Аз не знам в този свят как да хвана пътека
(и затварям очи, и се хващам за лъч).
Бог е спирал и тук, но сега е далеко,
и звездите са дом – но за само веднъж.

А животът е шир – колко много животи.
И добре е все пак, че смъртта е една.
Аз се хващам за лъч, но сърцето пилот е,
прелетял през света в своя скришна страна.

Затова пипнешком (не познавам маршрута),
изнамирам земя – и над нея – небе.
И следя всеки звън на добрата минута
(злата идва без глас и не праща хабер).

Затова и със страх пробвам тънкия вътък –
смелостта е крило, не познаващо гроб.
А животът пред мен – Робинзонова стъпка –
се мени като път на отвято перо.

Аз затварям очи и го виждам по-ясно.
Всяка капка е дом на един небосвод.
На етажа под мен, кипнал млякото прясно,
своя син е повил най-добрият живот.

И вървя по ръба на прозрачната нишка
(щом сърцето е тъй неуморен тъкач).
И не знам за къде, но не спирам да дишам.
И вървя от зори до последния здрач.

Петя Цонева 

Земята ни все тъй ще съществува –
на Стара планина с гръбнака як,
със Дунав, който все ще се вълнува
и ще целува козлодуйски бряг.

С Перущица, със Сопот и Елена,
с Калофер, Котел, Трявна и Батак...
Но ще ни трябват няколко Шенгени,
да спрат поне един потеглящ влак.

Те заминават, учили езици,
готови там да мият и коли,
еднопосочни, невъзможни птици –
за родното гнездо не ги боли.

До вкъщи пишат после как печелят,
откупват се с колет подир колет
и майките им, рано побелели,
на снимка виждат внука най-напред.

О, внуците – за чуждата история
ще учат и ще смятат цент по цент.
На български дали ще проговорят,
дори да бъде беден и с акцент?

И – с наша кръв – те пак ще коленичат
пред други знамена да се кълнат,
и други градове ще заобичат,
и друг ще бъде родният им кът.

А Дунав все така ще се вълнува,
с брега си пуст, без сянка от човек.
Земята ни все тъй ще съществува.
Чия ще е през следващия век?

Венета Мандева 

Виновна съм явно по всички закони -
на Дарвин, на Нютон, дори Архимед,
където плод пада далече от корен...
Вина ми вменявайте, и... прав ви път!

Вменявайте! С хули и злоба кълвете,
та очните ябълки да изтекат.
На мястото празно - на сухия плевел-
ще цъфне кокиче - свеж пролетен цвят.

Виновна ще бъда в каквото решите:
за туй, че поток се превръща в река,
за туй минзухар че е цъфнал напролет
и птичите песни огласят света.

Виновна да съм и за залеза в парка,
разходка с приятели - длани в дланта.
Виновна...! Но знайте - в себе си кътам
сърце и душа. За тях нямам вина!

Очите, които с усмивка искряха
и думи редяха с корен "добро"
сега са отвърнати. И за отрова
не сменям сърце като кат облекло!

Петя Кръстева 

Любовта и след края
продължава да тлее.
Ние само се правим,
на приключили с нея.

Тя не ни притеснява,
не създава проблеми;
романтично мъглява
в сетивата ни дреме.

И в случайните мисли
се промъква смирено -
ужким нищо не иска,
ужким нищо не взема.

Но не казала "сбогом!"
на обиди и рани-
подозирам с тревога -
някой ден - ще въстане;

ще разкъсва окови,
ще престъпва закони...
Ако пламне отново-
то тогава... тежко ни!

Васко Попов 

Когато бавничко те спускат
във кладенеца на живота,
дрънчи отминалото щастие
като ръждива мокра кофа.
По хлъзгавите му стени,
по камъните неодялани
откриваш белези, следи -
и други
преди теб
са падали.
Студено. Дъното е близко.
Небето малко е. Калта е истинска.
Дочуваш нещо като смях
от втория етаж на битието.
Това е - със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
без думи,
без да спориш.
Въже -
с което да се бесиш
или
да се качиш нагоре.

Петър Апостолов 

Аз не зная дали Тя ме обича.
Тя не знае колко обичам я Аз.
Сборът е равен на взаимопривличане,
умножено по всеки изстрадан час.

Уравнението се решава чрез система.
Намираме първо неизвестното Хикс.
После Игрек трябва да намерим...
Отговорът понякога е голям риск.

Прилича малко на генетично уравнение.
Хикс и Игрек са Мъж и Жена.
Животът има и математично решение.
Отговорът е в период към безкрайността.

Някога не стига тетрадката на съдбата.
Малко са листите. Решението виси.
Хайде! Кой ще измисли правилата,
че уравнението с едно неизвестно да се реши?...

Валентин Йорданов
 

Прострелян съм във упор от бита,
размаза ме - мен исполина, чудо!
И повали ме, на колене за беда...
аз воинът, наивно станах блюдо.

Прободен съм от счупена стрела,
не от десницата на враг достоен.
А пулса ми? В кръвта ми полудя.
Сразен съм, а духът ми неспокоен!

В огромните си мишци аз държа,
принцеса малка - бъдещата фея.
И плаче тя във свойта пелена...
на мен ми иде, да заплача с нея.

И гневен съм за нейната съдба,
за мойте грехове как тя ще плаща?
Дете невинно - мойта дъщеря...
да страда ли, всевишния я праща?

Денят настъпва с новата зора..
и слънцето очаквам да изгрее...
В бедите сам, със спъната душа,
във „мрака” по добре е да живея!

Боби Кастеелс
 

Ех, ти моя любов закъсняла,
изначало изгубена битка...
Аз вървя през света обедняла -
без любов, без мечти, без усмивка.
Натежал като грозд се отронва
от гърдите ми страшният писък,
че не се пипа чуждата стомна,
че не можеш и с мен да си близък.
Като звяр, укротен зад решетки,
в мен сърцето от мъка се свива.
Кой направи неточните сметки -
да се срещнем когато не бива.
Кой преплете съдбите ни клети,
а сега ги дели механично?
Не продават обаче билети
за живот, който свършва различно.
И вървя през света обедняла,
и се спъвам в сълзите си често.

Ех, ти моя любов закъсняла,
мое жребие тъжно, злочесто...

Васка Мадарова