Неразрешима вселенска загадка,
небесна и земна, безкрайна и кратка.
Възпята и хулена в рима и проза,
неизлечимо дълбока хипноза.
Стих вечен от древен библейски папирус,
в централния мозък компютърен вирус.
Нетленна останала през вековете –
картина, поезия, музика, цвете.
Лъжовна и скрита, открита и искрена,
запазила с вяра най-святата истина.
Понесла на рамото тежко разпятие.
Разтворила нежни момински обятия.
Дарила душите с искряща надежда,
телата оплела във порив на нежност.
Заченала бъдеще в бурните нощи,
преди векове да е имало още.
И майка грижовна, и нежна любима,
кралица, робиня – жена несравнима.
По-силна от земното време и възраст,
прастара и млада, безумна и мъдра.
Открила на влюбени нови пътеки,
готова да стопли сърцето на всеки.
И ангел невинен, и фея свенлива,
остава в душите ни винаги жива,
недосегаема, лесно ранима.
О, нека пребъде и нека я има!

Цветан Диковски 

Животът е дар,
но наивна не искам да бъда –
актът за раждане
всъщност
е смъртна присъда.
Няма помилване.
Само възможна отсрочка.
Даже не знаем къде е
последната точка.
С поглед назад
пътят изглежда ни кратък.
Не съжалявай.
Предай своя дар
по-нататък.

Цвета Брестничка 

Всичко е толкова елементарно:
започваш от най-сложните неща.
Абсолютно убедено и вярно -
вярвай на великата простота!

Най-напред се вгледай в нещата точно,
после опитай да ги разрушиш,
да ги разложиш на части нарочно
и в обратен ред да ги подредиш.

И деформирани, те да започнат
да добиват своя форма и цвят.
И с инстинкт - зачатие непорочно -
да влезеш в техния свят непознат....

Ето - странно в хаоса се събират
подсъзнателни твои черти.
И материята се трансформира,
вибрира музика, слово шепти...

И се завръщат към себе си бавно
най-древните думи - хляб и вода.

Всичко е толкова елементарно:
започваш от най-сложните неща.

Христо Ганов 

Ако бях бързoструйна вода,
запреливала, тебе да търси,
снеговете ти щях да крада
и да роня, поройна, брега си,
да удавя в гнева на вълна,
от рушителна страст устремена,
всеки брод: няма как да склоня
даже мост да премине над мене...
Тъмен пролом в планинската гръд
бих изровила – пряко в скалите,
сякаш дялам в сърцето ти път,
а достигам до теб лековита...
И по залеза, в мен очертан,
тънък фьон покрай теб да пропусна,
та за кратко загубили свян,
да разтворят цветчетата устни –
нежно ехо от полъха тих:
да отрониш сълза петолистна...

Аз съм – твоята мисъл във стих –
приеми ме, не ме пренаписвай!

Йорданка Гецова