Препятствията станаха безброй!
Сърцето ми на косъм ги прескача...
Не ще се предадеш,
жребецо мой,
врял и кипял боец ти е ездачът.

Гамените прескочихме във такт.
Зад нас са подлизурките –
на топка.
А разни –
нито риба, нито рак -
удавихме във прах...

... Стоп. Следва клопка.

Класическо препятствие –
подлец.
В ръката –
с мак,
с усойници – в очите.
Вземи си въздух,
славен мой жребец,
скочи високо,
блъскай със копита!...

... А публиката вие.
Жалък хор!
Но ето,
че най-дръзките сред нея
наскачаха и яхат във възторг
сърцата си.
Приветствам ви,
жокеи!

И ви пронизва погледът ми строг –
опасна
е
играта
на
манежа!
Готови ли сте за последен скок?
Абсурден скок –
висок и неизбежен.

Надеждата –
докрай да победим –
пришпорва ни...
Но пошлостта не дреме...
О, смъртен скок,
ела да защитим
честта на тъй безчестното ни време!

Атанас Капралов 

Внезапно избуяха, заструиха
с безбройността на своите листа.
Довчера бяха клюмнали и тихи
като блатисто-есенна вода.

А днес бушуват, бликат и извират,
надигат се във призивни вълни.
Туй може би е спомен, че всемирът
в една секунда взривно се роди.

Антоанета Николова 

За да скрием стените —
извисените между нас
мръсно-сиви стени,
любовта си разумно
облепихме с най-ярките,
цветни тапети.
И очите не виждаха
наранените плоскости,
изкривените линии,
грозноватите кръпки.
Цветовете прикриха
същността на нещата.
За да бъдем доволни.
За да бъдем спокойни
За да бъдем безгрижни
Ах, практичните, книжни,
щамповани краски!
С тях светът ни изглеждаше
слънчево-бляскав.
Те сияеха в розово,
те цъфтяха през зимата,
но сразени от влагата,
избелели от жегите,
най-накрая тапетите
след безброй перипетии
безнадеждно се скъсаха...
И стените оголени
иронично надвиснаха
над поредния делник.

Анибал Радичев 

Премного забранени плодове откъснах,
но знам, че още повече ще има...
И пак ще приковат човек на кръста,
а свободата ще е с ново име.

Аз страница след страница болях,
пребродиха косите ми лета и зими,
но белите вълни са стъпала,
където трябва сила, за да минеш.

Луната е присвила черни устни,
озъбени, звездите стенат.
Аз мога всичко да допусна,
но не и плевел през сърцето.

Най-страшната самоизмама -
да бъда повече от просяк на любов -
превръща ме в герой от епиграма,
раздялата е странен апостроф.

Приятелю, каква е твойта мисия?
Даряваш ме с медал „Забрава”…
Когато давам - давам, без да мисля.
Когато искам - то е опрощаване.

Анжела Димчева 

Разлиства се живота пред очите ми,
отново връща гръмкия ми смях
и мислите ми сиви, цветни станаха
и питам се дали с промяната не закъснях?

Събуждам се след смяна на сезоните
погалена от полъха на пролетта
и ходя боса сред цветята в поляните
природата ме прави още по-добра...

Живея пак отново, като за последно
на живота вдишвам приказния аромат
преди да изтекат годините ми неусетно
попивам сладкия му аромат познат...

Анелия Дойчева 

Аз зная, че веднъж при мене
замислена ще дойде тя -
оназ, с която възхитени
сме брали вишни и цветя,
обичаната, на която
аз пред вселената бях мъж,
в която вярвах и която
аз просто не разбрах веднъж...

Сърцето, вече укротено,
внезапно ще ме заболи!
И всичко, досега градено,
ще се смали,
смали,
смали...

За дните с нея и без нея
аз благодарност ѝ дължа.
Аз никога не ще посмея
да я докосна със лъжа...

Във синевата пепелява
загледали се, ще лежим...
И оня разговор - тогава
прекъснат -
пак ще продължим.
Ще бъдем странно удивени,
че след години пустота
са все така непроменени
неизживените неща.

Денят голям, цветът откършен,
светът, опит от птичи звън,
ще бъдат странни като свършен
и после пак
започнат
сън...

Андрей Германов