Остани в моя свят като малко врабче,
остани тук при мене през всички сезони.
И не слушай, че някой си там ще рече:
той е слабо дръвче с изпокършени клони.

Аз ще пия за теб и от мъката сок,
за да вдигна високо най-здравите стволи.
И със песенен лист в този свят синеок
ще ти дам радостта си и моята пролет.

Остани с верността. Тук, под слънце и дъжд,
направи си гнездо на самото ми върше.
А при буря и мрак ти за мене се дръж,
че без тебе ще бъда напразно прекършен.

За да бъда щастлив, аз горя като свещ,
ще те пазя от студ и от есенни врани.
И през лятото - твой, и през зимния скреж...
Само с мен, само с мен в моя дом да останеш.

Ето, всичко вземи - и гнездо, и сърце...
Моят корен не храни къртица.
По-добре е в гнездото да виждам врабче,
вместо прелетна птица.

Воймир Асенов 

Мечтая за нежна тъга на безделник
и скука в домашен уют,
където от понеделник до понеделник
спокойно да бъда луд.

Да изляза привечер на моя балкон
и да бъда със думите сам,
и закачил духът си на някой пирон,
да не мога да скоча оттам.

На мене самия да бъда любовник,
на мене самия - палач.
Да се ухажвам от сутрин до късен следобед,
и самоизмъчвам по здрач.

И легнал на дъното на моя креват,
насаме със самата смърт,
от стар философ да се чувствам по-млад,
и от блудница малка - по-дърт.

Но накрая разбрал, че съм само затворник,
да блъскам да бъда чут!
И избягал от къщи през някой вторник -
да всявам в душите ви смут!

Владо Любенов 

В теб второто си его аз открих.
И те обичах с обич невъзможна.
Макар без смисъл, пишех стих след стих.
Пулсираше душата ми тревожна.

Разрязваше ме болка като нож,
отляво нейде, там, покрай сърцето.
Дали бе ден или бе черна нощ -
от обич не успявах да усетя.

Дочувах само лудия си пулс
как биеше по сините ми вени.
На любовта стихийния импулс
с копита трополеше вътре в мене.

В теб някога аз любовта открих -
обречена любов. И невъзможна.
Не пиша днес банални стих след стих.
Спи сън дълбок душата ми тревожна.

Пенчо Пенчев 

Ближния си аз обичам.
Както Господ повелява,
бързо ризата събличам
и със радост му я давам.

Зъзна на студа без риза.
Ближният замина с влака.
Ала чувам, че наблизо
някой друг със зъби трака...

Моят враг! Сега я втасах.
Ще замръзне, мили Боже!
Нямам риза - на врага си
подарявам свойта кожа.

Владимир Виденов 

Дали ще мога да забравя?
Обидата ти да простя?
Не знам... Но виж изпепелява,
забравена от тебе, близостта.
На двама ни е тъжно, зная.
Такава страшна празнота.
Ненужна драма с теб играем
надвесени над пропастта.
Какви ще бъдат дните бъдни?
Невяра грабва светлия ни ден...
Та може ли със прошка да се върне
опустошеното у теб и мен?

Виринея Вихра