Ако срещнеш спомен за любов,
остави го - нека те подмине.
Мислиш си, ще те познае, но...
по-добре върви. Върви, не спирай.

Старата любов не е в това
казано с полуусмивка "здрасти".
Нито в тривиалните слова
в памет на годините прекрасни.

Няма я в очите срещу теб.
Нито в пренапрегнатото тяло.
Търсиш я, макар да знаеш, че
гледаш в изкривено огледало.

Тръгвате си. Всеки в своя път.
Но душата без любов е болна.
Тя до вчера беше кръв и плът
и живя в съня ти неотклонно.

Виждаше я в другите навън
все такава млада и порочна.
Жива беше, па макар и в сън -
луда, незабравена, нарочна...

Срещнеш ли наяве спомен жив,
отмини го, за да го запазиш.
Иначе, макар да е красив,
ще изчезне. После ще се мразиш.

Александър Калчев  

Не зная кой си, нито как се казваш,
нямаш име, нямаш и лице...
Но странно - аромата ти усещам
и допира на двете ти ръце!

Понякога в съня ми се явяваш,
присядаш кротко в синкавия мрак,
усмихваш се и нежно ме прегръщаш,
във вихрен танц понасяме се пак.

Танцувам валс с тебе сред звездите,
а дансингът нарича се... Луна!
Усещам се достигнала мечтите
и повече не искам от това.

Потънала в нега не забелязвам
как скриват се звезда подир звезда...
Накрая как и дансингът угасва
и как прогонва утрото нощта.

Танцът свършва, свършва и сънят ми,
а ти се пръсваш в дневна светлина…
Невярващо поглеждам скъсаните си пантофки!!!
... Дано се върнеш пак като заспя.

Албена Стоименова 

Аз всъщност не познавам пролетта.
Чрез твоите черти проникнах в нея:
шепти дъждецът с твоите уста,
и ручеят с гласа ти бистър пее.

Без твоята любов във този свят
не бих познал какво е знойно лято:
за тебе ми напомня всеки цвят,
земята с твойта топлота е сгрята.

Аз двойно есента ценя сега:
умората ти виждам в клас натегнал,
във прасковите - твоя свеж загар,
във ласкав лъч - последната ни нега.

И зимата очаквам с ранен сняг...
Какво че той в косите ни засяда,
щом две сърца задружно бият пак
и в тях кръвта като преди е млада!

Абдула Даганов 

Страхотна буря си отвътре –
светкавици, градушки и порои!
Настръхвам! Пълен мрак и тътен
обгръща ме отдолу и отгоре.

С разряд от мълнии ме плашиш.
Беснееш, вихриш плътен дъжд.
Дървета падат. Смерч размяташ.
Прахта разпръсква се надлъж.

Но аз харесвам те такава –
отвън си рай, отвътре ад.
Ръката ти – ту мека, ту корава,
докрай ще стискам на инат.

Anterez 

Денят, като хлапе
търкулна гръб,
целуна влюбен
нежното кокиче
и сякаш е вълшебство
този дъжд,
и сякаш
тази пролет е момиче -
лудетина,
дошла от древен храм,
живот пробужда
с люлякови длани
и сякаш Бог
отгоре е засмян -
вълшебник, подаряващ
бели тайни -
че става вечен
по-добрият свят
и стават вечни
по-добрите думи,
а вън е пролет -
вишнева на цвят
и сякаш става
топло помежду ни.

аlidora 

Лежим преплетени и осъзнаваме,
че всичко почва и завършва тук.
И няма никога в живота двамата
докрай да бъдем с теб един до друг.

Коя от двете самоти по-страшна е?
От грях и навик питам и не знам:
да бъдеш сам в очакване на някого
или да бъдеш с някого, но сам...

Йордан Пеев 

Има думи, които ме радват,
има думи, които ме палят.
Има думи подобни на брадви
и такива – по-тежки от валяк.

Има думи, които въздигат
и обратно – които ме сриват.
Има песенни думи – авлиги.
Има други – които убиват.

Има думи – след тях оцелявам.
Други пръскат ме – камък след огън.
Има думи, които прощавам
и такива, които – не мога.

zinka 

Познавам вече тази извървяна тишина
с пътеки от прегракнали възможности.
Светът отново се пропука и над мен валя
пресипнал дъжд от спомени тревожни...
Препускат закъснели ветрове,
орисани да нямат собствен смисъл.
Което нямах дълго, вече го отне
една отдавна чакана, но непонятна истина.
Което сблъсках с мен неистово боля
и разполови небета и представи.
Даряват сблъсъците силни рамене,
но крият ревностно невидимите рани.
Най-късият си път ще скрия зад съня
за да не срещна пак забравените мигове.
Сърцето помни всяка капка топлина,
но всички трудни пътища от него са избирани.
Където няма тъмнина се раждат цветове,
а всяка жадувана радост е късна отплата.
Цветя поникват и в най-трудната трева,
но небето пази за награда светлината.
Тъгата научи ръцете сами да превързват
ранените парчета на душата по памет,
за да не могат чувствата ми да замръзнат.
Любовта е все така крехка утеха.
Мимолетните мигове парят...

yoro 

Научих се да зная как,
научих се сама да мога,
да бъда тишина във мрак
... да съм слънчева тревога.

Научих се да пълня ями,
зейнали насред душата,
научих, че от много драми,
заболява ме главата.

Научих, че в очите се четат,
истории несподелими,
че в тях побира се светът
и често носи мъжко име.

Научих, че сърце не бива,
да се убива докато е живо,
че любов ли е - не си отива,
колкото и да е страхлива.

Искра Дичева
 

Зелените очи на пролетта
ме гледат през разлистените клони,
озъртам се за скрити чудеса,
деца край мене весело се гонят.

Мечтая за корона от цветя,
да завалят конфети и бонбони,
да махна както някога с ръка
от въртележката със кучето и коня.

На пейката с изрязани сърца
ме чака татко с вечното бомбе,
щастлив, че вече мога да летя
и ще ми купи захарно петле.

С последното виенско колело
замина в лунапарка на бащите,
в алеята на спомена едно
пораснало момиче тъжно скита.

valia1771 

Бърза животът в инертното русло -
празник и делник се сливат в едно.
Празни са думите, делнични - чувствата,
тича животът по сиво платно.

Но... има и дни като огнени пещи -
ти не си с мен и така се боя!
Има и нощи, населени с вещици -
ти не си с мен и не мога да спя.
И неспокойни минути прииждат.
С нож ме пробожда невярата в теб.
Подло съмнение образно вижда
как с Месалина си в някой вертеп.
Подло съмнение - виж ти как знае! -
мерим нещата със своя аршин.
Как се живее на изток от Рая -
да не сме ангели, всички грешим!
Слагам и аз месалинските чизми,
хуквам по доста познатия път -
с мисъл взривявам бардаците с измет -
да не ти стъпва там вече кракът!
Няма ли свестни ботуши чизмарят -
с моите стъпки към пъкъла, май
слънцето на любовта ни догаря,
а други приказки са с хубав край!
Пътят обратен за нас е затворен.
Заедно няма да тръгнем напред.
Всъщност какво е човекът без корени
и ще ни стопля ли споменът блед?!

Всъщност животът не е за пропускане -
нека оттук да започнем с едно
много красиво изречено чувство -
в гълъбов цвят, посред бяло платно!

Ирена Панкева 

Душата ми моли за пролет,
за Слънце, криле и за цвят.
За истини святи във полет...
Душата – окото на сляп.

Вдигни си нагоре очите,
ще видиш небе като в сън.
Ще търсиш небесна обител,
да чуеш пак птичия звън.

Ще стоплиш дъха си когато
отвътре, невидим и волен,
в теб бликне горещият вятър...
Душата ми моли за пролет!

Илко Илиев