Припомням ти отново
за първия Адам,
за туй, че от реброто му
той Ева е създал –

небесният мислител
по образ и подобие...
И ти сега ме питаш,
поставяш ми условие:

да бъде както трябва,
родът ще продължим,
но връзката е в хляба –
по равно го режи.

Разчупвай го със пръсти.
Със тях го поднеси.
В години на отсъствие
ти всичко ми прости.

Дори че сме по равно
за лошо и добро,
но никога не вярвай,
че си от мен ребро.

Александър Мавродиев 

Знам, че искаш да бъда за тебе
ослепително бяла аптечка.
И кокили за ръста ти дребен.
И рахат локум, боднат на клечка.

А пък аз съм и дива, и пряма.
Свободата така ми отива!
За устата ти - хапка голяма.
За ръцете ти - роза бодлива.

Карай мерцедес, тичай до Мека,
плувай в своите сделки изкусни!
Ние нямаме обща пътека
и един за друг - длани и устни.

Анита Коларова 

Във стаята от детството ми свито
стояло огледалото саму.
Сред паяжини гледало прикрито
как бавно раснат нишки от сребро.

И след години в дядовата къща
прибирам се самотна и добра.
Към огледалото лицето си обръщам,
от детството отскачам в старостта.

Там паякът изплел е свойте нишки,
а детството пътувало оттук.
Бродирал е във сребърни завивки
за паячетата дома им тук.

А аз заминах, колко се пилеех –
светът широк си беше моят дом.
Безгрижно или трудно аз живеех,
към близките забравила поклон.

И мама ме посреща с уморени
от чакане и взиране очи,
ръце към мен протяга похабени,
в прегръдка крия своите сълзи.

Анета Петкова 

Душата ми какво ли не видя,
душата колко удара понесе?
Бе газена, бе тъпкана в калта
и своя кръст сама на гръб понесе.

Душата ми е като морска бездна
и в себе си какво ли не побра...
Стоя на тъмно в нощ беззвездна,
не се оплака и не възропта.

От всичко в живота ми опита -
горя в огньовете на любовта
и в шепи моите сълзи събира,
когато ме налегнеше тъга.

Тя никога не ме предаде,
бе моята съвест, моят глас.
Лъжовна клетва никому не даде,
душата бе същинското ми Аз.

И неведнъж от дъното нагоре
издигаше се в полет устремен.
И неведнъж от дъното нагоре
изправяше тя на крака и мен.

Когато бях отчаяна, унила,
тя пърхаше край мен с крила
и вливаше в кръвта ми сила,
да стана и да продължа.

Огромна мощ в себе си събрала,
тя в бурите житейски оцеля...
И ако с нещо в живота съм успяла,
прекланям се пред теб, Душа!

Албена Стоименова 

Заставам пред огледалото
сама със себе си,
без грим
и остатъци от преживяно,
с гребена подарък от теб
сресвам грижливо косата си,
косъм до косъм подреждам,
от огледалото ме гледаш ти
влюбен и предан
както преди,
бавно по-бавно потъвам
в тъмните дебри на очите ти,
изчезвам в безкрайните лабиринти
на погледа ти,
гребенът ме гали
вместо ръката ти...,
когато се уморя
да те търся
връщам се отново
при себе си,
сплитам косата си на плитка
да не изчезне нежността ти,
заплитам болките и раните си
една до друга
в сложна плетеница,
която ляга тежко на гърба ми
като проклятие,
като смърт...
после малко грим
и парфюм
измислена красота -
тръгвам да раздавам
обич с мъртви очи
до следващата сутрин,
когато отново
пред огледалото
ще напусна себе си,
за да търся теб...

Айше Рубева 

Без тебе светът е разплакано
момиченце пред огледало.
Живея единствено чакайки.
Без тебе светът черно-бял е
Без тебе светът е изкуствено
езеро, пълно със тиня.
Живея без никакви чувства.
Без тебе светът е пустиня.
Без тебе светът е хартия,
забита в земята с карфица.
Живея, а сякаш умирам.
Без тебе светът е тъмница.

А колко различно е всичко,
когато си с мене. Обичам те!

Андро Стубел 

Понякога съм цветна и щастлива,
в надежда и във светлина облечена.
Във вените ми теква, милостива,
Съдбата ми от щастие повлечена...

Понякога, събудена във утринта
от Слънцето, което е създало пролет,
щастлива виждам, как от пепелта
възкръсва Фениксът и е готов за полет.

Понякога съм лека, като лист,
понесена от ветрени мечтания,
засилена в житейската си писта -
и вярваща във сбъдвани желания...

Понякога съм тъжна и самотна,
защото не приемат моята теория,
че щастията могат да са доживотни -
докоснем ли се с доброта до хората...

Как искам да дарявам топлина,
а белотата ми да бъде отразена...
Да сътворя нов свят от добрина
и да ми вярват несъмнено.

Аglika 

Все се забърквам
в неприятни истории.
А си мислех,
че животът ми е скучен.
Надлъгвам се със себе си.
Не се понасям.
Косите си скубя в истерия.
Юмруци до посиняване стискам.
И потъвам в следващата каша.

Владея в съвършенство
изкуството да правя грешки.

ludens 

В теб още ли живеят страховете...
Нали заради тях ти загорчах,
в енигми мълчаливи ме оплете,
усещах обичта си като грях.
Но цяла вечност от тогава мина -
когато от живота си крадях,
разчупвах всеки миг наполовина,
на две дори сърцето си делях...
И станах част от твоя нов спектакъл,
със стария сценарий... и декор -
поредната, която си разплакал
и озвучил живота ѝ в минор.
Умирах от любов... но всичко свърши -
за нея днес не давам пет пари.
Да си стои - в стиха ми недовършен
и в съня ми, идващ призори.

Kadife 

Пролети, есени, зими -
всичко остана назад.
Няма и мен да ме има
утре на белия свят.
Мракът дълбок ще отпусне
тежки, студени криле.
И ще е глухо и пусто
в моето родно поле.
Само нощта ще нашепва
нечии тъжни слова,
някакви думи от клетва,
порив на млада трева,
само листо ще свирука
с нежен, но есенен звук,
че ме е имало тука,
че съм си тръгнал оттук...
Май че това е човекът,
меко сияние, знак
към невървяна пътека,
облак и буря, и бряг -
бряг или сън, след които
под свечерения свод
всеки накрая се пита
в този ли, в друг ли живот
някой с гласа на капчука
син ли бе, син или внук,
вчера премина оттука
и си замина оттук.

Андрей Андреев 

Ако някой отключи душата ми
ще остане завинаги там.
Ще е страж на копнежите шантави
и дори и когато съм сам.

Ако някой докосне очите ми
със дъха на горчиво кафе
и на мойте брътвежи нечитави
подари своя смях от сърце...

Ако някой прелисти тревогата,
подредена в прашасал долап,
и разбие вратите на строгата
орисия да бъда тъй слаб...

То тогава ще знам че е имало
малко радост и в моя живот.

Мойто време обаче е минало.
Просто гръм от ръждив небосвод.

Icy 

И това ще мине. Може би от утре
погледът ми пак ще стане светъл.
Някъде над мен ще литне щъркел
хвърлил свободата си в небето.
Някъде ръцете ми ще стоплят
нечия премръзнала неволя.
Някъде светулка скача в локви.
Някъде врабчетата се молят.
Някъде синчец ще се засрами,
твърде рано смигнал над земята.
Някоя калинка ще застане
точно до ръба под светлината му.
Другаде, светът ще си отива.
Даже тишината ми ще чезне.
Някой ще разменя смет за сливи.
Някой ще краде трохи от честност.
В ириса ми някой ще порасне.
Болката във мен ще си почине.
В клоните на пролетните брястове
и това ще мине. И това ще мине.

Ангела Пранарова