Шуми животът преходен и прашен,
а няма кой праха му да отнеме.
Денят е стиснал в зъби ръб на чаша
и всеки носи личното си бреме.

Пчела жужи в хралупата на звяра,
а нейде в тъмното проплаква сова.
Една звезда по пътя си изгаря
и на небето се показва нова.

Човекът вечно себе си изстрадва
и вечно вярва в някакви химери...
Ако не влезне във гората брадва,
дърва за огрев кой ще ни намери?

Сега задаваме безброй въпроси...
Мълчи. Не отговаря мойто време.
Навярно чака някой друг да носи
върху гърба си личното му бреме!

Вълко Марашев 

Изчаквам те да идеш в друга стая,
и като вълк спотайвал стръвен глад,
захапвам самотата си - оная,
с която ще избягам в моя свят...

Недей да идваш - стой във коридора!
Недей да влизаш - остави ме сам!
Присъствието твое е отрова,
която ме убива - грам след грам!

Но влизаш ти - спокойна и щастлива, -
неподозираща за моя гърч.
Ти много си добра и си красива,
но внасяш в мене мрак, наместо лъч...

И аз мечтая пак за празна стая,
тъй както ти - да бъдеш с мен във тая...

Владо Любенов 

И достигнахме дивия пролетен бряг
през мъглата на яростни клони.
Върху мокрия пясък в мъчителен бяг
някой нашите сенки подгони.

А пък ти ми говориш за минали дни,
за загадъчни златни морета,
за гори с кипарисови лунни вълни
и за райски покой под небето.

И звездите звънят с твоя сребърен глас
и с камбанки огласят простора.
И блестят змиевидни мостове над нас
и деца сме отново, и спорим...

За какво? За разплискан до дъното свят.
Странен спомен, ненужно повикан.
Да вървим. Боси в мрака. Не гледай назад.
По следите ни бисери бликат.

Владимир Набоков
 

Аз търсех своя верен образ
по всички знайни правила,
но виждах
ту черта,
ту отрез
във счупени
огледала
и бе надежда непозната
мигът
когато засиял
на твоите очи
в дъната,
за пръв път се огледах цял.

Навярно си била пристрастна,
но аз внезапно се явих
красив и смел,
с осанка властна,
с душа прозрачна като стих.
И днес,
протегнати във немощ,
ръцете ми са само глас:
Не си отивай!
Ти отнемаш
това,
което станах аз.

Владимир Башев
 

А как се надява надеждата!
Как се надява!
И любовта как обича!
Въздух не ти остава.
Първо очите се пълнят.
Тъгата те дави.
После се спускаш на дъното
и се предаваш.
Вътре си сребърна мида,
нататък си разлив...
Дълго тъгата тъгува ли,
става напразна.
Пулсът отмерва секунди -
от тука до някого.
Кой различава различната
капчица в млякото?
Паякът в мрака говори
езика на знаците.
Светът е чакалня -
и всички животи са влакове.
Но как се надява надеждата,
как се надява!
А любовта как обича -
въздух не ти остава.

Виолета Христова 

Имам ахилесова пета:
романтичка съм в излишък.
В облаците шеметно летя,
по миражи все въздишам...

Пряка е пътечката към мен -
няма нужда от завои...
Просто трябва да си зареден
със безумна доза обич.

Вилдан Сефер 

Път ни чака все още. Най-трудният.
Подир който без път ще летим
над земи неизбродни, безлюдни
под огромния звезден килим.

А когато пребродим нощта
и се върнем в дома си завинаги,
ще живеем във всички неща
и за всички ще бъдем невидими.

Владимир Попов 

Аз ли съм объркала света
или той в несвяст ме е повикал!?
Нишки от сребриста тишина
здраво ме привързват към звездите.

Тук съм и ме няма. Като в сън
сенки и лица край мен се нижат,
а съм будна някъде навън -
в място без въпроси и без грижи.

Трябвам ли на някого? Защо
властните жреци на висш порядък
хвърлиха ме в мрачното кълбо
на миражи, злоба и упадък?!

Този свят е странен, не е мой.
Моят път върви към светлината,
мами ме прозрачният покой,
скрит в дъха на пролетния вятър.

В мен прелива песен на капчук
и любов по стъпките ми никне...
Може би е нужно да съм тук,
някой този свят да го обикне.

Вики Горанова 

Ако имах силата да сътворя
рай небесен на Земята
и с любов да посадя
стръкче обич във сърцата...

Ако можех и зародиш доброта
аз до него да положа
и душевна чистота
със смирение да вложа...

Сетне нежно да поливам
тези крехки семенца,
за да могат да покълнат
във човешките сърца...

Ако можех да доставя
мир за всички по света...
Щях това и да направя
и спокойно да умра.

Веси_Еси