Несбъднали се приказни целувки
задавиха поредния ми зов.
Заших с лъжи отворената рана
и даже не написах послеслов.

Приплъзнах по последната ти страница
за сетен път очите си с любов.
Издигнах там една ронлива граница,
към теб да я прекрачвам в полунощ.

Преглътнах най-горчивото "Обичам те",
да можех да те видя в сън поне...
И въпреки че все оставам ничия,
съм някак твоя, а пък своя – не.

ЛуЛу 

Голяма и бяла
надежда за път.
Среднощно съм спряла
и бродя отвъд.

Бродирам отвесно
и късам конец.
Безкрайните песни
прекъсва молец.

Годините – бяха,
а аз още не.
Пътечката плаха
сънува коне.

Голяма и бяла
надежда за път.
Защо тук съм спряла,
щом чакам отвъд?

Лилия Радоева 

Сама си изковах пироните, Любов –
ти пак се случваш в невъзможно време.
Сама пътеките си извървях – не си готова
да ме жигосаш с „дявол да те вземе!“.

А дяволът ме взима. Всеки път, когато
решиш, че точно с мен ще се споделяш.
И с него – като с дяволски добър приятел
се учим на компромиси и на търпение.

Той не обича да го дърпам за опашката,
страхува се, когато споменавам Кръста,
ревнува като дявол и е все напред с рогата,
но бяга като от тамян от златни пръстени.

(Тук си приличаме – аз злато не харесвам
и не вярвам на опредметени символи.
Той затова твърди, че с мен е много лесно,
защото знам, че пръстенът не е обричане.)

Аз също знам, че дяволът е дявол.
Но любовта – дори към него – не е грешна.
Кова пироните си. Първият е вече вляво.
Остават малко до възкръсването. По човешки.

Левена 

Земна сила някаква магнитна
постоянно тласка ме надолу.
А небесната нагоре вдига
моята душа и моя поглед.

Двете сили често контактуват,
двете за надмощие се борят.
А на мене ми се струва,
че потъвам и че литвам във простора...

Люшкат ме магнитни аномалии,
ангелските химни ме пречистват.
С радост и утеха срещам залеза.
С утрото тъга и скръб ме плисват.

Кристина Божанова 

Не ми е до обичане. Не ми
разказвайте за цветното у хората.
Едно кокиче цъфна призори
със белег прокървил от преумора.
А този свят се случи неразбрал.
Играеше с въже и се обеси.
Децата от съседния квартал
подгониха невръстното си детство.
И тичаха, обяздили страха.
Така се оцелява по неволя.
Прозираше в очите им земя,
която не признава цветни хора.
Разстрелваха глухарчета без шум.
И пак без шум разкъсваха небета.
А майка им повиваше наум
неслучена надежда в небитието.
А този свят се случи глух и ням.
Осъди добротата. И не плака.
И Господ се усети твърде сам
разпънат в цветовете на дъгата.
А този свят остана саможив.
И случи се така, че го убиха.
Обичам ли ще бъде като в стих –
безкрайно, непринудено и тихо.

Ангела Пранарова 

Изпепели ме този пуст живот –
Тщеславието с парещата жажда.
Сега съм заприличал на дърво,
което няма ни листа, ни ражда.

Понякога на сухия клонак
покарват листи – жълти и сварени.
То иска да цъфти и в него пак
да свирят косовете вдъхновени.

Дървото да цъфти, то значи зов
да долови и повика предвечен.
Най-краткото му име е любов,
но него аз не ще дочуя вече.

Нима е сътворено в този свят
едничко нещо без любов, трептене?
Пчелите с ласки милват всеки цвят,
ръцете към ръце са устремени.

Ще бъде пуста цялата земя
без туй привличане неуловимо.
А може би и аз да се стремя
към тебе, но сега ти нямаш име.

Ако те знаех, ще те нарека,
най-свято име ще ти дам – Начало.
И ласката на твоята ръка
от мен ще смъкне всичко изгоряло.

Ти ме върни отново за живот –
върни цъфтежа, птиците в гнездата!
Аз ще отрупам клоните си с плод,
ще ги сведа надолу, към земята.

Под мойта сянка хората от път
ще спрат във жарко пладне да починат.
Ще си отдъхнат, ще се разхладят,
сполай ще кажат и ще си заминат.

Климент Цачев