Годишнина. За кой пореден път...
Цветята от предишната умряха
само след ден. Погуби ги грехът
на мислите, които в мен валяха.

Несресана съм... Даже нямам грим...
Изрязах спомените си единствено - до живо.
Като пред гроб дойдох, да помълчим
и да изпия с тишината чаша вино.

В камината жаравата мъжди
и меката си топлина ревниво пази,
скъпернически въглени цедят
ръждиви пламъци от свойте пазви.

Запалените свещи хвърлят хлад
и в сенки тъмни по стените в хола
картините замислено мълчат...
Вечеря с времето ми тишината гола.

Отхапвам хляба... Рони се в трохи
и сякаш е от горска пръст омесен.
Вкусът му по-горчив е от пелин,
а ароматът му е с дъх на стара плесен.

Преглъщам залците... на сухия живот.
Дерат по гърлото. И разраняват дните.
Годишнини - прочетен хороскоп,
след който пак погребваме мечтите.

С достойнство се оттегли вечерта,
отстъпи място на нощта-сестрица,
наздравица да вдигне след това,
че не пророни ни една сълзица.

Угасна пламъкът, от пепел побелял
и остаря камината отново в черно.
От себе си откъсна миналото дял
и хвърли го във бъдещето непотребно.

Измъчени картините все тъй мълчат,
че като болест самотата е заразна.
Когато с кукувица дълго си живял,
гнездото ѝ в годишнини остава празно...

Нощта разтвори лъскав балдахин.
Пренесе в спалнята ѝ чашите със вино,
покани тишината да преспи при мен,
но аз отдавна, всъщност... си заминах.

Павлина Джарова 

Затрупан от измислени проблеми,
оплели ме в досадната си примка,
разпъван от безсмислени дилеми,
превърнали живота в скучна кримка,
отказващ да приема, че съм смъртен,
внушил си, че ще бъда глупав вечно,
във храма влизащ, без да бъда кръстен,
забравящ всичко свято и човечно,
подменящ идеалите с химери
и сричащ плахо истините Божи,
подсмърчащ пред заключените двери
на щастието, всъщност невъзможно,
оплел се в омагьосаната мрежа
на празна суета и хленч по рая...
отишъл съм си, без да забележа.
Къде, защо и как - уви, не зная.

Павел Горинов 

Не беше красива, а просто унесена,
косите и бяха гнездо на оси,
очите и някак си, бяха понесли
сълзите на триста проклети съдби.
Уж тръгна направо, а стъпи накриво,
нозете ѝ мачкаха остри стъкла,
и мъртва напразно възкръсна сред живите
и жива сред мъртви сърца се видя.
Гасеше угарките хорски в сърцето си,
препълни торба с обещани мечти,
избра с любовта да линчува лицето си
и после забрави как нощем се спи.
По пътя изгуби щастливите зарове,
от повече чаши отрова отпи,
и тайничко къташе ценните дарове
за някой, когото сънува преди...
В свирепия хаос намери причина,
със дяволи пи и се смя с богове,
докато живота ѝ в залез премина,
повехна в тъга и отгледа дете.
Не беше красива, повярва че някога
туптящия мускул във топлата гръд
ще блъска побъркан след многото влакове
по някой, обърнал назад своя път.
Тя чака на гарата, още е хубава
и храни врабчетата с мокри трохи,
и знае... дори да осъмне до друга,
той спи със отворени в мрака очи.

Одисей 

Мартенска прохладна вечер,
досаден котешки концерт,
белеят цъфнали череши,
да ги опазя, ми е дерт.

Като разцъфнало кокиче
подтичва в панталона бял
едно усмихнато момиче -
навярно нечий идеал.

С копнеж за лястовица бяла
към жиците отправям взор.
Мълви се, че насам летяла...
Ще кацне ли и в моя двор ?

Белеят кичури в косите,
но не го правя на въпрос.
Залъгвам се, ще ми простите,
че се превръщам в албинос.

Васил Иванов 

Запомни ме красива и млада.
Запомни ме на двайсет години.
Знам, че времето безпощадно
е привело раменете ти силни...

А косите ми – някога златни,
днес сребреят, сребреят на воля.
Запомни ме красива и млада! –
както някога. Моля те...

Ваня Статева
 

Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
И спрях полуунесен сред този земен път.
Не беше дар небесен, а земна кръв и плът –
жена от Бог дарена със хубост и с една
и свята, и измамна, и грешна светлина!

Мечтаех си за Рая и както си вървях,
мечтата ми се спъна във стръкче женски смях.
Снага – като тръстика, ръцете – от бръшлян,
гръдта ѝ от жарава!... И сякаш съм пиян
от виното на устни, прошепнали: Ела!
И на възбог ме люшват две ангелски крила...

Аз протегнах ръка и дори не разбрах
как целунах жена насред път, посред ден!
Ако тя е до мен – как ще мина без грях?
За какво ми е Рай, ако тя е до мен?

Ваньо Вълчев 

Всекиму известна
приказка е е тая,
само че в живота
често друг е края.

Спящата царкиня
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.

Времето минава.
Принцът ѝ къде е?
Спящата царкиня
почва да старее.

Ей го принца, иде,
гледа, отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!

Седемте джуджета
вадят кърпи, плачат
Нажален, подсмърча
даже разказвачът...

Валери Петров 

Не съм за прегръщане... Тъмна, лютива и зла
се е скрила душата ми зад бодливите си огради.
Не съм за прегръщане... Тежка съм, сякаш скала
от Господния гняв запокитена – шеметно пада!

Не съм за прегръщане... В някакъв минал живот
Смъртта изкопа във сърцето ми урви и ями,
изтръгна крилете ми, после във черен въртоп
ме затисна, докато без дъх и без всичко останах!

Не съм за прегръщане... Още горят и кървят
думи, спомени, рани – и по име към мен се обръщат...
През съня ми кервани от сенки вървят и вървят –
дали в ада отиват, или пък от ада се връщат?

А ти, пришълецо, когото познавам едва,
но крещя и замерям със думи, и сълзи преглъщам –
стой далеч от душата ми – тъмна, лютива и зла!
И не вярвай, когато ти казвам – не съм за прегръщане...

Валентина Радинска 

В красива приказка живях,
почти като Шехерезада!
Хиляда нощи беше мой
и пак почти хиляда страдах!

Прекрасната принцеса бях,
с целувка принцът ме събуди...
Отлитаща любов видях...
И смели бяхме, бяхме луди!

Хиляда и една мечти
отправихме към чудесата,
хиляда и една сълзи
донесе краят на играта.

Но приказката продължи,
притихна шепота в сърцата.
И още много, много дни
летяхме с нея в небесата. 

Болят колената. Много път извървя,
но копитата питат за още.
И крещят сетивата, изпаднали в страх
от несигурност в старите кости.

Ала в него ечи оня вътрешен зов
да се юрне срещу ширинето.
Остарелият кон е с предимство едно,
не признава за болки в сърцето...

Той отлично разбира, че няма криле,
че кентавърът няма да литне.
Но бе чувал, че има летящи коне
и бе длъжен поне да опита.

Да се втурне, понесен във бесен галоп,
накъдето миражи възкръсват.
И ще спре своя бяг не с въже от коноп,
а когато... сърцето се пръсне.

Александър Калчев