздух до голо сърце ни прониже,
да забравим къде сме вървели, да не питаме как сме дошли...
Но нали от дълбоката нежност, от дълбоката грижа
и дълбокото дишане също боли?

И сега погледни колко сняг се разстила,
колко сняг е навял над живота ни черен и бял...

Но къде ти е медното пръстенче, мила?
Утре само по медното пръстенче бих те познал!

Иван Николов 

Аз се връщам назад през камари от струпано време
и си търся живота, ограбен отдавна по пътя.
Колко малко за себе си някога исках да взема,
колко много неща премълчах и успях да преглътна.

Гледах вечно нагоре и в някакъв облак откривах
онова, от което човек на света се нуждае,
все нататък ме теглеше някаква муза щастлива
и в небето безкрайно намирах родина накрая.

Вече знам, ако иска земята да бъде родина,
не достигат реките, макар да са толкова бистри,
планините не стигат, макар да са толкова сини,
и пръстта ѝ не стига, макар да е толкова близко.

И когато изсмуква от теб и последните сили,
и на твоята обич синовна отвръща с омраза,
шапка щом ти крои или готви отровното жило,
и в безумни години да бъдеш вграден те наказва...

За какво ти е? Бягай, където ти видят очите.
Но стоиш с подкосени крака като стълб и не можеш.
Няма даже кого с прималяло сърце да попиташ:
За какво ми е тоя живот, за какво ми е, Боже?

Тоня Трайкова