Навалелият сняг отпреди
в заледена пътека събра ни
и след нас не остават следи,
а вървим с незараснали рани.

Все по-близо са твойте черти,
потъмнели от късна развръзка,
Аз не мога, но ти ми прости –
да забравя защо те отблъснах.

Да се върнем обратно назад,
да нагазим в снега е студено.
Всяко бягство е по-голям ад,
а отблъснат, и дяволът стене.

Ти вървеше едва срещу мен –
бивша участ, изпита до дъно.
Аз пристъпвах в снега заледен,
уморен, безразличен и сънен.

Георги Тончев 

Понякога си толкова далече,
че късам всички струни на тъгата.
Понякога, а може би е вечно,
безлунно стихва Лунната соната.
Превръщам замъците в лудници
и трупам в тишината силуети.
Душата ми е тъжна блудница,
събираща огризки от банкета.
Но няма те. Сънувам те навярно
и искам при съня си да остана.
Но няма те; в просъница те мярнах –
отплуваща зад девет океана.
Измислих те и сигурно си струва,
но болката е все една и съща.
И много често кучешки тъгувам,
и много често тръгвам и се връщам.
Изгубих те и уча се да губя.
Дори съм жив и чудя се къде си.
Пегасът ми е перманентно влюбен
във някоя измислена принцеса.
Изгубих те и вече съм свободен.
Свободен от любов – свободно скитам –
и чуеш ли среднощ по покрива,че бродя,
да знаеш, че броя звездите.

Ради Стефанов 

Твойта чиста душа ме намери:
поигра си, раздвижи кръвта...
Звездопад от небесните сфери
ме поръси и срина скръбта.

С чародейство душата пробуди,
глътка жива вода ми преля
и жигоса кошмарите луди -
всички болки за миг разпиля.

Заобгръща ме плащ светлина
и залюбих отново живота.
Във сърцето ми стих затрептя
и надеждата плахо потропа.

Пламенка Чифлигарова 

Аз без да мисля - те обичах.
Сега те мисля - без любов.
Какъв да бъда предпочиташ:
наивник или философ?

Но всеки избор е приключен.
Аз твърде много съм ти дал -
мечтал съм да ти бъда куче,
любима книга, гривна, шал.

Да бъда винаги до тебе,
да бъбря глупости с талант...
Но онзи някой е погребан.
Спортувам и прелиствам Кант.

Лекувам с работа гнева си.
Анализирам любовта...
Но вече дните ми са къси
и много дълга е нощта.

Георги Константинов 

Ако днес си отново кръстовище,
а животът, озъбен те дърпа,
запокитва те в битки чудовищни
и светът сякаш пак е изкърпен
от тревожност, вина, колебания
или просто от страх да не паднеш...
Ако, въпреки всички старания -
в теб е нощ, а пък още е пладне...
Припомни си, че чудото чака те —
в дъх на бор, в такт от сгряващи ноти,
само крачка напред, там — зад пряката
и си вече на път да сработи.
Под милувка на скреж пеперудена,
под червеното було на мака,
в прозаичното утро отрудено
то е там... Неизменно те чака.
Помисли си за всичките мигове,
подарявани, без да научиш.
Само капчица вяра и стига ти.
Дай му шанс! Нека просто се случи!

Пламена Кръстева 

Не те доживях, Маргарита, не те доживях.
Сам продадох душата си. (Майстор бях сред търговци).
Един Мефистофел стига за всички. Не те доживях.
Всесилният Бог се усмихва тук благо и кротце.

Пием със Него небесна ракия и слушаме чалга.
Така изведнъж се отварят по-бързо сърцата ни.
Те, сърцата, са вече метафора, малко печална.
Та ме пита Отецът ни, как са ми долу децата.

Добре са, мерси, отговарям, а Твоите как са?
Той доловимо помръква и пак запалва цигара.
Но ангелски келнер сръчно почиства нашата маса.
И казва, вземи си такси за Отвъдната гара.

Влакът за ада тръгва след час, има време, отвръщам.
А аз бях ти дал цял живот, пак се смее Всевишният.
Не те доживях, Маргарита, а в рая е твоята къща.
В оня нашия, стария двор с белоцветните вишни.

Пламен Бочев
 

Аз имам такава съдба:
по твоя път земен, човешки,
да бъда не ярка звезда,
а шепа кибритени клечки.

Дарила небесната вис
на твойте мечти и възходи,
душата си огнена скрих,
в кутийката, в мрака на джоба.

Но мрак щом се спусне над теб
и зине с уста- да те глътне,
в миг клечка запалва сърце
и светва пред морния пътник.

Тъй кратък е звездният миг!
Но гаснат с такава утеха:
ти гониш страха си без вик
и виждаш пред тебе пътека...

Жадуваш ли ярки звезди
по пътя си земен, човешки,
ти джоб и сърце зареди
с кутийка кибритени клечки.

Петя Божилова 

И тъй: нищо ново на женския фронт.
На женския фронт няма „чужди” и „свои”.
Бленуваш за полет в красив хоризонт,
но твоят живот е в окопа и в строя.

Преброждаш безкрайни поля със пелин,
на мъжкия свят да докажеш, че струваш.
И, риба без въздух, си шепнеш: „Амин!”,
че все още имаш куража да плуваш.

Сам залезът пие от тебе тъга.
За обич леда ще превърнеш във пламък.
Със счупени пръсти, дори без ръка
ти с трепет и мъж, и дете ще погалиш.

Тъчеш бяло знаме на нощния стан,
а цялото войнство звезди с тебе плаче.
На мъката плащайки своята дан,
измолваш и глътка покой за петаче.

След смърт, поражения, смерч от печал
от сълзи и болка надежда омесваш.
В умората от всекидневната кал
под стряхата птици събираш за песен.

И тъй: нищо ново на женския фронт -
ни гръмък триумф, ни победни награди.
Една тиха служба. И вечен закон:
зова за живот всеки ден да изстрадваш.

Дафинка Станева 

В живота си обичах две жени.
Едната вече кротко отминава
към залеза на земните си дни,
а другата - не я познавам.

Едната ме роди и приласка
до себе си. И аз съм оттогава
безпомощен без нейната ръка.
А другата - не я познавам.

А другата - сега изпитвам страх
и някакво безсилие пред нея,
защото аз така и не разбрах
жена ли беше тя или идея.

Петър Анастасов