Ако е мъртъв камъкът; ако пръстта е няма;
ако небето синьо е измама;
ако звездите светят само в тъмнината;
ако изгасва огънят; ако листата
растат напролет и изгниват есента;
ако до време духа всеки вятър;
ако заглъхва над земята песента;
ако надолу всичките реки текат;
ако с вода се утолява всяка жажда;
ако до гроба свършва всеки път,
кажи ми ти - защо човек се ражда?

Георги Джагаров 

Очите ми, те всеки ден те търсят.
Как да им кажа "нея тук я няма"?
Все тебе виждат, вечно се объркват
при всяка малка зрителна измама.

Умът ми знае колко си далече,
краката нямат сили там да идат,
но може би когато те забравя вече,
очите пак ще искат да те видят.

Петко Босаков 

Ако решиш да се върнеш,
недей ми звъня,
телефона продадох,
не се вписва в сметките.
Ако решиш да се върнеш,
недей да ми пишеш,
отдавна не чета писма,
(те са моравият бунт в кръвта ми),
вместо тях, чуждите мисли чета.
Ако решиш да се върнеш,
усмивката ми избяга,
откраднаха я катунари -
в катуна я отнесоха.
Ако решиш да се върнеш,
ще ти липсва смеха ми -
отдавна не се смея,
да не би да се задавя
във извивките му.
Ако се върнеш
и навън е виелица,
и няма кой да ти отвори,
(нали знаеш, ключът
е в олуците на къщата),
отвори си и влез.
Ако се върнеш...

Гюлшен Алиева
 

Моят свят е различен,
топъл е, не е студен.
В него се чувствам обичан,
носи частички от мен.

Той е усмихнат и цветен,
щастие в него блести.
Скрил в себе си ветровете,
раждат се в него мечти.

Там аз рисувам на пръсти
своето синьо небе.
Пръскам със шепа звездите,
светещи в моето сърце.

В него събирам въздишки,
скрити от другия свят.
Тихичко вплитам ги в нишки,
пъстър килим си плета.

Моят свят е по–човечен,
много любов в него пазя.
Няма ни завист, ни алчност,
нито страх, нито боязън.

Има тук място за тебе.
нося го в своето сърце.
Хайде ела – заповядай,
аз го споделям със теб.

Генадий Тодоров 

В главата ми разчорлена се шмугна невестулка.
Побърка ме, за ден до пладне всичко овърша —
остави ме без капка ум, без мисъл, без шушулка...
А после слезе кат надолу — в тихата душа.

И стана тясно, много тясно в мене, като дупка.
И вместо въздух болка вдишах — сух пустинен прах.
Прищипа мракът пръстите ми — мидена черупка.
Гневът на цял безкраен космос в себе си събрах.

Посипах я главата луда с шепа черна пепел —
от стари баби лек за бяс си спомних изведнъж.
Но колкото и лошо своя свят да си оклепал,
все някой ден ще чуеш гръм и в теб ще плисне дъжд.

И в този миг не ще усетиш нужда от качулка.
И няма своя дух разбит да криеш в поглед тих.
Защото някой тръгва с теб, по-ярък от светулка,
покой ти носи, топла прошка... И прекрасен стих.

Поет за всеки луд да има — пристъпите клети
с усмивка да лекува, всеки белег да цери,
не ще му стигнат даже милион и сто планети,
на тях да побере доброто, дето сътвори.

Пепа Петрунова 

Съдбата ни се киска отстрани
и гледа ни, как заблудени,
не по пътя общ, а във страни
днес всеки се опитва да поеме,

но след завой и два, и три
пак тръгваме в една посока.
Съдба, сега ни събери,
недей да си така жестока!

Кому е нужно със години
нахалост времето ни да тече,
животът ни самотен да премине,
един към друг щом обич ни влече?!

Съдба-Ориснице, не гледай отстрани!
Аз искам с него винаги да бъда
и да празнуваме рождени дни...
Ако пак ми пречиш, ще те съдя!

Галина Белинска 

Взвод будилници яростно стреля във утрото ранно.
Сънни стаи проклинат отчаяно шумния ден.
Вън жена ми отново подрежда измити буркани,
а съседът продухва хриптящите бронхи вбесен.

Насърчено денят заблестява. Стартират колите.
Прахолякът поскърцва в очите и няма озон.
Хора нервно кръстосват града и се тюхкат сърдито –
пак форсира животът безкрайния свой маратон.

Нови къщи с нескривана гордост опушват небето.
Стари хора с нескривана мъка пристъпват едва.
А поетът намира желания образ и ето,
продължава нататък керванът със звънки слова.

И отскачат – зърна в броеница – назад часовете,
и съседът привечер отново се дави от яд,
и градът, потъмнял от умора, замислено свети.
Но поема след миг с огледало вълшебно сънят.

Гален Ганев