Ако светът ти изглежда сив,
ако животът ти стане скучен,
ако просто не си щастлив,
ако вечно си вадиш поуки;

ако от розата махаш бодли,
ако на вятъра все се мусиш,
ако внимаваш да те боли
толкова,
колкото да не чувстваш;

ако се мъчиш да избереш
между полулъжи
и полуистини,
ако трепериш пред скъпа вещ
и чакаш само фатален изход;

ако не искаш да бъдеш пръв,
ако не можеш да си последен,
ако не бива да гледаш кръв,
ако не вярваш, че друг е предан;

бих те намразил ей тъй,
от раз,
че поминуваш без грам достойнство,
ако не бях като теб и аз,
ако не знаех,
че си ми двойник.

Но има изход,
има врата,
има вълшебства.
И те са зрими.
Че цветовете стават цветя,
щом ги наричаме с точно име.

Славимир Генчев 

Няма ли песен такава?
Ако те стигне нощта -
яростна, стенеща, слаба...
да не подгъваш крака!

Да не преставаш да тичаш -
нека се сипят листа!
Нека с косата се сплитат,
нека те мокри роса...

И със сълзите се смесва...
тъкмо - да не личи
колко нечестно и лесно е
все теб да те боли.

Нека остане в тревата,
нека попие в пръстта
тайната на тъмнината -
скрила срама и беса.

Обич без мяра щом даваш,
мира да нямаш в нощта!
Няма ли песен такава?
Да я напишем сега!

Анита Габровска 

Ще съм ти благодарна цял живот
за грижата, с която ме обгръщаш.
За мойте мълнии - в гръмоотвод
сам себе си заради мен превръщаш.

Заради бесните ми страхове,
заради миналото - сляп свидетел -
от себе си ти клада сам ковеш,
да изгорят, за да им туря пепел.

Ще съм ти благодарна цял живот
за твоята опора безусловна.
И ти ще бъдеш моя небосвод,
под който ще съм твоя и свободна!

Сияна Богданова 

Беззвучно неми гарваните грачат,
а глутниците нощем само вият.
Беззъби, думите след тях подскачат,
безсилни немощта им да изтрият.

Но даже вкупом, пръстите им сухи
не съумяват слънцето да скрият.
Сърцата все кънтят - от злоба кухи.
Лицата си с двуличието мият.

И от високото на низостта им
с аршина си не могат да ни мерят.
Повърхностна, прозира завистта им.
В студеният си храм сами треперят.

Жената на четиридесет е вино
на хлад лежало, бързо не напива.
Постелята не е безплатно кино,
избранник само в нея ще заспива.

Гьолове не е нужно да прескача,
тя може и през тях да преминава.
Прескокът си зависи от разкрача.
Талантът късокраки не признава!

Неведоми са пътищата земни
и ги намира, който ги разбира.
За истинските те са безпроблемни.
А вересиите? Тях Господ ги прибира!

Дарина Дечева 

Жената, която прибира се вкъщи,
когато пропеят първи петли
и тръгне ли някъде, назад няма връщане...

Жената, която обичаше ти!

Жената, която бе смела и дръзка,
която крадеше от чуждите дни
и безпределно страстта си разпръскваше...

Жената, която целуваше ти!

Жената, която измамно се смееше,
която прекрачваше скришно врати,
която безмилостно, ревностно, смело живееше...

Жената, която копнееше ти!

Жената, която със трясък си тръгваше
която желаеше с глас да крещи
тихото в нея, вечер щом мръкнеше...

Жената, която ревнуваше ти!

Жената, която бе сила и смисъл,
която бе песен и свят благослов.
Жената, която бе някой орисал
да бъде завинаги просто любов!

Силвия Куюмджиева 

От моите ръце до теб
са три вселени нежност.
Не вярваш ли? И по-добре.
Ако повярваш, ще изчезна.
Ако си буден точно в три.
Ако дъждът те чува.
Ако светът е без врати.
Ако със мен ти се целува.
Ела със синия си глас.
Със неизбежни устни.
Обичай ме, защото аз...
Защото имам нужда.
От моето сърце до теб
са думи. Много думи.
Обичам те. Не зная докъде.
Обичам те. И нищо друго.

Селвер Алиева 

Аз съм влюбена в слънцето и така го обичам,
с нетърпение чакам да си тръгне нощта.
Щом с лъчи ме погали в копнеж се обличам
и прегръщам със вяра и любов утринта.

Аз съм влюбена в птиците и техният полет,
там, в безкрая небесен те свободно летят.
Във магията цветна на нежната пролет,
в оня миг на току що разцъфващ се цвят.

В морето съм влюбена, във вълните немирни,
те тъй нежно шептят и целуват брега.
В белотата на зимата със снежинки ефирни,
в песента на кокичето, победило снега.

Аз съм влюбена в теб, в най-добрите очи,
във звездите, които на тях ми приличат.
Във нощта, в разпилените лунни лъчи
и в сърцата, които до болка обичат.

Свилена Димитрова
 

Обичам те, преди да те познавам,
преди да съм те срещнала дори.
Пред Бога и пред себе си признавам,
че моята любов - това си ти!

Изплашена съм! Може да е късно -
открих те на живота в есента.
Сърцето ми от обич ще се пръсне,
но с теб ще е - до края на света.

Не бе ме страх от някакви любови -
изпитвала съм много досега...
Но никога така не съм обичала,
и никого - със цялата душа.

Земята ако трябва ще обърна,
вселената докрай ще прекося,
но нека тази обич да пребъде!
Една душа сме ние - в две тела.

Даниела Димитрова 

И вървиш по тротоара
в стадото от минувачи.
Докъде ще я докараш,
накъде изобщо крачиш.
В тази джунгла, анонимен,
имаш вид на тревопасно.
А животът е взаимен,
дебнат челюсти ужасни.
Може би ще оцелееш,
ако вечно се озърташ.
Или с някаква идея
да забравиш, че си смъртен.
Може сянката ти бледа –
винаги встрани от тебе,
да избяга при съседа,
чувствайки се непотребна.

Светла Караянева 

Аз искам да ти подаря зората,
когато се разпуква като цвят.
И първите лъчи, прогонили тъмата,
да блеснат в твоята коса.

Аз искам да ти подаря и залеза,
когато тъжно тръгва си денят
и хоризонтът в алено догаря.
(А после да те срещна във съня.)

Аз искам да ти подаря небето -
със слънцето, звездите и луната.
Под него да разцъфнеш като цвете,
поливано от обичта ми.

Сашо Маринов
 

Ах колко, колко много те обичам!...
На тялото ми все му е студено,
и всяка мисъл е така - категорична,
в изтръпващите чувства все към тебе...
Обичам те в самотните си нощи,
в които не заспивам от тревога -
дали във мен си влюбена все още,
смирено в тишината си те моля..
... да бъда аз - единствен и последен,
в живота ти - мъжа, поета, романтика,
такъв да съм ти - карта на късмета,
спечелена от теб, валето - пика..
И нищо в тоя свят не е случайно,
и някога вървял съм по безпътица,
съдбата отредила е да вярвам,
ти сбъдваш се на мен, след бели сънища..
Повярвай ми, че аз съм ти човека,
душата ми на твоята обричам,
защото ти си огън и утеха,
ах колко, колко много те обичам!...

Данаил Антонов 

Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
(ако изобщо още съществува)!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.

Дамян Дамянов