Тя може да не е божествено красива,
дори със земна красота да не блести,
но крие в себе си онази прелест дива,
която кара мъжкото сърце да затупти.
Тя винаги е съблазнителна и мила,
и остроумието на мъжа цени.
Ухажванията приема търпеливо,
но грубост и насилие не ще прости.
Дори и да не бъдеш склонен към романи
и да не си робувал сляпо на жени,
бъди уверен, че и с принципи отбрани
не си предпазен от властта ѝ ти.
Тя неусетно бързо мисълта ти обладава,
макар да си се смятал вече несмутим.
Чувства угаснали от тлееща жарава,
разпалва в огън буен и неугасим.
Както при горския пожар загасналото пепелище
остава много дни да тлее и искри,
така при любовта фатална множество са дните,
душата обгорена раните да заличи.
Дали девица, изкушена в минали животи,
обзета от злощастното желание за мъст,
сдобила се с чаровен магнетизъм
необратимо запленява всеки срещнат мъж?
Или богиня - вездесъща и красива,
с кармичен дълг пред своята съдба,
във земен облик се е въплътила
да всява смут във мъжките сърца?
Така фаталната жена с омайна сила
и скрита власт, що пламенно зове,
макар и тя самата да не е щастлива,
неумолимо наранява множество мъже.

Никола Берчев 

Аз съм жената, която не може
своята песен да върже с въже.
Аз съм жената, която тревожи
нощем сърцата на всички мъже.
Аз съм безумният трепет в душата,
глътката въздух през дългия ден,
лъч на надежда, пробил тъмнината
и топлинката след залез студен.
Аз съм водата. И хлябът. И всичко.
Стръкче зелено в бетонна стена.
Мога през тръните боса да тичам.
Мога да бъда просто жена.
Аз съм родена от слънце и огън,
нося във себе си ласка и зов.
Аз съм надежда, копнеж и тревога...
Аз съм ЖЕНАТА! Аз съм ЛЮБОВ!

Нели Вангелова 

Аз ще достигна своя връх преди
да ме съборят ветровете... Нека
да падат мъртви птици и звезди,
назад да тичат всичките пътеки

и нека всяка крачка да е рана,
от стръмното нозете да изтръпват -
на своя връх сънуван и мечтан,
преди да са ме стъпкали, ще стъпя!

За мен е тесен този хоризонт,
до който погледите ви опират!
Какво, че равнината ми е дом -
високото във мене я презира.

Весела Димова 

Благодаря ти, любов! Че ми беше приятел...
И вкусих без страх плодовете ти.
На съдбата ми сякаш ти беше ваятел,
а аз ти повярвах... и ти дадох сърцето си.

Не съжалявам, любов! Че опитах от всичко...
Ранявах... после мен ме раняваха.
Гневих се и плачех. До полуда обичах.
Но живях... и до край се раздавах.

Когато обичам ставам различна.
И това отдалеч се познава...
Като цвете душата ми в миг се разлиства,
едно слънце в сърцето ми топло изгрява.

Благодаря ти, любов! Че ме караш да чувствам...
Че ме правиш по-добра, по-красива.
Където гориш ти си нежност и истина...
Благодаря ти, любов че си вечна... и жива!!!

Вероника Костова 

Виртуално обичаме, виртуално тъжим,
виртуално спорим, виртуално мълчим.

Виртуално рисуваме сърчица красиви
и целуваме нежно - виртуално щастливи.

В свят от лъжливи виртуални забивки,
безпроблемно раздаваме виртуални усмивки.

И влизаме в него когато поискаме,
когато в къщи до втръсване писне ни.

Зад измислени профили – мъничко смешни,
изживяваме своите фантазии грешни.

И забравяме всички, че светът виртуален -
красиво измислен е почти нереален.

Вера Илиева 

Вълшебните арки в зеления Летен театър,
където през август балетът ловеше звезди,
са само декори, сквернени от новия вятър,
и маси кръчмарски на сцената той подреди.

Обичам те, Варна, но вече едва те познавам –
в кината ти бинго превръща мечтите в пари.
В книжарници – банки, пазарище в Спортната зала
и с надписи чужди неонът рекламно гори.

Чернее гранитът на празните пиедестали,
а Левски и Ботев стопени са вече за мед.
Обичам те, Варна, от тебе в очите ми пари
и погледът мрачен не види що иде отпред.

Не съм носталгична. Гранитът пак чака кумири,
прогресът настъпва, расте със валутния курс.
Но в празните люлки в градината вятърът свири
и кой ще го ражда тъй нужния днешен Исус?

Мария от борсата? Сръчната в бизнеса дама?
Или Магдалена от нощния кордебалет?
И кой ще изгони търговците все пак от храма –
те вече са вътре и даже се бутат напред?

За празник оставят доброто си, само за показ,
даряват сираци, когато ги снимат анфас.
А с хляба и рибата бъркат ни в джоба дълбоко
и все по сме гладни – Христос да си мисли за нас.

Обичам те, Варна. Морето зад мен се надига
и кърти със нокти от грях натежалия бряг.
И бавно разбирам бич Божи кога ни постига.
Във вестника пише, че свлачище имало пак...

Венета Мандева