Пътуваш всеки ден към моята врата,
не, ден е много, всеки миг пътуваш,
но, изковал сам своята вина
дотук да стигнеш колко ли ти струва?

И все така - до страшния звънец,
до прага - тази граница висока,
без да си грешник, без да си подлец,
объркан, себе си не можеш да надскочиш...

И все така... Да ти подам ръка,
аз бих могла, но няма го куража
да влезеш през мечтаната врата,
която, зная, няма да забравиш.

Росица Копукова 

Ние се разбираме без думи.
Времето ни даде този дар.
Бяхме неразумни. И разумни.
Бяхме и чаровни. И без чар.

Хубаво животът ни омеси.
Май че с малко тежичка ръка.
Но от дръзки истини и песни
леко няма да се отрека.

Те са и със думи. И без думи.
В тях си ти. Във тях живея аз.
Някъде, по вечно прашни друми,
търсехме щастливия си час.

Бяхме ние смели. И несмели.
Бяхме със лице. И без лице.
Още носим на челото белег.
Ала крием и добро сърце.

И ще се разбираме до края
мълчаливо... Няма да вгорчим
туй, което бе за нас омая
или черен, но попътен дим.

Росен Василев 

Що не си говорите, бе, хора?!
Пречи ли ви нещо...? Аз не знам!
Плахо „Добър ден“ по коридора,
после в ляво, в дясно – и до там.
Що не разговаряте ви питам...?!
И очите гледат настрани?...
Този бесен всекидневен ритъм
ни превърна във развалини,
в ходещи бездушни песимисти,
с огорчено стиснати усти...
А гората вече се разлисти...
Чака някой да я посети...
Ала хората са все заети,
дърпат дните, сякаш са товар.
Спят набързо, на обяд - спагети,
вечерта във някой шумен бар.
Сутринта без „Здрасти!“ в асансьора.
Сякаш този свят е глух и ням...
Що не разговаряме, бе, хора???
Аз ли съм побъркана...? Не знам.

Ренета Радева 

Ще заровя сърцето си (лявото)
там, под храста цъфтящи камелии.
И, оплетено в корени цяло то,
нека спи и забрави последния.

Нека милват го сенки от клоните,
вместо него, в червено окичени.
Вятър, с глас шумолящ в обертонове,
да му шепне балади лирически.

Нека тръгнат си с него и песните -
неразумно и пяти, и плакани.
Нека спи - свито в себе си кестенче,
приютено от торф и от злакове.

Ще му склопя очите неискани,
под покрова лекуващ на билките.
Своя гълъб, нестигнало в синьото,
да сънува под клепки босилкови.

Със сърце ще живея, но с дясното.
То е силно - издържа на плакане.
А при храста с камелии - ясно е,
че ще идвам - там лявото чака ме.

Радост Даскалова 

Аз съм гарата, която
те посреща всеки път.
Върнеш ли се, като злато
мокрите стъкла блестят.

Но съм спирка, на която
чакаш всеки следващ влак,
и напускаш ме, когато
някой подаде ти знак.

Аз оставам мъртва гара
с пусти, зейнали врати.
Леден дъжд гаси пожара
дето го запалваш ти!

Уморих се вече в мрака
да те чакам ден след ден...
Не, не идвай! Слез от влака
до семафора... зелен!

Галина Ганова 

Колко е страшно
да те обичам!
Сякаш стискам
в шепата си
счупени стъкълца...
Боли,
а продължавам...
Кърви ръката ми,
а аз се смея...
Стискам,
за да не ги изгубя.
Да не се разпилеят
по пътя
и да ги намери
някой друг.
Защото повече
ще ме боли,
ако не са
във моята
ръка.

Радост Георгиева 

Ако потегля в луди дъждове,
не хуквайте с чадърите след мене.
Щом хлътна здраво чак до колене,
не ми е до прически и перчеми.

Веднъж, безкрайно влюбена, и аз
с чадърчето се крих богоугодно.
Но кал ме ръсна гърбом и анфас
пред взора строг на чужди и на родни.

Не всяка кал се мие със вода,
но, пак с надежда дъжд да ме изкъпе,
червилото избърсвам със ръкав.
Усмивките си бърша - вече мъртви.

Извира в мен една добра сълза,
тече на воля също като ручей.
Без думи се разбираме с дъжда -
той плиска, аз скимуча като куче.

Не помня ни прозорец, ни врата.
Но знам посока, дето не замръзва -
там хората се водят за ръка.
И се крепят, преди да се подхлъзнат.

Галена Воротинцева