Изхаби се тази любов. Като стара стена се изрони.
Изцапа се цялата, напука се цялата, милата.
Не издържат вече нейните стари подпори.
Вратите – затваряни кротко – ронят парчета мазилка.

Духа в тази любов. Застоиш ли се, ще измръзнеш в нея.
Пукат ставите. Ревматично е. Как се издържа
без светлината на слънцето, което навънка беснее,
щом то не стига до нея, щом вътре в нея е тъмно.

Тъй се радвах на тази любов, че е станала с мене.
Тръгвах към нея на пръсти. Ей така, да не я разтревожа,
да не би да усети още по стълбите, клетата,
че изглежда, всеки за всеки е само една невъзможност.

Изхаби се тази любов. А пък, Бога ми – хубава беше.
Съвсем се напука, изрони се – ех, защо тъй небрежно живеем!
Засега да не бутаме нищо. Засега да не палим и свещи.
Ако се срути, който е вътре, ще остане завинаги в нея.

Борис Гуляшки 

От двадесет години съм в чужбина.
Тук бизнесът ми никак не е лош.
Пари печеля колкото дузина.
Работя здраво, не през куп за грош.

Забравих за родината си мила
в стремежа си да стана по-богат.
Жената, дето беше ме родила,
отдавна вече е на оня свят.

Баща си не познавам, бил битанка.
Издъхнал във Врачанския затвор.
За пустите пари ограбил банка.
Намушкали го с нож в пиянски спор.

Ожених се. Родиха се децата.
Животът ни във времето е миг.
Живеех като чужденец там, в щата –
ругаех все на български език...

Жена ми бе добра американка.
Жена такава си е чист късмет.
Обичаше ме, беше моя сянка.
В дома ни имаше уют и ред.

Гордеех се с две сладки дъщерички,
с прекрасен син, с приятели добри.
Наричаха ме Българина всички,
щастлив, усмихнат, будех се в зори.

Така живеех в радост и богато,
животът ми сервираше десерт,
до паметния божи ден, когато
жената ме заведе на концерт.

Дочула, че и български артисти
участват в музикалното турне
и пожелала с помисли най-чисти
да ме зарадва мъничко поне.

Отидох, да не ѝ строша хатъра,
любител на концертите не съм,
очаквах цигу-мигу, дъра-бъра,
не знаех, че ще ме удари гръм.

Завесата се вдигна. Писна гайда.
Заудря тъпан. Нещо в мен се сви.
И като лъв, завърнал се сред прайда,
аз гледах как хорото се изви.

Напет гайдар засвири ръченица.
Кръвта ми като луда заигра.
Понесоха се момък и девица.
Родината в душата ми изгря.

България с играта е прочута.
Той скачаше напред като елен.
Тя ситнеше назад като кошута.
Усещах как вулкан бушува в мен.

Видях Балкана, родната си къща,
нахлу в разтворените ми гърди
природата омайна, вездесъща,
и сякаш че отново се родих.

Сълзите бликаха сами в очите.
Аха, да заридая чак на глас!
Треперех като лист пред красотите!
България тук виждах само аз.

Разтапях се в усмивката на мама,
бях пак безгрижно весело дете
и радост като океан голяма
усещах как в душата ми расте.

Жената гледаше ме с изненада,
но можеше ли тя да разбере,
за българското в този щат аз страдах,
едва сега го проумях добре.

България е майката светица,
родината най-свидна на света!
Тогава българската ръченица
пред мене бъдещето начерта.

Видях се като старец белобради,
завърнал се при родния Балкан,
там с внуци палави дърво да сади.
Да, знам, че ще се сбъдне моят блян!

Божидар Коцев 

Внимавайте какво си пожелавате!
Понякога с мечтите стават грешки
и през сълзщ безумно съжалявате,
че сте мечтали кратко, по човешки.

Съдбата милостиво бръква в раклата
и вади нашите добри желания,
а резултатът често ни разплаква.
Мечтите се превръщат във страдания.

Това, което толкова сме искали,
в живота ни нахлува благодатно,
но след това притиска и подтиска...
Внезапно молим се да е обратното.

Мечтите наши - сънища наяве -
невероятни, често невъзможни...
Да ни се сбъднат силно се надяваме...
и после страдаме, самотни и тревожни.

Нина Чилиянска 

Аз ще умра. Но влюбен и усмихнат.
Превърнат в друго, ще съм аз все пак.
Защото не можаха в мен да стихнат
надеждите, кървящи като мак.

Каквото и да бъда - цвят, корона
на дълголетно, пеещо дърво,
ще чувствам как потомъкът си спомня
за моето красиво мъжество.

И нечия ръка ще ме докосне.
И нечия любов ще украси
годините ми щедри, високосни,
пролятите ми в сънища сълзи.

И аз ще бъда не в това подобие
от моите случайни словеса.
Но по-добър, по-нежен, по-особен...
Защото все пак стават чудеса!

Богомил Трифонов 

Някога, много преди да ме има
в този свят – пелена на забрава,
шепнех в унес едно нежно име,
a със него – нощта се стопява.
Някога, много преди да изтлея
в небесния дом, отпътувал от рая,
пожелах – с твоя дух да се слея
в свят, за който аз нищо не знаех.
И те търсих сред бледи икони
във очи на покорни слугини,
сред разкоша на светски салони
в будоари на щедри богини...
И те търсих в ъглите на спомени,
разломен от безпътните нощи,
сред въздишки от ласки отронени
и не знаех – да искам ли още?
Уморен те открих – ненадейно
като кораб – маяк сред мъгла -
моя пулс прогърмя – оръдейно,
и вибриращ в дъха ми примря.
Ти си - знам, пратен ангел от рая,
преродих се за теб – да те имам
и дори моят път – да е в края,
любовта за лекарство ще взимам.

Боби Кастеелс 

Всеки има своя къс небе,
но моето е много, много синьо.
Когато облак в него се поспре,
усмихва се преди да си замине.
Слънцето го гали през деня
и гълъби любовно си гугукат.
Понякога се спуска мараня,
но никога не ме обхваща скука.
Вятърът го чисти от мъгла
а вечер го приспива с нежни песни.
Звездите нощем карат колела
и си разказват случки интересни.
Синьо ли е твоето небе?
Ако не е, под моето дотичай.
Достатъчно е, за да побере
всички със симптоми на обичане.

Нина Сариева 

Вишната погали с клони
твоите коси,
нежен цвят над тях отрони
да ги украси,
метна шал на твойто рамо,
с капки оросен -
за да си красива, мамо,
в пролетния ден.

Слънцето на всяко стръкче
капна светлинка
и изглади твойте бръчки
с ласкава ръка,
в миглите остави само
пламък разтопен -
за да си засмяна, мамо,
в пролетния ден.

Идвам през тревата росна
с трепетно сърце
тихо с устни да докосна
твоите ръце
и глава на твойто рамо
да склоня смирен -
за да си щастлива, мамо,
в пролетния ден.

Николай Христозов