И предчувствам - това ще се случи,
в час незнаен ще дойдеш при мен
и най-ценния дар ще получа -
ще осмислиш ти всеки мой ден!...

Ще ми звъннеш във някоя сутрин,
в телефона ще кажеш: „Здравей!”,
бурна радост във мен ще избухне,
а сърцето ми сякаш ще спре...

Ще изтичам надолу към тебе,
от гласа ти пиян, окрилен,
и от сладката мисъл обсебен:
„Любовта днес дошла е при мен!...”

Ще те гушна на входа - прекрасна,
по-красива от всички цветя!
И от бял ден ще бъде по-ясно,
че за нас е създаден света!...

А във клоните слънце ще свети -
в този паметен, в този луд час!...
Тази обич ще ражда куплети
и ще пеят и птиците с нас!...

ringo 

Материална не съм... И не трупам пари.
Не робувам на сметки бакалски.
Нито съвест продавам, нито свеждам очи
пред ламтежа на вечната алчност...

Не лаская богатите. Нека си имат.
Те, парите, човека не правят.
Не купуват ни обич, ни здраве, ни име...
Нито светла пътека оставят...

Имам скромна трапеза. И мъничък дом.
Имам малко, но то ми е всичко.
Имам обич, семейство, подслон...
Нужна съм. И съм обичана.

Вярвам силно в едно: малко е нужно
да запазя достойнство и име.
Нищо мое не давам. Но не искам и чуждото.
И щастлива съм с толкова, колкото имам...

Ваня Статева 

Забравиха за мен звезди и небеса.
Мечтите са погълнати от зрака
и капчиците нежна утринна роса,
а тя е още будна и ме чака.

Не знае вечерта изминалия ден.
За слънцето луната си не спомня.
Все още тя не спи. Тревожи се за мен.
Тъмата е убийствено злокобна.

На бляна в паметта не съществувам аз,
но времето не ще превърна в драма,
наяве щом дочувам свидния ѝ глас -
загрижения топъл глас на мама.

Ваня Ангелова 

Бодна се в сърцето ми стрелата,
хвърлена безмилостно от Феб...
Уж не съм съвсем докрай отвят, а
дето да погледна - виждам теб!...
Чаткат твойте токчета припряно
на пинг-понг по плочите пред мен.
Ти ли си, не си ли ти?... През рамо
хвърляш поглед, нейде устремен...
Припка ми сърцето по паважа -
топка, изтървана от дете...
Мине ли кола, ще го премаже...
Циганка с метла ще го смете...
Вече приближавам силуета...
Трябва да си ти! Но ето на –
с грижите си, виждам, е заета
непозната хубава жена...

Ванилин Гавраилов 

Преливат в мен излишъци от нищо
и нямам повече какво да дам.
Очите съхнат като пепел от огнище,
свещта угасна в изоставения храм.

За всички мои непроходили молитви
отговорът вездесъщ все беше - Не.
Последният ми ангел се уплаши и отлитна,
останах да се давя сам в калта - на колене.

Нанесе времето кармичен отпечатък
и прекърши лесно недохранената вяра.
Неведомият път за мен е сух и кратък,
дори трохи от тайната вечеря вече няма.

А Бог е крайно въпросително понятие -
в света ми тесен трудно се побира.
На хълма чака непреклонното разпятие,
страха от него все така болезнено умира.

nyctophilia  

Кристален звън и блясък на сребро.
Под трепетния звук на клавесина
танцува пак, танцува Пиеро,
опиянен от самота и вино.

Кръжат край него в шумния салон
с фриволен смях игриви Пиерети,
а той отвръща със учтив поклон
на техните усърдни пируети.

Играе ролите си ден след ден,
загадъчен под бялата си маска:
замислен, тъжен, весел, възхитен,
разплакан, трогнат и измамно ласкав...

Но като истински велик герой
ревниво крие малката си драма,
че всъщност само нея чака той
и търси я, но знае, че я няма.

А в късна нощ, когато падне мрак,
душата му простенва като струна.
И не заспива, но сънува как
ще я посрещне и ще я целуне.

А тя, забравила за своя мим,
неблагодарна и безгрижно млада,
под погледа на всеки нов любим
танцува сред тълпата на площада.

Jereena
 

Мълчанието много ми тежи.
Тежат ми всички тайни в папка "други".
Каквото искаш, него ми кажи.
Превръщам се от лампа в... пеперуда.

И тихо, много тихичко летя.
Крилете ми пробити са. И мръсни.
(Защо ли най-красивите цветя
преди зората още ги откъсват).

Не казвам колко много ме е страх,
но ти ме прегърни поне за малко.
Нали така се прави? Шепа прах
в очите. И след края – отначало.

imperfect 

Понеже нямам думи за наричане,
остава ми единствено да сричам
минутите, изтекли без обичане
и с всяка сричка - тебе да изричам,
намерил се - без тебе да се губя,
изгубил се - във теб да се намирам,
разлюбил те - пак в тебе да се влюбя,
отрекъл те - пак тебе да избирам,
намразил те - до болка да обичам
пак теб, с теб всяка болка да лекувам
и да болея, докато те сричам
в минутите, в които съществувам,
присъствам, просто някак си ме има,
а всъщност хем ме има, хем ме няма
в познат живот със непознато име -
самотна лодка, а море - за двама.

heartfelt 

Горда съм, но не горделива.
Рязка понякога, но обичлива
Инат съм, но винаги с мярка
Гоня финала, а не старта

Добротата обичам. Не крия.
Наранявана, от болката вия
От завистта се страхувам -
често ме хули, но не я чувам.

Верен приятел съм - до гроб
лошото отблъсвам със "стоп"
Глава не скланям. Не предавам
Душата на рогатия не давам.

Хорските слабости не коря.
Старая се само да разбера...
Омразата щедро прощавам.
Безнравието не уважавам.

Духът ми в простора витае,
търси себеподобни, мечтае.
Свободен оставям го да лети
на воля - още от ранни зори

Жена съм - с мисията: любов.
Да имах и още един живот
тази пътека бих си избрала
и с радост я бих извървяла...

galiakara 

Да не идва сън до очите ти
щом в моите очи не си заспивал.
Да не се стоплят ръцете ти
щом моите не са те помилвали.
Да не виждаш лъчите на слънцето,
ако в мене не грее усмивка.
Да замръзнеш дори посред лято,
ако идеш под друга завивка.
Да не ти е сладък и хлаба,
ако с мен не разчупуш погачата.
Да ти боде в очите тревога,
когато ме караш да плача.
Да умираш от жажда в пустиня
щом от моите устни не пиеш.
Да ме търсиш сред хиляди хора -
ти от мене с години се криеше.
Да не трепва сърцето ти в сладост,
ако нямаш очите ми топли.
Всеки смях и наченка на радост
да завършва със сълзи и вопли.
Да не видиш ни мир ни утеха,
както мен си убивал жестоко.
Да те стигне справедливата карма
да прозреш че без мене не можеш.
И да виждаш как грея щастлива
до сърцето на моя мечтател.
Да съзнаеш, че за теб съм била
и жена и любов и приятел,
но да знаеш, че нощем горя
във ръцете на Мъж, чак изгарям,
че ме гали с върховете на пръстите
сякаш бавно настройва китара,
че докосва най-нежните струни,
докато бавно ме люби със нежност,
че очите му свежо зелени
ме отнасят във фина безбрежност,
че потъвам във тях като в сън,
като в буйни треви се отпускам,
че ми дава от топлия дъх
че дори и на сън не ме пуска.
Че ме пие с копнежни очи,
дето гледат по-чисто от ангел,
че за мен той е цялият свят,
и вселена и тръпка и щастие.
И е страст и е лава, експлозия..
Моят рицар, утеха, усмивка
той е даже букета ми с рози,
който ти да дариш не поиска.
Но след всички изляти сълзи
на едничко поне се научих,
че когато човек се раздава
без да чака и грам да получи
без да търси в замяна от същото
без да чака да бъде видян
в един Божи ден го застига
любовта, споделена и бяла
и забравя за всички герои
и за измислените им приказки
и поема си трескаво дъх
и потъва в покой
и е истина...

felisia 

Aз съм бавна и тиха, устремена към своето устие.
Влача тежки води и отпадък от бивши животи.
Ти не вярвай, че всяка река е родена безчувствена.
Има много потънал кипеж под вълните ми кротки.
Моят извор е скрит сред усоя на тъмни дъбравища.
Все под корени жилави с мъка процеждах дъха си.
След това се спотайвах в отчайващо-гадни тресавища,
но не спрях и потекох надолу по стръмното бъдеще.
И тогава ме спъваха с ненаситни, до пръсване, бентове.
Аз ги пълнех с прозрачна вода и си мислех за скока.
Не броях колко литри остават у тях, а моментите,
след които свободна отново ще следвам посоката.
Срещах други потоци по пътя. Прегръщах ги, пиех им силата.
Наедрявах, разливах се, давах живот на природата.
Бреговете си ронех. Понякога доста безмилостно,
но бях млада река. Ненавиждах самото безводие.
Придобих самочувствие. На гърба си пренасях благата.
Бели кораби пореха моята кожа настръхнала.
И течеше, течеше безсмъртна и тежка душата ми.
Многоводна, широка, красива, почти непресъхваща...

Днес съм бавна и тиха, на крачка от своето устие.
Влача кораби, тежки метали и битова химия.
Да останеш след толкова път все тъй чист е изкуство.
Аз съм просто река. Уморена, спокойна, безименна.

Валентина Шейтанова 

Затворено в кибритена кутийка,
спотайваше се мойто малко аз.
По-мъничко от връхче на топлийка,
безлично, неугледно и без глас.

Забравях го из вещите понякога,
забутано, потънало във прах.
А то безропотно ме чакаше,
докато други роли все играх.

Една нощ просто му омръзна
да бъде изоставяно и непотребно.
Измъкна се, убоде ме и дръзна
да ме накара в тъмнината да прогледна.

Юлия Барашка