Някой мисли за мен и се моли
да ме има и да съм добре,
да живея без страх и тревоги,
да заспивам без врагове.
Някой иска да бъда щастлива,
мъжко рамо зад мен да стои,
да ме буди с глас чучулига,
да съм здрава, да имам мечти...
Някой иска да чуе гласа ми,
за да знае, че съм добре.
И в безсънните нощи да бродим
във измислени светове...

Веселина Иванова 

Душата ми прилича на прозорец :
затварям го - и въздухът не стига,
когато пък широко е отворен -
нахални гости безразборно влизат.

Навярно трябва да стои открехнат
и непременно да поставя мрежа,
да е прикрит зад спуснати пердета,
та никой вътре в мен да не поглежда.

Не искам куп изтъркани съвети!
Не ме заплашвайте със самотата!
Защо не можете да разберете -
приятелите влизат през вратата!

Весела Чапанова 

Боли ме все за теб да мисля,
надявах се със болката да се пречистя.
Прогоних те от моя ум далече,
да не измъчваш мислите ми вече.

Прекарах тихо, във покой, нощта,
с надеждата, че ти си само сън,
че щом събудя се на сутринта,
и образът ти ще се изпари навън.

Природата ни лошо се намеси,
в реакция химична ни размеси.
И в мен се трайно бе вселил
ликът ти нежен, погледът ти мил.

Защо камбани бият на тревога,
и да ти кажа „сбогом” аз не мога?!
Защо ми липсват твойте думи,
любов ли настани се помежду ни?

Любов ли е, какво ли е това,
че ни обсеби двама с теб така?
В една сълза се сливат две души,
любов ли е, любов ли е, кажи?

Вергиния Илиева 

... Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна!
Затуй и в радост, но и в скърби
ний палим Богу свещи.

Затуй съграждаме светини
с христовите олтари,
душите ни да са единни
за българската вяра.

Защото в радост или в скърби,
пак бъднина ще има
и нищо няма да се върне,
но българското име

ще продължи да тържествува
в една любов голяма,
и докато свят светува,
ще съхранява памет!

Защото камъкът е твърдост,
а вярата ни - вечна,
държава съградихме първи,
Европа бе далече.

Затуй и в скръб сме вдъхновени,
затуй сме богоравни,
че дух тече по наште вени,
а дух - се отстоява!

Веселка Колева 

Аз чувам твоя глас, нашир и длъж понесен.
Аз виждам твоята неземна красота.
Аз пея твоята вълшебна древна песен
и зная, че за мен си всичко на света!

Обичам аз от твойто минало метежно
да пия на колене изворна вода,
да гледам как в небето свилено, безбрежно
изгрява твоята рубинена звезда!

Обичам твоите полета и градини
и непристъпните ти горди върхове,
реките и вълните на морето сини
и хората ти по села и градове!

Обичам аз и слънчевото лято знойно,
и ласките на пролетните ветрове,
и ведрата усмивка на момиче стройно,
и птиците, които утрото зове!

Когато сутрин буди ме от сън зората
и вечер ме приспива родният балкан,
усещам как прегръща ме с любов земята,
тъй както се прегръща син любим, желан!

Не искам да те славя като рай небесен,
не искам да те кича с гръмки имена!
Аз просто те обичам като свята песен
и нося твоите мечти и знамена!

Радко Стоянов 

Влязохме в живота твърде шумно,
за да бъдем чути. И когато
не успявахме да бъдем умни -
бяхме дръзки, викахме сърцато.

Викахме от болка и от радост.
Викахме от нежност и от ярост.
Улицата като резонатор
тоя вик стократно заповтаря.

Тъй шумът, набрал в гласа си сили,
някак неусетно се пресели
в репродуктори, в автомобили,
в кислорода, късан от чинели...

Спряхме се, стъписани дълбоко
сред това ехтение насрещно.
И мълчим, заслушани неловко
в себе си - дали ще чуем нещо?

Първан Стефанов 

То бе отдавна. Бяхме си деца,
светът ни беше кръг от тебешир.
Как бързахме с напрегнати лица
кръга да разделим надлъж и шир.

И всеки бе владетел и войник,
за граница се биеше до кръв.
И сламен щит го правеше велик,
настъпена черта - сред първи пръв.

Пораснахме. И пак е кръг света.
И пак е разделен нашир и длъж.
Но истинска е днешната война
и облак ръси бомби вместо дъжд.

По границите пак до кръв се бият,
владетелите гневно сочат с пръст,
през детски вик сирени жално вият,
небето е разпънато на кръст.

Ботушите изтриват тебешира,
отнася огън сламения щит.
Играта на държави все не спира...
И плаче изгрев, с черен креп завит.

Венета Арахангелова 

Бяха дните безлични
във животa ми скучен
и проклинах ги всичките,
ала нещо се случи...
Нещо ново, различно,
нещо трепетно, диво,
нещо дръзко, първично...
и усетих се жива.
И душата възкръсна,
a сърцето запя -
щеще чак да се пръсне
в таз любовна игра.
Тъй се бе размечтало,
че дори не разбра,
че напразно копняло е...
сън било е това.

Валерия Иванова