Къде са тези „мрачни” дни, къде са?
Кога изтече половин живот?
Ти беше стройна като стюардеса;
аз бях навирил нос, като пилот!

Богати бяхме с десет лева в джоба!
Кръстосвахме страната в соц. коли,
но нямаше демократична злоба,
която цветово да ни дели!

Тогава три кебапчета и бира,
с грамаж и вкус от БДС приет,
не беше трудно в лев да се побират;
сега това е невъзможно в пет!

Не искам носталгично да сравнявам,
стандарт и ред, тогава и сега …
Докато още сме в една държава,
ела да седнем на кафе с тъга!

И, ако днес светът не ни харесва,
да вдигнем поглед към зората пак:
ти беше стройна, като стюардеса;
аз бях навирил нос, като глупак!

Васко Попов 

Хей, приятел, да кажем открито:
във живота - тъй често нелеп! -
нараняваме тези, които
са най-близо до мен и до теб...

И дори в този миг да отворим
стара рана, помни го това:
наранени са винаги хора,
без които не можем живя!

Нараняваме свойта любима,
стар приятел и родния брат -
и във своя стремеж за взаимност
често рая превръщаме в ад...

Няма нужда, проблесне ли брадва,
пак по навик да бъдем нащрек:
нарани ли те някой, се радвай -
значи той ти е близък човек!

Васил Сотиров 

А беше... беше друго време...
Каква любов! Какъв разкош!
Но кой успя да ги отнеме...
Еднакви... скучни... ден и нощ...

Във плен на делничната проза
и постепенно... току виж...
започваш в минимална доза
онези думи да пестиш...

Не се търпи! Цял ден мърмори
от сутринта до вечерта.
Ах, невъзможно става... Сори!
И тръшваш входната врата.

Къде така си тръгнал, братко?
Я, пак обратно си ела...
И все по-рядко, все по-кратко
в нощта споделяте тела.

И сякаш нищо не зависи
от вас... Сами... Жена и мъж...
Но мили мой, я представи си,
че тя изчезне изведнъж...

И представи си, мила моя,
че днес си е отишъл той...
И няма връщане... В безброя...
В невъзвратимия безброй...

Не можеш да си го представиш!
Внезапно... Ужас... Как боли...
Готов си всичко да направиш...
Но само тук да е... Нали?

Умре ли тя и ти умираш...
Не! Вечно заедно! Дано!
И някак изведнъж разбираш
че сте се слели във едно...

Недялко Йорданов 

Как със теб се разминахме... Помниш ли...
Беше в минал живот... Или вчера...
Днес сме тъжни несрещнати орбити,
две вселени, любов ненамерили...

Аз съм всичко, което не искаш
да изтриеш... Защото останах
във сърцето, в мечтите ти, в мислите...
В теб ще бъда, дори да ме няма...

Ще съм малка сълза. Лист отронен.
Чудна песен. Лунно докосване.
Юлски бриз ще съм. Трепет. И спомен.
И от звездна любов омагьосване...

Ще съм изгрев. И залез. И всичко...
Тъмен край. Или светло начало.
Във безсъници само обичана.
Ще съм вечна мечта... Нежност в бяло...

Ваня Статева 

Отдавна си във мен, но ти какво си?
Пулсираш със сърцето ми, в кръвта. –
Запалваш ги със хиляди въпроси,
а те горят пожари във ума...
И ме обсебваш просто непонятно!
А всъщност кой си? Странен непознат...
С фантазията моя вероятно
си станал най-красив на този свят...
И тъй като болиш, аз все те гоня –
с добро те моля, с гневно „Напусни!”.
Но се съмнявам в собствената воля,
защото все не си отиваш ти...
Да, ясно е – с копнежа те измислих –
човек от плът превърнах в идеал.
В душата те изписах в чудни листи.
От невъзможност те покрих с печал...
Сега разбра ли колко си високо?
Нима не искаш да останеш там?
Мечта бъди в живота ми, защото
на нея всичко мога да ѝ дам!...

Ваня Акъллиева